Archive | December 2011

Мамин сладкиш с карамел

Рецептата само при заявка.

Веселият кейк

Имало едно време в едно царство-господарство на име Кухнята едно яйце. С жълтък, с белтък, с кафява черупка, яйце за чудо и приказ. Един ден господарката на царството извадила яйцето от хладилника, където то кротко живеело редом до пет други яйца, чукнала го в един остър ръб и го изсипала в купичка. Харесало му на яйцето, разплуло се хубавичко, протегнало белтък докъдето могло и си казало, че ей сега ще го изпържат и ще му стане хубаво, та хубаво. Но било сбъркало. Осъзнало грешката си, когато дочуло караницата, която се носела от една по-голяма купа. В нея, както се оказало, били сложени бяла захар и размекнато масло. Захарта пискала, че маслото ще я изцапа, а то дуднело, че без него хич никаква я няма и за нищо не става.

– Аз съм рафинирана, ти разбираш ли? Не мога да се омърсявам с някаква си мазнина. Боже, къде попаднах! – нареждала захарта.

– Гле’й си работата, рафинирана била. И какво от това? Добре, че ме размекнаха, иначе щях да ти покажа това-онова.

Заслушало се яйцето и дочуло и друг разговор. В трета купа, до другите две, господарката била смесила брашно, бакпулвер и малко сол. В момента те водели дълбокомъдър спор относно степените на белия цвят. Нали и трите били бели, чудели се кой от тях е най-бял.

– Вижте, колега, аз разбирам на какво се основава защитата ви на снежнобялото, но съгласете се, че то твърде бързо се превръща в мръснобяло. – изказало се брашното.

– Това и за теб важи, бакпулвере. – през смях отбелязала солта.

– Ти пък си безцветна. – троснал се бакпулверът. Спорът продължил, макар че тези тримата поне не се карали като захарта и маслото, помислило си яйцето.

Поразсеяло се от разговорите за малко, защото господарката го разбила с вилица, а когато отново можело да чува, установило, че първият спор е прераснал в сериозен скандал, защото към сместа се била присъединила нова съставка – кафявата захар. Как само си крещели двата вида захар – обиждали се на произход, с реплики като “Баба ти е била буца цвекло!” “А твоята суха пръчка тръстика!”, обиждали се на сладост, на външен вид, не млъквали. Ето че и яйцето се присъединило към сместа с тревога в душата, защото се бояло да не скочат и срещу него. Двете порции захар, обаче, били твърде вглъбени в собствения си спор.

-Виж ги само, примадони! – измърморило маслото, след което миксерът се захванал да разбива съдържанието на купата и всички временно млъкнали. Изведнъж се чуло палаво бълбукане – към компанията се присъединило прясното мляко.

– Ха добър ден, добър ден на всички! Как сте днес? – поздравило то.

– Кристалите ми! Кристалите ми си отиват! – писнала бялата захар.

– Разтваряй се най-сетне, та да млъкнеш! – изсъскала кафявата.

Млякото се разсмяло толкова силно, че се пресекло и обгърнало всяко захарно кристалче. Яйцето вдигнало поглед и видяло да се приближават тримата бели умници.

– Е, значи се разбрахме, нали така? Превъзходната степен на бялото се нарича “леля Мария”, и изхождайки от това…

Не се разбрало къде се стига, изхождайки от това, защото господарката енергично разбъркала сместа, прехвърлила я във формата за сладкиши и я пъхнала във фурната.

– Това е Адът, това е Адът! – пищели двата вида захар, докато окончателно се разтапяли.

– Ах, рай! – казало си яйцето, усещайки как започва да се стяга, а бадемите, с които бил наръсен сладкишът, си сложили тъмни очила и се протегнали, че да се изпекат хубавичко.

Кратка история на четвъртъчната теория

В началото бе бирата…
Как иначе, малко ли светли мисли е раждала тази така емоционално заредена течност. Та в началото бе бирата и четвъртъчните дружески спявки в много тесен кръг. После, закономерно, животът на автора се разви до трудови правоотношения и невъзможност за четвъртъчни сбирки, но пък ми даде панорамен изглед към ежедневното поведение на голяма група хора, от което, след дълги наблюдения, кристализираха нЕкои изводи с глобално значение. Сред тях бяха нещата, упоменати в описанието на настоящата група, накратко: вие може да си мислите, че хората изтрещяват в петък, обаче това не е вярно – изтрещяват в четвъртък, изплезили езици в очакване на петък следобед.
Междувременно, в електронна среда се разви малък приятелски кръг от крастави маг…арици със сходен светоглед и изобилно чувство за хумор. В шеги и закачки бе сложено началото на една незабравима и непрежалима комиксова поредица, а после 1-ви април 2010 се падна в четвъртък и се сложи още едно начало – на т. нар. “Четвъртъчни новини на Командира”. Междувременно нАучните наблюдения не спираха и биде открит още един аспект на четвъртъчната специалност – сънищата срещу четвъртък. Характеризират се с по-голяма от обичайната за сънуващите ги степен на неадекватност и сюрреализъм. В сравнение с някои сънища на Цеца, часовниците на Дали ряпа да ядат. Или сарми, както прави млад шведски актьор в един от тях, току след като е измазал бабината й къща.
За жалост, след комиксите, четвъртъчните новини също поеха към небитието, но пък тесният приятелски кръг започна да се разширява с устремни тласъци (под тласък да се разбира всяка нова тема във ФорОма, събираща още и още крастави магарици) и въпросът “К’во му е на четвъртъка?” не закъсня. На вътрешно четвъртъчните личности не им трябват дълги обяснения, а лишените от такъв усет бързо си намират други занимания, както и трябва да бъде.
Ще приключа настоящото изложение с една важна забележка – четвъртъчният феномен не винаги се пада в четвъртък, понякога преживяваме цяла седмица от чевъртъци, която приключва най-често с мускулна треска в абдоминалната област. Справедливостта изисква, обаче, да споменем и неприятния факт, че понякога четвъртъчната лудост на околния свят никак не предизвиква спазми от смях, а точно напротив. Може би ще забележите, ако наблюдавате внимателно, че именно в четвъртък петима ваши колеги се сещат, че искат да си вземат почивка в петък и именно вие трябва да ги заместите. Ако сте попаднали на черен четвъртък, от сутринта та до другата сутрин всичко, което може да тръгне накриво, ще тръгне. Но няма как, природата изисква баланс.
Желая на всички силен четвъртък тази седмица! 😀

Котки през зимата

…в къща без централно парно отопление. Разбира се,’къща’ в случая, е условно понятие. Както и котка. Рецидивистите, които обгрижвам майчински трудно се вписват в обичайните представи за ‘котка’, но пък съм убедена, че всички коткари знаят: котка като едно средностатистическо понятие не съществува. Отплеснах се.

И така, за живота на котките, или поне на двама котараци, през зимата, която май става все по-дълга, с тенденция към целогодишна. В поведението на споменатите рецидивисти се забелязват две отчетливи промени след падането на първия сняг/първата минусова температура: стават по-кротки и същевременно по-бесни. Битките не са това, което бяха напролет. Вместо с весело ‘ахой!’ на уста да се преследват от единия край на хола до другия, елегантно избягвайки прекия контакт (но не и този с произволни крака на столове и хора…), към днешна дата сблъсъците наподобяват класическа борба: гърлено “муурм” и моментално вкопчване един в друг, от който момент нещата протичат безмълвно, като целта е да се извлече противника от тепиха/килима. Мъртвата хватка се разплита при звуков сигнал, подаден от съдията, тоест от мен. Трябва да поясня обаче, че тези спортни занятия се провеждат единствено в моментите, когато съм изключила печката (газова), за да проветря.

При включена печка класическите борци се преобразуват в класически парцали, метнати небрежно насред стаята. Е, от време на време проявяват признаци на живот, но единствено с цел да се усучат така, че да си нагреят именно онзи сектор от вътрешната част на лявото бутче, който при досегашната поза е бил на сянка, така да се каже. Самите пози варират от “жаба връз лилиев лист”, през “парче дърво”, та до вече придобилата гражданственост “току-що ме намериха в канавката”.

Ако газта е свършила, се редуват върху масления радиатор, като задниците им неизменно са центрирани именно върху мястото, под което има надпис Do Not Cover и същото на още 3 езика. С цел да се опази оборудването отново се ползват звукови сигнали от страна на мама (мен). В определени моменти съм убедена, че ако покрай вратата ни мине някой докато аз звукооформям, то този човек ще остане с твърдото убеждение, че в апартамента живеят опасни луди. Особено когато звуковото изпълнение е дует с помощник-съдията/татко. Пак се отплеснах.

Две думи за храненето на котките през зимата, по-точно пет: Те Забравят,Че Са Гладни. Наистина. До вчера ревящи като зверове, нехранени от 2 седмици, днес въргалянето около Топлото и опитите да се слеят с килима около Топлото им отнемат цялото налично внимание и притъпяват апетита. Но само временно, естествено, звукът на лъжица върху консерва продължава да оказва Павловото си въздействие, което ги преобразува за пореден път в стройна редичка, в която се придвижват до хранилките.

(Започвам да си давам сметка, че написаното звучи като текста, четен от диктор на научнопопулярно предаване за навиците на домашните животни. Е, голяма работа.)

Естествено, настоящото изложение не би могло да мине без да засегнем и въпроса за човешко-котешкия контакт. Той се изразява в пльосване върху долната ми половина след като са стигнали поединично до извода, че Топлото вече им идва възгеч (чудесна родопска дума, обозначаваща прекаленост). Тъй като не съм достатъчно широка, за да могат да се разлеят като устието на Дунава, те се преориентират по дължина, което води до трайното ми обездвижване. (И после се чудя що ми проскърцват ставите, а то логично…)

И така, ден след ден, до първа пролет, когато, както е известно всичко полудява, начело с котките, пък били те и кастрирани.

 

Как се стига от Славянска до Орлов мост?

Веднага ви казвам: отива се пеша до Университета, откъдето се взима 280 за две спирки. Така мислех да стигна аз до Царевец за една среща, ако индивидката, с която ми беше срещата не се беше оцъклила подобаващо, докато й описвах маршрута. Тя си ме знае отдавна, затова вместо да се срути от смях, любезно каза “абе идиот, ами парка…ъъ дето е срещу БСФС парка, сещаш ли се къде е? И оттам по диагонал си баш на Царевец за 10 минути?” Каза го бавно и отчетливо, така че да успея да осмисля информацията. Направих го с мълниеносна скорост, още от думата ‘парк’ се сетих и се изчервих, ама наистина. То наистина бива, бива, ама…

Кхъм, та за липсата на ориентация. Родена и израснала в София, с прекъсване от около 2 години, когато се правих на колежанче в Англия, все тук съм живяла и съм се губила. И в Англия се губих, ама не се брои.

Наскоро се загубих в квартала, в който живея, на една пряка от вкъщи. Отде да знам, че тая пряка не е пресечна на нашата улица? Така де, само от 10 години живея там, не от 100.

Миналия паметен вторник се загубих по пътя към зъболекаря. Загубих се в блока дето му е кабинета. Ама, сега, не стига, че са два входа, а аз нямам ясен спомен, в кой от тях беше доктора, но има и по две различни стълбища във всеки вход, което вече прелива чашата. Добрах се, де, сестрата ме чакаше разтревожено и обясни, че слизала до долу да ме търси… А не бях там за пръв път. Да, но от последното ми посещение измина година, мога ли толкова дълго да помня стълбища и входове? Не мога, я.

Веднъж ми отне 45 минути да допълзя до Министерство на Образованието от Славянска. И не го уцелих от раз, а се насочих към Президентството, където ме подгониха, както ми се стори, рота гвардейци. Вървя аз кротко и миролюбиво, чувам как те застрашително набиват крак зад гърба ми. Извърнах се боязливо и ускорих крачка, наистина се уплаших, знам ли как охраняват и от кого…Задминаха ме, де, те си били правели сутрешна маршировка или както се казва.

В Ректората съм се губила общо взето ограничено, защото заниманията ни бяха съсредоточени в северното (или южното беше?) крило. В Централното съм се губила, да. Ама пък кой не се е губил в Ректората, а? Ха!

За всеки от тези случаи си има ясно обяснение. Цял живот съм местопребивавала трайно около маршрута на една автобусна линия, 94. Нея си знам, на нея вярвам, на Попа никога не съм се губила, по Графа съм обърквала няколко безистена, но това е в рамките на нормалното. Накратко, знам 94, Ректората, и по-точно северното му крило, Славянска (където работих преди) и покрай нея Иван Вазов, Шишман и 6 септември (където работя в момента). Късмет! В един ограничен период работното ми място се намираше до Плиска, което ми разстрои положителната нагласа към света трайно. Не беше за мен Плиска, знам си аз…даже съм склонна да мисля, че това място е един от входовете към Ада, или може би изходите, засега е неясно.

В заключение ще си позволя да се похваля, че външни фактори ме принудиха да работя по въпроса и вече мога безпроблемно и с песен на уста да стигна от Младост 3 до вкъщи! Да! Като изключим, че при първия подобен преход, пътувайки към Младост, обърках 88 със 102, но хубавите неща стават бавно.

Ъпдейт: Онзи ден пак по младосткия маршрут взех 214 в обратна на необходимата ми посока и попаднах на Плиска. Хубавите неща явно стават повече от бавно.

България – Румъния 10:10

Като редовен посетител на югоизточната част на Румъния отдавна ми се искаше да подредя някакво сравнение, например в 10 точки:) Предварително казвам, на всичко долупосочено съм била пряк наблюдател/жертва, тоест сравненията са изцяло субективни.

За разлика от тях, обаче, фактът, че румънците живеят по-добре от нас като цяло става все по-обективен и по-обективен…Не всички сравнения са за един и същ аспект от живота, но това е положението.

Та:

БГ – Шофьорите, да бг шофьорите, са по-възпитани от румънските. Бях шокирана от това откритие, но няма как да не го отбележа. Румънската секунда изглежда е по-кратка и от нюйоркската, в задръстване всеки клаксонира като бесен, не дава път на никого, псува всички и то в десетократно по-голям мащаб от нашенци.

РУМ – Обаче стъпи ли човек на пешеходна пътека всички, ама всички спират. Първите няколко пъти силно се стресирах от тази дисциплина.

БГ – В България има пропорционално повече магистрали отколкото в Румъния. Ние вече си имаме половин Тракия и стотина (или някъде толкова) км от Хемус, те са построили някаква отсечка от забравих къде до забравих къде, ама не е половината:)

РУМ – За сметка на това, второкласните им пътища са по-хубави от нашите. Или поне тия около южното им Черноморие и до Букурещ, сравнени със София-Варна и Варна-Дуранкулак.

БГ – У нас има чудесно развит междуградски автобусен транспорт. Във Влашко такова животно нема, там, освен с кола, се пътува или с влак, или с маршрутки, тръгващи в произволен час, като се напълнят.

РУМ – От друга страна, хм, ще го кажа с една дума: метро.

БГ – В България е пълно със заведения – кафенета, пицарии, бирарии, всичко и навсякъде. На една отсечка от 100 метра, например от улица Шишман в София, можеш да се наядеш 5 пъти. В Букурещ в центъра се налага да трамбоваш 40 минути, за да се добереш до срамежливо скритичко кафененценце. Тук за Румъния не намерих добра дума. Оообаче:

РУМ – Румънската телевизия е на несравнимо по-високо ниво от нашата, това много обидено го приемам. И технически, като програма, и визуално, като студиа и водещи, и съдържателно, по-скоро като организация на съдържанието и изпълнение. Не заекват, не си връзват езика на фльонги, щото не могат да четат кюто и т.н. Нова и бТВ приличат на някоя местна кабеларка до Антена 1,2,3 и ПроТВ, примерно

БГ – Порциите манджа в гостилниците у нас са средно по-големи. В една нормална кръчма тук и салатата си е салата и яденето – ядене. В една от най-посещаваните пицокръчми в Констанца салатата (шопска, но нагло прекръстена на salata romaneasca) беше около 50 грама, а някакъв картофен специалитет представляваше две дребни картофенца, изпечени в алуминиево фолио, толкоз. За бесни пари, обаче, щот’ сезон, разбирате ли.

РУМ – От другата страна са режийните: Газификацията в Румъния има дълга история. Огромната част от домакинствата не харчат луди пари за ток, щото са газифицирани. Телефоните са по-евтини, защото няма монопол като тук. Мобилни апарати се раздаваха без пари още преди 4 години, тук мобилните оператори скубят ли скубят. Поне аз не съм чула някоя фирма да дава апаратите за 0.00 лв.

БГ – Ъммм, българската черноморска плажна ивица е по-дълга и по-красива (остатъците от нея) от румънската. Не е наша заслугата, ама си е плюс, все пак.

РУМ – От друга страна, румънците още не са застроили до водата наличната си плажна ивица, което предизвиква адмирациите ми.

БГ – Винетките! Тук знаците за тях са едва ли не на всеки километър, слабоумен да е шофьора ще разбере, че трябва да си закупи. Пише го подробно и ясно от българската страна на Дуранкулак. В Румъния трябва да имаш предварителна информация за този феномен, а и се продават само в една верига бензиностанции. Ако са свършили, караш без винетка и толкоз.

РУМ – Обаче пътната им маркировка и другите означения са безупречни. Във всеки един момент ти напомнят по кой път караш, няма прораснали храсталаци върху знаците и непрекъсната линия си е непрекъсната линия по платното.

БГ – И това го знаем вече всички, там “потребителската кошница” е по-скъпа. Кило свински котлети е около 12 лева, тук е 9. Примерно.

РУМ – И заплатите им са по-високи, съответно.
Да…не успях да ги докарам до 10, но ако бях включила темата за нашия и техния железопътен транспорт това щеше да стане роман с продължения. Запазвам си правото за него да пиша отделно.

Приказка за вагон 473 София-Букурещ

Както предупредих, навлизам в спомените си за 6 (шест) години регулярно друсане в международния вагон по маршрута София-Букурещ, и по местния Букурещ-Констанца.

Ще се опитам да представя обобщена картинка за начина, по който се пътува по въпросните трасета, а по-нататък ще споделя и два отделни случая, които калиха психиката ми и ме превърнаха във философ.

О, да, все пак да поясня причината за тези пътувания, мъжът ми е от Констанца, ходим на гости на фамилията там. Тъй.

Цялото приключение от софийското вкъщи до крайморското вкъщи отнема средно 18 часа, с чакането, с всичкото му. Влакът за Русе, съответно Букурещ, от години си има твърдо разписание: 19.45 и някакъв сутрешен час, който нас не ни вълнува. Та в 19.45 влакът чинно потегля от Централна гара, возещ освен всичко друго и някакви недоразумения в международен вагон. Най-голямото забавление до Русе е броенето на тунелите, седем, ако си спомням правилно.

гара Русе – около 02:00 ч.

До този момент обикновено сме в полутечно състояние, нормално. Българска гранична проверка, няма добро утро,има смръщени вежди в 90% от случаите, митническа проверка да не сме скрили нещо под седалките и се започва. Чакането. Чакане, защото трябва да се смени локомотива, да се откачат/прикачат вагони, пък и по разписание в Букурещ се стига в 6.30, а разстоянието е по-малко от 100 км дотам.

Тук ще направя отклонение към най-колоритния елемент (вече несъществуващ, за щастие) по този маршрут – куфарните търговци. Първият път страшно се уплаших. От полупразен, вагонът за 2 (две) минути беше напълнен до тавана с множествени лели, чичовци, та даже баби, със средно тегло 100 кг (много странен феномен) и по три от ония четвъртитите раирани торбища в ръка. Като скакалци, буквално! Но обикновено в нашето купе се падаха симпатични и немиризливи представители на вида. Част от този вид слизаше в Гюргево, повечето продължаваха за Букурещ. Стоката им на пръв поглед се състоеше от шипки за пране, гъбки за миене, но очевидно под нея имаше и други неща, цигари, например, заради които се раздаваха редовни подкупи. Преди 4-5 години и от двете страни митничарите стегнаха редици и се справиха с тях.

Та, до 04:30 се виси на гара Русе, пием бири, ако имаме сили (аз винаги имам, де) и пушим като за последно, щото от средата на Дунав мост е Румъния, а в нея е забранено всякакво пушене вътре в купетата. Пуши се в коридора и толкоз. Иначе глобяват. Само да спомена как се познава, че си вече в румънската част на моста: влакът почва да друса яко и сваля скоростта на 5 км/ч, щото братята не са си ремонтирали въпросната част.

гара Гюргево, наричано също Джурджу – към 05:30

Нито можем да се движим, нито можем да мислим. Румънците са най-често любезни, но имаха доскоро адски гадния навик да минат през целия влак (недай си боже да сме попаднали на този до Москва), да съберат всички паспорти и да слязат, за да си правят проверките на място. Очевидно са пестяли от радиостанции, обаче в един случай тока на гарата изгасна. Висяхме познайте колко. Да, точно този път бяхме на московския влак, естествено.

Букурещ – евентуално към 6:30

Винаги, ама винаги е адски студ на тая гара! Първо, защото по това време обикновено е студено, и второ, защото проклетата гара е открита в по-голямата си част. И се почва: търси отворен чейндж, търси разписанието на влаците за Констанца, чакай да отворят касите, чакай за място…Ей това така и не можах да го проумея: в Румъния запазеното място формира 2/3 от цената на билета. А разпределението на местата ги пускат на касиерките 30 минути преди да тръгне влака. Бясна работа, докарвала неведнъж пяна на иначе спокойната ми уста.

Букурещ-Мангалия-Констанца – между 10:30 и 13:30 (стига да не ремонтират релсите)

Вече сме в Европа, поне във влака. Чист, миришещ на чисто, с по 6 седалки в купенце, с пепелници в коридора, безукорна тоалетна. И безкрайните добруджански поля, на чийто фон така хубаво се спи:) В Констанца е ден, или е горещо или още по-студено, добре че ла фамилия живее на 15 минути пеша от спретнатата гара:) Бира, бира, бира! Цигари, цигари, цигари, по инерция… И след 10 дена по обратния път.

Софиянци/несофиянци – оле, майко!

Ей сега четох коментарите по новината за задръстванията в София в dnes.bg и за пореден път бях склонна да не вярвам на ушите си, да не говорим за очите – противопоставянето столица-нестолична територия приема направо апокалиптични размери! Поне във виртуалното пространство, ама съм сигурна, че не си остава там.

-Техните нашественически коли допринасят за задръстванията

-Те са тези, които си хвърлят боклука през прозореца и превръщат града в кочина

-Те “подбиват цените на работните места и на жилищата” (това го прочетох ей-сега, цитирам го почти дословно)

Дали обаче извънсофиянци са точно и единствено ‘мръсни, тъпи, комплексирани (много важна характеристика!) нашественици’? Подборът на епитети е съвършено произволен.

Мръсотията е въпрос на лична хигиена и възпитание, според мен, както и на културни различия. Изхвърлянето на боклука през прозореца е някакъв уникален феномен, за чийто корен мога само да гадая; не е ‘селски’ навик, защото мисля че на село хората не си хвърлят боклука през прозореца. Не съм сигурна, защото не съм живяла на село, но при кратките ми пребивавания в две-три села не съм ставала свидетел на подобна практика. Подозирам, че е по-скоро свързано с панелното строителство и вродения мързел на голяма част от населението на ВСИЧКИ ГРАДОВЕ, където съществуват подобни сгради.

Тъпотата като състояние на духа е, мисля, субективна категория. Немалко люде, които за мен са от тъпи по-тъпи, за други са представители на световния интелектуален елит. Вероятно под тъпота тук трябва да се разбира ограниченост на мненията, интересите и умствените възможности. Хъм. Фактите за хората, които ме заобикалят в някаква степен на близост категорично сочат, че извънсофияродените са хора по-амбициозни и по-решени да успеят, като това успяване не е необходимо да става на всяка цена в София. Странно, но наистина успяват; някои в София, други в северозападна, трети в още по-западна посока. Софияродените също имат амбиция за успех, но у тях се долавя лек мирис, който бих обрисувала като ‘бе, аз съм по-умен/на от тия, щото все пак съм си оттука, нали, ‘се пак’. Тук честно ще си призная, че и аз съм изпитвала леко (моментно) снизходително превъзходство над някои свои колеги в началото на студентската си практика. Не за друго, а защото аз съм си вкъщи, знам си кое къде е (с изключение на някои централни пешеходни трасета, ама айде сега), а те, милите, тепърва трябва да ги научават и, ах, сигурно се чувстват стреснати от светлините на големия град. Стреснати дрън-дрън. Оправиха се идеално, докато някои от софияродените даже не завършиха.

Сега, за “подбиването на работните места”, което вероятно означава, че извънсофияродените са готови да работят за по-малко пари от софияродените. Да, бе! Мисля, че вече живеем във време когато реалните изисквания на пазара се концентрират повече върху качеството на работната ръка, отколкото върху претенциите й за заплащане. Поне в сферата, в която работя аз е така. И, между другото, никога, ама никога не съм попадала на таксиджия с източен,западен или южен акцент. Мне, всичките са софийски аборигени. Съзнавам, че с последната дума издадох не изцяло нежните чувства, които изпитвам към населението на София-област, но и аз съм човек, податлив на субективни предпочитания.

За последно ще добавя, че повечето ми приятели са хора, които не са родени в София, така се стекоха обстоятелствата. Никой от тях не би желал да се нарича софиянец, съвсем напротив. Но пък и никой от тях не плюе нас, ‘местните’, с фрази от типа “ей, по-големи селяни от софиянци няма, бе!”.

Е, както и да е. Мислех още неща да пиша, стана и без това твърде дълго и, боя се, не достатъчно свързано. Все ми е тая. Да, от написаното изглежда, че харесвам и уважавам повече хората, родени ‘в провинцията’. Не е така, ще отбележа. Харесвам и уважавам ХОРАТА, не понасям подобията на човешки същества, чиито глави служат единствено с декоративна цел. Туйто.

Ситуация на презентация – 2

След известно мислене реших да пропусна разказа за алкохолната вечер, тъй като беше твърде културна и не се случи нищо ексцентрично, както и практическите занимания, състоящи се в подготвянето на петминутна презентация по сравнително произволна тема. Поради работно увреждане си избрах възможно най-малоумната за обстоятелствата тема и категорично отказах да се излагам пред публика, та само се радвах на престрашилите се. И така до 4.00 (16.00). След това отпочна филмът, който ще нарека “Пе’есе евро и Хоризонт да приказва”.

Една от присъстващите колеги, родом от Пазарджик мило попита дали може да я оставим в Пещера, че после да си ходи вкъщи. Естествено никой не възрази. И тъй, в 4.10 момичето направи опит да обясни на новопоявилия се шофьор (пак със скапан форд), че ще кривнем, ако няма нищо против. Аз стоях наблизо пушейки раздразнена и изморена и, макар глуха, дочух нещо като “ако ми смениш 50 евро, няма проблем”. Наострих уши и очи (и късогледа съм) и се подготвих да плюя отрова срещу гнусляра, който иска подкуп по този начин. Оказах се в грешка. Той не искал да му се плаща допълнително за допълнителния път; той, внимавайте, искал някой да му развали 50 евро, защото това са единствените му налични пари. А резервоара е празен. Едвам стигнал до Цигов чарк. Щото джаджата дето индикира наличието/отсъствието на нафта била строшена. Имало само лампичка, която изгаснала на средата на пътя. Което значело, че свършва нафтата. Да поясня, че превозът не е фирмен, а предмет на договор между нашата фирма и превозваческата.

Трудно е да изразя всички, ама всички обзели ме чувства в този момент на разкритие. Аз естествено бях убедена, че и връщането ни няма да мине гладко, но не съм допускала, че днешните шофьори си носят не местна валута, а евро. Но да карам хронологически.

Мъжката част от компанията събра 100 кинта и се понесохме към най-близката бензиностанция, в посока обратна на тази за София. Географските ми познания може и да са плачевни, ама помня откъде дойдохме. На този етап, обаче, все още мислех, че шофьора знае какво прави и къде отива въпреки неговите искрени признания за обратното: “Я вие (момичето от Пазарджик) седнете тука до мене, щото аз тоя район не го познавам”. На това тя сладко отвърна ‘ми аз не съм шофьор, не се оправям много по пътищата’. Ама съм оптимист!

След 20 минути лутане в посока, според мен, към Бургас, се надянахме на Пещера, оставихме колегата и се понесохме с бодро подрънкване уж към София, а всъщност към Батак, както се оказа. Аз много обичам да посещавам градове, в които не съм била. Но по собствено желание в удобно за целта време, а не по тъмно и студено, и по принуда. Излизайки от Батак незнайно защо и как се отправихме към Пазарджик. Това го разбрах след като започнахме да прави весели кръгчета по центъра на града, поради объркването на шофьора. Финално хвана табелата за Пловдив и я последва.

В тази фаза на приключението вече бях стигнала до зловещата увереност, че ще се движим неотклонно към Пловдив, където уродът (после го разконспирирахме като маршруткаджия) ще се сети, че сме били за София. После обаче си помислих ‘защо да спира в Пловдив, ей къде е Стара Загора, а оттам до Бургас колко му е!’. Междувременно Пазарджик прие размерите на Москва и половина в очите ми. Излизането от града сякаш продължи 30 часа, вместо 30 минути, и се случи в момент, когато бях почти сигурна, че няма да видя веч роден дом.

По някаква случайност маршруткаджията успя да налучка магистралата, където аз, вече почти успокоена (щото оттам трудно ще излезе преди София) взех, че опнах една дрямка докъм 30-тия км преди София. А за тия последни 30 км не искам да говоря много; те ВИНАГИ изглеждат като 300.

И въпреки всичко се оказа, че сме се прибрали за 2 часа. И после времето било измерение, да бе! Времето е поне 3 измерения. И в трите се слуша радио Хоризонт, че само то се хваща повсеместно.

P.S. Неслучайно наблегнах неколкократно на марката и състоянието на буса. Щом фирмата е платила за нов, уютен мерцедес, трябва всичките й служители да получат точно това, а не последната група да я минават с трошки.

Ситуация на презентация – 1

Корпоративно обучение, презентационни умения, Цигов чарк. Това е вкратце информацията, която ‘разведри’ един от работните ми дни преди месец. Веднага ще обясня кавичките: изпитвам охлювна привързаност към дома си и не обичам да ме издърпват оттам без изрично да съм заявила такова желание; думи като ‘презентационни’ ми действа като песъчинка в малкия мозък, макар че, честно казано, не се сещам за български вариант на чуждицата; най-гадното е, че 6 години и кусур между другото съм тренирала именно такива умения, доколко успешно е отделен въпрос.

Та, ситуацията на презентация се състоя тия дни. Обяснимият ми песимизъм се потвърди с тръгването: трябваше да ни извозват с качествен хубав микробус, вместо което ни излашка форд на двуцифрена възраст. Аз съм скромна иначе и не ми става лошо в МПС, но шофьорския маниер да се лашка (пак тая дума, защо ли) от 80 км/ч на 20 км/ч пак на 80 по ония завои не се прие добре от организма. Нейсе, стигнахме за 2 часа, вместо за 3, но не успях да се насладя на скалите, защото и мрак припадна междувременно.

Настаняването се случи в ново-новеничко хотелче центрирано срещу язовир Батак. Ама толкова ново, че даже го дострояваха още, от което следваха бормашини, чуканици и вечния ми фаворит – флекса! За никъде съм без него: в офиса, в блока, флексът е навсякъде с мен. Иначе всичко беше чисто и спретнато, както подобава. Тъй като принадлежах към последната, трета, група обучаващи се, бях предварително изрично предупредена да се погрижа за алкохолното си снабдяване от София, щото цените там са си хотелски. Не само аз се бях погрижила, де, всички си носеха по нещичко, макар че от любезност направихме и оборот на бара (пък и пиенето ни свърши в един момент, тоест на втората вечер). И тъй в наплюскване, налокване и смях се настанихме да спинкаме в стаи по двамца/двенки в очакване на следното утро и първия ден от онова, за което сме дошли, обучението по презентационни умения.

Ден 1: Предупредени сме, че този ден ще е посветен на теорията, с което знаех, че ще имам проблем, особено в предиобедните часове. Не пия кафе, а бях убедена от колежката по стая и древна дружка Ленчето, че ‘не мое да няа чай’. Еми имаше, ама гранулиран от машинка на Нескафе. За пръв път видях и пих такова нещо и отговорно заявявам, че няма да повторя. Аз не пия чай за хубост, а за да се събудя. Е, претърпях неуспех, който доведе до логичната последица, че около 11 задрямах, докато лекторката нежно обясняваше основите на теорията за презентациите. Срам, но неизбежен. Неизбежен, защото поради подредбата на столчетата във форма тип кръг никой не беше достатъчно близо до мен за да може да ме срита навременно. Вечерта ми се смяха, но имаше признания, че не съм била единствената с подобен проблем. Има си хас!

Теоретичният ден ни отне времето от 9 до 7, 7 вечерта, де, 19 ч. Изпълзях от залата с отчаян оптимизъм следващия ден да успея да си удържа очите отворени и се впуснах, наред с останалите 10 души, в заслужена активна почивка, която продължи до 1.30 през нощта, макар двете с Ленчето (тя не се казва така, но не щя да я разнасям из нета) да си бяхме обещали да легнем по-рано, за да сме в човешко състояние заранта. Все едно за пръв път си правим такива обещания…

Утре пак, за вечерните веселби, практическите занятия и епичното ни връщане вкъщи.

 

%d bloggers like this: