Аз обичам зимата

Ако ме познавате от поне една година (два-три сезона, сред които поне една зима), горното твърдение би предизвикало загриженост и съмнения. Уверявам ви обаче, че съм напълно сериозна. От тази година аз страстно обичам зимата и точно толкова страстно ненавиждам жегището, на което някои лирично викат ‘лято’.

Разбирам, че горното твърдение вероятно ще предизвика прииждането на нелюбезни епитети към изпръхналите ви от студ устни, кажете си ги, не задържайте лошото в себе си. Аз обичам зимата и не се срамувам от това! Оттук нататък следват обяснения.

Не практикувам зимни спортове, всъщност не практикувам никакви спортове, затова не пистите и пързалките са в основата на светлото ми чувство. В основата му е тишината. Обичам тишината, ценя я високо, а откакто се сдобих с нов звукоизточник с все още неразгърнати напълно способности, я ценя още по-високо. Нека за яснота да опиша два типични дни у нас – един летен и един зимен. Летният: от ранни зори се разнася пърпорене на скутери, което стихва след 11 вечерта, кварталът явно изобилства от келеменца, за които най-яката занимавка е пърделничат из разбитите улици без посока. Някои пърпорят по работа, но те са инцидентни. Към скутерите се присъединяват мухи, оси и прочие артроподска паплач, не на последно място онези абсурдни създания наричани от народа вонечки, ако не бъркам. Аз ги знам като вонючки, все са гадни, но за насекомите после. Зимният ден започва в тишина, по някое време нарушена глухо от нечии отчаяни опити да изкара колата си от мястото, където е прекарала нощта и обилния снеговалеж. Денят продължава в тишина, уличното движение не се чува, местните пубери не се събират да слушат музика пред нечий гараж (това мода ли е или само на нашата улица се случва?), защото е студено. Мир и покой. Е, добре, налице е финансовият проблем породен от зимата и ЧЕЗ, но аз съм смирен човек, вярвам в справедливостта и знам, че изедниците ще горят в казан с катран, докато демоните-надзиратели им пускат ток към, ушите, например.

Няколко думи за насекомите, които, сигурна съм, че се усеща, не са любимият ми клас добитък – твърде много крака, твърде много хитин. Калинките са окей и дотам. И пчелите. Стига. Страх ме е от скакалци. Страх и гнус, отвратителна комбинация. Не желая да го преодолявам, така че ще продължа да недолюбвам сезона, през който всичко шестокрако цъфти и се множи. Имам страховит спомен от нашествие на божи кравички в стаята ми. Бях на около 15 години, отворих небрежно вратата и видях как през затворения прозорец прииждат пълчища божи кравички. В отчаянието си грабнах чука, смазах две-три*, но на фона на 2-3 хиляди, както ми изглеждаха тогава, това си беше едно голямо нищо, затова позорно избягах и не влязох повече докато майка ми не ме убеди, че са се разкарали.

Като последен разбиващ аргумент ще спомена коледните празници. Такива през лятото няма и точка. На, да видите сега! Ще добавя и че зимата е много по-красива, както и че бялата смърт е някак по-лека от фаталния топлинен удар. Който иска, може да се пробва да ме убеди в обратното, но дълбоко се съмнявам, че ще успее. Към края на февруари може и да изпусна статус във фейсбук гласящ “Мноу студ, бе!”, но той ще е по-скоро резултат от отегчение, не толкова истински протест срещу сезона.

*Днес съм значително по-разумен индивид и не си мърся ръцете с насекомча смърт.