Ситуация на презентация – 2

След известно мислене реших да пропусна разказа за алкохолната вечер, тъй като беше твърде културна и не се случи нищо ексцентрично, както и практическите занимания, състоящи се в подготвянето на петминутна презентация по сравнително произволна тема. Поради работно увреждане си избрах възможно най-малоумната за обстоятелствата тема и категорично отказах да се излагам пред публика, та само се радвах на престрашилите се. И така до 4.00 (16.00). След това отпочна филмът, който ще нарека “Пе’есе евро и Хоризонт да приказва”.

Една от присъстващите колеги, родом от Пазарджик мило попита дали може да я оставим в Пещера, че после да си ходи вкъщи. Естествено никой не възрази. И тъй, в 4.10 момичето направи опит да обясни на новопоявилия се шофьор (пак със скапан форд), че ще кривнем, ако няма нищо против. Аз стоях наблизо пушейки раздразнена и изморена и, макар глуха, дочух нещо като “ако ми смениш 50 евро, няма проблем”. Наострих уши и очи (и късогледа съм) и се подготвих да плюя отрова срещу гнусляра, който иска подкуп по този начин. Оказах се в грешка. Той не искал да му се плаща допълнително за допълнителния път; той, внимавайте, искал някой да му развали 50 евро, защото това са единствените му налични пари. А резервоара е празен. Едвам стигнал до Цигов чарк. Щото джаджата дето индикира наличието/отсъствието на нафта била строшена. Имало само лампичка, която изгаснала на средата на пътя. Което значело, че свършва нафтата. Да поясня, че превозът не е фирмен, а предмет на договор между нашата фирма и превозваческата.

Трудно е да изразя всички, ама всички обзели ме чувства в този момент на разкритие. Аз естествено бях убедена, че и връщането ни няма да мине гладко, но не съм допускала, че днешните шофьори си носят не местна валута, а евро. Но да карам хронологически.

Мъжката част от компанията събра 100 кинта и се понесохме към най-близката бензиностанция, в посока обратна на тази за София. Географските ми познания може и да са плачевни, ама помня откъде дойдохме. На този етап, обаче, все още мислех, че шофьора знае какво прави и къде отива въпреки неговите искрени признания за обратното: “Я вие (момичето от Пазарджик) седнете тука до мене, щото аз тоя район не го познавам”. На това тя сладко отвърна ‘ми аз не съм шофьор, не се оправям много по пътищата’. Ама съм оптимист!

След 20 минути лутане в посока, според мен, към Бургас, се надянахме на Пещера, оставихме колегата и се понесохме с бодро подрънкване уж към София, а всъщност към Батак, както се оказа. Аз много обичам да посещавам градове, в които не съм била. Но по собствено желание в удобно за целта време, а не по тъмно и студено, и по принуда. Излизайки от Батак незнайно защо и как се отправихме към Пазарджик. Това го разбрах след като започнахме да прави весели кръгчета по центъра на града, поради объркването на шофьора. Финално хвана табелата за Пловдив и я последва.

В тази фаза на приключението вече бях стигнала до зловещата увереност, че ще се движим неотклонно към Пловдив, където уродът (после го разконспирирахме като маршруткаджия) ще се сети, че сме били за София. После обаче си помислих ‘защо да спира в Пловдив, ей къде е Стара Загора, а оттам до Бургас колко му е!’. Междувременно Пазарджик прие размерите на Москва и половина в очите ми. Излизането от града сякаш продължи 30 часа, вместо 30 минути, и се случи в момент, когато бях почти сигурна, че няма да видя веч роден дом.

По някаква случайност маршруткаджията успя да налучка магистралата, където аз, вече почти успокоена (щото оттам трудно ще излезе преди София) взех, че опнах една дрямка докъм 30-тия км преди София. А за тия последни 30 км не искам да говоря много; те ВИНАГИ изглеждат като 300.

И въпреки всичко се оказа, че сме се прибрали за 2 часа. И после времето било измерение, да бе! Времето е поне 3 измерения. И в трите се слуша радио Хоризонт, че само то се хваща повсеместно.

P.S. Неслучайно наблегнах неколкократно на марката и състоянието на буса. Щом фирмата е платила за нов, уютен мерцедес, трябва всичките й служители да получат точно това, а не последната група да я минават с трошки.

Ситуация на презентация – 1

Корпоративно обучение, презентационни умения, Цигов чарк. Това е вкратце информацията, която ‘разведри’ един от работните ми дни преди месец. Веднага ще обясня кавичките: изпитвам охлювна привързаност към дома си и не обичам да ме издърпват оттам без изрично да съм заявила такова желание; думи като ‘презентационни’ ми действа като песъчинка в малкия мозък, макар че, честно казано, не се сещам за български вариант на чуждицата; най-гадното е, че 6 години и кусур между другото съм тренирала именно такива умения, доколко успешно е отделен въпрос.

Та, ситуацията на презентация се състоя тия дни. Обяснимият ми песимизъм се потвърди с тръгването: трябваше да ни извозват с качествен хубав микробус, вместо което ни излашка форд на двуцифрена възраст. Аз съм скромна иначе и не ми става лошо в МПС, но шофьорския маниер да се лашка (пак тая дума, защо ли) от 80 км/ч на 20 км/ч пак на 80 по ония завои не се прие добре от организма. Нейсе, стигнахме за 2 часа, вместо за 3, но не успях да се насладя на скалите, защото и мрак припадна междувременно.

Настаняването се случи в ново-новеничко хотелче центрирано срещу язовир Батак. Ама толкова ново, че даже го дострояваха още, от което следваха бормашини, чуканици и вечния ми фаворит – флекса! За никъде съм без него: в офиса, в блока, флексът е навсякъде с мен. Иначе всичко беше чисто и спретнато, както подобава. Тъй като принадлежах към последната, трета, група обучаващи се, бях предварително изрично предупредена да се погрижа за алкохолното си снабдяване от София, щото цените там са си хотелски. Не само аз се бях погрижила, де, всички си носеха по нещичко, макар че от любезност направихме и оборот на бара (пък и пиенето ни свърши в един момент, тоест на втората вечер). И тъй в наплюскване, налокване и смях се настанихме да спинкаме в стаи по двамца/двенки в очакване на следното утро и първия ден от онова, за което сме дошли, обучението по презентационни умения.

Ден 1: Предупредени сме, че този ден ще е посветен на теорията, с което знаех, че ще имам проблем, особено в предиобедните часове. Не пия кафе, а бях убедена от колежката по стая и древна дружка Ленчето, че ‘не мое да няа чай’. Еми имаше, ама гранулиран от машинка на Нескафе. За пръв път видях и пих такова нещо и отговорно заявявам, че няма да повторя. Аз не пия чай за хубост, а за да се събудя. Е, претърпях неуспех, който доведе до логичната последица, че около 11 задрямах, докато лекторката нежно обясняваше основите на теорията за презентациите. Срам, но неизбежен. Неизбежен, защото поради подредбата на столчетата във форма тип кръг никой не беше достатъчно близо до мен за да може да ме срита навременно. Вечерта ми се смяха, но имаше признания, че не съм била единствената с подобен проблем. Има си хас!

Теоретичният ден ни отне времето от 9 до 7, 7 вечерта, де, 19 ч. Изпълзях от залата с отчаян оптимизъм следващия ден да успея да си удържа очите отворени и се впуснах, наред с останалите 10 души, в заслужена активна почивка, която продължи до 1.30 през нощта, макар двете с Ленчето (тя не се казва така, но не щя да я разнасям из нета) да си бяхме обещали да легнем по-рано, за да сме в човешко състояние заранта. Все едно за пръв път си правим такива обещания…

Утре пак, за вечерните веселби, практическите занятия и епичното ни връщане вкъщи.