Мило дневниче, днес крещях на непознат

Мило дневниче, днес за пръв път в живота си крещях на непознат. Пресичахме с Кица Симеоновско шосе, мило дневниче, на зелен светофар, а човекът, на когото предстоеше да кресна, правеше ляв завой от пресечката за Студентски град към същото това Симеоновско. Знаеш я, нали? Read More…

Advertisements

Update for English-Speaking Followers

Dear all, for reasons of congenital stupidity I’ve listed this blog as my primary site when commenting on English-language blogs but as you can see it’s mostly in Bulgarian and I’m not really that active on it, regretfully, since days only have 24 hours. Of course, you’re free to use a translation tool of your choice for the blogs I write here or you could switch to my now primary blog, De-Zombify. Thank you and apologies for the confusion, which was bound to arise. What was I thinking, making not two, not three, but four blogs? I wasn’t. It’s congenital, as I said.

До Дания и обратно – 3

Щем, не щем (не щяхме), стигна се и до завръщане.  Read More…

До Дания и обратно: Копенхаген

Да започнем с нещо по-невинно, става ли? С времето. Времето, с две думи, не е за слънцелюбиви организми. Е, вярно, един съсед ми каза, че човек не можел да му има вяра, че се променяло непрекъснато, че като цяло се държало безобразно, но аз не му повярвах. Read More…

До Дания и обратно – 1

За пръв път в живота си бях турист миналата седмица, когато след години кумене най-сетне се взехме семейно в ръце и си организирахме пътуване до Дания. Защо Дания? Ами защото ни беше интересно и искахме да видим Моста. Видяхме го, от самолета и от брега, но за това по-късно. Read More…

Планове?

Мразя дългосрочните планове. Много ги мразя, защото се страхувам от тях. Само като си помисля колко неща мога да се объркат в едно дългосрочие, започва да ми пада косата. Затова гледам да гледам максимум две седмици напред и то само ако в тези две седмици има нещо неотложно за свършване. Не и тази година. Read More…

Начин на оцеляване

Комплект за оцеляване при подаване на документи за кандидатстване на дете в първи клас:

  1. Половин чайник силен дарджилинг (цял би решил всичките ми проблеми веднъж завинаги, хем бързо), приема се преди офанзивата.
  2. The Chemical Brothers. По някаква причина действа особено благотворно на психика, на която предстои втори сблъсък с държавната администрация в рамките на по-малко от седмица.
  3. Пауър-пуловер на снежинки и еленчета, чрез който призовавам вътрешната си Сара Лунд. Освен това сутринта беше 9 градуса и мрачно.
  4. Удобни, но пък джиджени ботички, защото от община “Лозенец” до 122 ОУ има някакви километри, половината от които нананагоре*.
  5. Тетрадката по датски, защото след като вчера билетната система в общината ни предложи да чакаме два часа поради обяснимия наплив на родители върнати от училищата за правилни удостоверения, исках да съм подготвена и да не си губя времето в блеене.

Фалстарт: Далновидно решихме да извадим удостоверение за постоянен адрес на Кица преди да започне кампанията, че да не висим на опашка. Наивно реших, че служителката на гише 4 знае точно какво удостоверение ми е нужно. Сбърках. Вчера подадохме всички останали документи и получихме входящ номер, но ни помолиха да извадим правилното удостоверение. Казаха, че цяла сутрин връщат родители. Накрая се били обадили в общината да им кажат какво да издават. Коментар не е нужен.

Цъфнах в общината точно в 8:30, за началото на работния им ден. Разбира се, вече имаше към дузина хора, повечето за… разбира се, че за удостоверения за смяна на постоянен или настоящ адрес по чл. 24, ал. 1 от забравих какво. Получих номер 8 и се заприказвах със състрадалката с номер 9. Тя леко ме засегна с предположението, че “Вие разбира се искате в 107,” на което учтиво отвърнах, че изобщо не ми дреме за 107, но иначе разговорът потръгна, защото за всичко е виновна общината, естествено. Малко се озадачих от твърдото убеждение на дамата, че ако детето не живее на пет минути пеша от училището, животът му ще бъде ад, но избегнах обясненията.

След пет минути се запоявяваха представителите на местната администрация. Една от тях, красива, енергична дама, рече “Кой е за удостоверения за първи клас? Идвайте двама-трима да ви почвам,” и надеждата ми, че не целият човешки род е за убиване, се възроди за нов живот. След няма и 15 минути дамата привика и мен. Обслужваше по двама души наведнъж, че да става по-бързо, че и успех пожелаваше на всички. С усмивка. Вече я обичам.

Стиснах вярното удостоверение, трамбовах до 122 ОУ и го оставих, където му е мястото. Поисках и получих уверение, че да, децата се класират по входящ номер с изключение на тези, които имат и допълнителни точки. Предвид новите допълнителни точки, заключих, че пилотът на книжен самолет на име ТТТ Мота, кръстен от родителите си Екатерина, е с крак и половина вътре, защото:

  • В район Лозенец не върлува епидемия от чума, холера, дизентерия или динозавърски грип, че да остави десетки деца сирачета (сама по себе си приятна мисъл).
  • Районът не попада в активна военна зона.
  • В системата за образование твърде вероятно действат някакви принципи за десегрегация, които изключват формирането на паралеки изцяло от деца със специални образователни нужди и
  • Дори родители, докарани до крайно отчание (или просто тарикати, заслужаващи да ги изпържат в свинска мас) не са в състояние да изкарат толкова фалшиви ТЕЛК удостоверения** на здравите си деца, защото вж. горната точка.
  • Тези с фалшивите документи за увреждания няма да се тълпят пред 122 ОУ, а ще напират за 107, сигурна съм.

Тябва да ви кажа, че на връщане от училището към спирката, която живот и здраве пилотът на ТТТ Мота ще ползва няколко години, почти щях да отлепя от земята. Птица бях. Орел! Не, направо Фалкън Хеви! Че и апетит ми дойде за работа, и то какъв! Нищо вече не може да ме стресне. Готова съм да скоча до Лондон да бия два шамара на Тереза Мей и Борис Джонсън***. Аз за това точно и без схватка с общинската администрация съм готова, но сега още повече. Но ако стане чудо и Екатерина не бъде класирана, целия район ще вдигна на главата си, честна дума.

*Това е вътрешната ми Леля Ог.

** Новата ми любима дума. Удостоверения. Удостоверения. Удостоверения. Удостоверения. Удостоверения.

*** Почти произволно ги избрах.

ПП Пътят, заради който номер 9 така горко оплака Кица, се състои от права линия от училището по “Черни връх” до хотел Хемус, свиване вдясно и сто метра до спирката на 102, който ни стоварва на 5 минути от къщи. За обратния път има и подлез към “Черни връх”. Не знам малко ходене да е убило някого, въпреки вероятните нива на замърсеност на въздуха на кръстовището на двата булеварда. Егати хората, честно.

Rugbrød: не съвсем провалът

Чудех се откъде да започна, от чара на закваската или от защо пък точно тоя хляб. Хайде от закваската. Read More…

Афтори, преводачове, редактори

Виждам, че съм създала този блог преди две години. Знам и защо. Read More…

Радио

Ще го кажа направо: мразя радиото. Read More…

%d bloggers like this: