Archive | Big Bad Putzy Mamma RSS for this section

Начин на оцеляване

Комплект за оцеляване при подаване на документи за кандидатстване на дете в първи клас:

  1. Половин чайник силен дарджилинг (цял би решил всичките ми проблеми веднъж завинаги, хем бързо), приема се преди офанзивата.
  2. The Chemical Brothers. По някаква причина действа особено благотворно на психика, на която предстои втори сблъсък с държавната администрация в рамките на по-малко от седмица.
  3. Пауър-пуловер на снежинки и еленчета, чрез който призовавам вътрешната си Сара Лунд. Освен това сутринта беше 9 градуса и мрачно.
  4. Удобни, но пък джиджени ботички, защото от община “Лозенец” до 122 ОУ има някакви километри, половината от които нананагоре*.
  5. Тетрадката по датски, защото след като вчера билетната система в общината ни предложи да чакаме два часа поради обяснимия наплив на родители върнати от училищата за правилни удостоверения, исках да съм подготвена и да не си губя времето в блеене.

Фалстарт: Далновидно решихме да извадим удостоверение за постоянен адрес на Кица преди да започне кампанията, че да не висим на опашка. Наивно реших, че служителката на гише 4 знае точно какво удостоверение ми е нужно. Сбърках. Вчера подадохме всички останали документи и получихме входящ номер, но ни помолиха да извадим правилното удостоверение. Казаха, че цяла сутрин връщат родители. Накрая се били обадили в общината да им кажат какво да издават. Коментар не е нужен.

Цъфнах в общината точно в 8:30, за началото на работния им ден. Разбира се, вече имаше към дузина хора, повечето за… разбира се, че за удостоверения за смяна на постоянен или настоящ адрес по чл. 24, ал. 1 от забравих какво. Получих номер 8 и се заприказвах със състрадалката с номер 9. Тя леко ме засегна с предположението, че “Вие разбира се искате в 107,” на което учтиво отвърнах, че изобщо не ми дреме за 107, но иначе разговорът потръгна, защото за всичко е виновна общината, естествено. Малко се озадачих от твърдото убеждение на дамата, че ако детето не живее на пет минути пеша от училището, животът му ще бъде ад, но избегнах обясненията.

След пет минути се запоявяваха представителите на местната администрация. Една от тях, красива, енергична дама, рече “Кой е за удостоверения за първи клас? Идвайте двама-трима да ви почвам,” и надеждата ми, че не целият човешки род е за убиване, се възроди за нов живот. След няма и 15 минути дамата привика и мен. Обслужваше по двама души наведнъж, че да става по-бързо, че и успех пожелаваше на всички. С усмивка. Вече я обичам.

Стиснах вярното удостоверение, трамбовах до 122 ОУ и го оставих, където му е мястото. Поисках и получих уверение, че да, децата се класират по входящ номер с изключение на тези, които имат и допълнителни точки. Предвид новите допълнителни точки, заключих, че пилотът на книжен самолет на име ТТТ Мота, кръстен от родителите си Екатерина, е с крак и половина вътре, защото:

  • В район Лозенец не върлува епидемия от чума, холера, дизентерия или динозавърски грип, че да остави десетки деца сирачета (сама по себе си приятна мисъл).
  • Районът не попада в активна военна зона.
  • В системата за образование твърде вероятно действат някакви принципи за десегрегация, които изключват формирането на паралеки изцяло от деца със специални образователни нужди и
  • Дори родители, докарани до крайно отчание (или просто тарикати, заслужаващи да ги изпържат в свинска мас) не са в състояние да изкарат толкова фалшиви ТЕЛК удостоверения** на здравите си деца, защото вж. горната точка.
  • Тези с фалшивите документи за увреждания няма да се тълпят пред 122 ОУ, а ще напират за 107, сигурна съм.

Тябва да ви кажа, че на връщане от училището към спирката, която живот и здраве пилотът на ТТТ Мота ще ползва няколко години, почти щях да отлепя от земята. Птица бях. Орел! Не, направо Фалкън Хеви! Че и апетит ми дойде за работа, и то какъв! Нищо вече не може да ме стресне. Готова съм да скоча до Лондон да бия два шамара на Тереза Мей и Борис Джонсън***. Аз за това точно и без схватка с общинската администрация съм готова, но сега още повече. Но ако стане чудо и Екатерина не бъде класирана, целия район ще вдигна на главата си, честна дума.

*Това е вътрешната ми Леля Ог.

** Новата ми любима дума. Удостоверения. Удостоверения. Удостоверения. Удостоверения. Удостоверения.

*** Почти произволно ги избрах.

ПП Пътят, заради който номер 9 така горко оплака Кица, се състои от права линия от училището по “Черни връх” до хотел Хемус, свиване вдясно и сто метра до спирката на 102, който ни стоварва на 5 минути от къщи. За обратния път има и подлез към “Черни връх”. Не знам малко ходене да е убило някого, въпреки вероятните нива на замърсеност на въздуха на кръстовището на двата булеварда. Егати хората, честно.

Advertisements

На безценното менюто

Така изглежда в момента семейният фризер. Read More…

Чакай да ти кажа: Поддържай умствена хигиена

Слушай сега внимателно, принцесо-хокеистке. За добро или зло растеш в среда, където хората се делят на агитки, както неотдавна правилно отбеляза един непознат за мен, но умен човек. Read More…

През девет планини в десета

И преди съм разказвала за постиженията си в дисциплината “Градско ориентиране”. Read More…

Знаете ли, че…

1. Трева всъщност се произнася вреда. Read More…

1 л. мн. ч.

Тиха есенно-лятна вечер. Бебето е заспало, бирата е сипана, дъждът е поспрял и мирише на чисто. Мирът е нарушен от звън на вратата. Домоуправителят събира пари за общи нужди. Бидейки възпитани хора, питаме “Как сте?” и получаваме отговор “Ами хремави.” Скляпам еднократно, защото нищо във вида му не подсказва да страда от хрема. После обаче ме озарява прозрението, че тъй като и в неговата къща расте наследник на крехка възраст, човекът има предвид него. Read More…

С деца на път. Ама дълъг.

Обичайният маршрут – София-Констанца, обаче този път с отприсък в процес на прохождане и обзавеждане със зъби, което предполага едно значително увеличение на развлекателния потенциал на начинанието. Read More…

Стотина-двеста дни по-късно

И така, циркът е в пълен ход, няма скучен ден, майчинството е прекрасно нещо и дрън-дрън и тралала. Read More…

30 дни по-късно*

Вчера внезапно реших, че е дошло време за малка равносметчица след първия ми месец като член на ИСТИНСКО семейство, така да се каже, т.е. семейство с наследник. След месеци подковаване от страна на истински доброжелателни хора около мен (не съм иронична, от сърце благодаря на всички, които ме подготвиха за този период), ми напира отвътре да си кажа приказката по някои основни точки. Ще го направя като списъче, защото съм много подредена. И така:

1. В началото човек не знае на кой свят е – Хвала на съдбата или на спокойната ми бременност, до момента не съм усетила хаоса, с който биват плашени всички бъдещи родители. Не че оттук нататък няма вероятност да наваксам с това, но истерията в началото биде избегната първо поради сговорчивостта на бебето, второ поради факта, че, както вече е съвсем ясно, от мен майка-орлица няма да стане. А и, пак казвам, бях твърде добре подготвена за най-лошия вариант.

Естествено, липсата на кански истерии и хронично недоспиване съвсем не значи плътно блаженство с постоянно спящо, ядящо и неревящо създанийце, което ах, е взело на татко си нослето и на мама кръвната група, защото, както с лека изненада открих:

2. Бебето не е машинка – Опитайте се да ме разберете – досега съм се грижила само за котки. При тях е лесно – обучаваш къде се вършат миризливите работи и оттам нататък храниш и галиш, при нужда тъпчеш хапчета в устата. В първите дни след връщането вкъщи от болницата, госпожица Слав действаше на принципа ядене-спане-ядене-спане и аз си свикнах, че това е всичко, което ще прави за известно (длъжко) време. Да, обаче само след броени дни се появиха будни периоди, които ме разтревожиха: Трябва ли бебето да е будно?! Справка в наличната литература показа, че да, трябва. Посипах си главата с пепел и отидох да се срамувам в ъгъла за това, че съм толкова глупава и неподготвена. Да, знам, че всички са неподготвени, но човек винаги тайничко се надява, че това за него не важи. Като казах глупост и срам, не бива да забравям нещата, които открих сама за себе си до момента, а именно:

3. Аз съм завършен егоист, с липсващо майчинско чувство, на границата на психопатията, защото си позволявам да се издразня на детето си – Признавам си го без бой, има моменти, в които не успявам да преодолея първосигналното разгневяване предизвикано, например от това, че детето реве, а няма логична според мен причина за това, или от това, че макар да се е натъпкала до хрилете преди половин час иска още, а е болезнено ясно, че няма къде да го поеме. Тъй като стереотипът за добра майка в обществото включва характеристики, които рисуват образа на една блага жена, която при никакви обстоятелства не би била в състояние да изпита и най-малкото отрицателно чувство към собствената си “продукция”, пардон, собствените си принцеса/принц, наличието на този гняв в мен ме убеждава, че съм долна и гадна личност, нищо, че след това изпитвам угризения, разбира се. Егоистична съм и защото очаквах да избегна:

4. В първите месеци нямаш време за нищичко, освен за бебето – … и го избегнах, благодарение на самото бебе, както вече стана ясно. Не, че се фукам, нали разбирате, чувствам се незаслужена (а защо пък, заслужено си е) късметлийка.

Може би най-страшното предупреждение, прозвучало в ушите ми беше “Чети сега, защото после няма да имаш време за четене”. Аз съм добродушен човек. Може да ми вземеш бирата, може даже цигарите да ми отнемеш, но И бирата, И цигарите, И книгите?! Е, всеки би станал звяр при това положение. За щастие не се наложи, вероятно защото съм лоша домакиня, друго обяснение нямам. Неспособна съм да запълвам времето си с подробни хигиенизаторски дейности, освен в краен случай. Прането не го броя, него го пере пералнята. И така, в момента дочитам Making money за втори път, после яхвам тежката артилерия с Night train. Междувременно изгледах “Борджиите” и “Устоите на земята”, което е с двойна полза, защото го гледах с детето – изложена е отрано на английска реч. Така де, няма такова нещо като “твърде рано”! Което, разбира се, води до факта, че:

5. Естествено, моето дете е най-красиво, най-умно и най-бързоразвиващо се – към 4-годишна възраст очаквам да чете Удхаус в оригинал (това е цитат на една амбициозна моя приятелка, който много ми харесва). Към 5 годинки – Елиаде, на какъвто език предпочита. Е, малко се изложихме с пренаталното възпитание, защото пропуснах нарочното слушане на Моцарт  със слушалки на корема, а баща й си направи оглушки за рецитирането на таблицата за умножение, но какво да се прави, някак ще свикнем с мисълта, че не сме създали най-обещаващия бъдещ инженер-ренесансова личност.

Извън хумористичната фантастика трябва да отбележа, че имах известни притеснения дали няма да развия скоротечна амбиция за отглеждане на свръхсъщество. Засега не усещам признаци, но се дебна. Най-малкото успешно избягвам сравняването с други деца, пределно ясно ми е, че този тип сравнение е най-късият път към невротизирането. Единственото, за което съм се зарекла е, че като се научи да пише, ще я спукам от диктовки – ужасена съм от нивото на владеене на собствения им език сред подрастващите, но това е неприятна тема, в която не желая да навлизам, че ми разваля настроението.

И така, в шеги, закачки, петна от мляко, пелени в ярки цветове и въпроси като “Сега защо спи?”, “Сега защо не спи?” и вечният първенец “Нормално ли е това?”, дните си минават, а аз си се чувствам същата като преди, само че някак… хм, обогатена. В смисъла на обогатения уран. И съм щастлива по интересен начин, което е по-забавно от щастливата скука, оказва се.

*Да, алюзията е към “28 дни по-късно” на Дани Бойл – по-голямо зомбясване от обебването едва ли има.

%d bloggers like this: