Когато шепне, лъже. Но не съвсем.

 Напоследък, след “При кучетата”, “Когато шепне, лъже” и една телевизионна продукция*, усещам, че съм започнала да изпитвам нежни чувства към Дания. Харесва ми. Някой ми беше казал, че датската литература, сравнена с шведската, е някак по-малка, по-провинциална, не в лош смисъл, разбира се. Аз самата не мога да преценя степента на провинциалност на дадена литература, освен ако не се има предвид директната връзка между размера на географията на държавата и съответно творческите възможности на глава от населението, чисто статистически. Провинциален или не, “Когато шепне, лъже” е роман в най-добрите традиции на популярната литература за широката публика. С едно изречение, книгата разказва историята на един self-made man в Дания. С филмов потенциал в направо безобразна степен, включително свръхдраматичната и екзистенциално лабилна съпруга на главния герой, включително скритата травма в младостта на въпросния герой, която го трови цял един дълъг живот, включително обзора на една цяла индустрия, изобщо картинката е пределно ясна и, по-важното, добре нарисувана.

Разбира се, на цялата история може съвсем чистосъвестно да се погледне като на клише. Тънкият момент при клишетата е, че са като живота — не може да се избяга от тях, но е въпрос на лично творчество да ги напълниш със съдържание, което е, макар и леко, различно от съдържанието на съседното клише. В случая с “Когато шепне, лъже” мисля, че най-ценното в съдържанието е свободата на интерпретация. Да, на пръв поглед всичко изглежда съвсем ясно и повърхностно, но не ме слушайте, аз подхождам напълно субективно. Убедена съм, че, за разлика от мен, някои хора ще изпитат искрено съчувствие към гореспоменатата лабилна съпруга и ще заклеймят бездушния ѝ мъж. Например. Други може би ще се впечатлят от нацисткия аспект на историята — също валидна гледна точка. Изобщо, както ви се харесва. А, нацизъм ли казах? Да, и за него става дума, по един дистанциран, деликатен начин. Всъщност всичко в този роман изглежда някак деликатно, стеснително, съвсем нежно докосващо разни брутални, грозни и неприятни неща. И е съвсем възможно книгата да се прочете само като историята на възхода на един мъж от затънтено градче, който се превръща в издателски магнат. До един момент, обаче, когато Тайната (главната буква е заблуждаваща, но пък нещото е важно за развитието на сюжета) излезе наяве в пълната си прелест, така да се каже. Пишейки това, си давам сметка колко заблуждващо е то. Няма нищо фрапантно в историята на Нилс Руел, нищо, което да ви накара да си кажете “А, стига бе!”, в който и да е момент от повествованието. Има обаче страст, прикрита свенливо, но силна. Разнопосочна е, разнолика, понякога убягваща, но е там. И накрая, братя и сестри, кучета и котки, си казваш “Ех, да, то беше ясно, ама пак е гадно, бе.” Даже не е нужно да се чете кой знае колко задълбочено – парченцата лего са си там. Тук и там, през цялото време.

*Riget, естествено.