Archive | В кабинета RSS for this section

Онази изложба

Дружеско предупреждение: Текстът, който следва, може да съдържа описания, неприемливи за хора с чувствителна нервна система и такива, които изпитват искрено преклонение пред човешкото тяло, било поради религиозни или морални причини. Read More…

Advertisements

Класика? Класика.

Занимава ме от време на време въпросът какво се влага в думите “Това е класика”. За литературата говоря, в другите форми на изкуство съм чистопробен лаик. Въпросът занимава и околни мозъци, и понякога го чепкаме, стигайки не до единодушие, ами до спорове най-често. Та сега тук ще си поразмишлявам колкото си искам самостоятелно, пък после който иска да дъвче темата или друг мозък. Read More…

Еднокриминолози, педки и други фантастични създания

До неотдавна наивно си мислех, че родните правописни правила дотолкова отразяват произношението на думите, че възможностите за грешки са доста по-ограничени от тези в английския, например, или френския, който в моите очи е едно пиршество за фантазията в това отношение. Е, от известно време насам се уверявам, че съм била твърде, твърде наивна. Изобретателната неграмотност винаги си намира начини да избие на повърхността. Read More…

България – Румъния 10:10

Като редовен посетител на югоизточната част на Румъния отдавна ми се искаше да подредя някакво сравнение, например в 10 точки:) Предварително казвам, на всичко долупосочено съм била пряк наблюдател/жертва, тоест сравненията са изцяло субективни.

За разлика от тях, обаче, фактът, че румънците живеят по-добре от нас като цяло става все по-обективен и по-обективен…Не всички сравнения са за един и същ аспект от живота, но това е положението.

Та:

БГ – Шофьорите, да бг шофьорите, са по-възпитани от румънските. Бях шокирана от това откритие, но няма как да не го отбележа. Румънската секунда изглежда е по-кратка и от нюйоркската, в задръстване всеки клаксонира като бесен, не дава път на никого, псува всички и то в десетократно по-голям мащаб от нашенци.

РУМ – Обаче стъпи ли човек на пешеходна пътека всички, ама всички спират. Първите няколко пъти силно се стресирах от тази дисциплина.

БГ – В България има пропорционално повече магистрали отколкото в Румъния. Ние вече си имаме половин Тракия и стотина (или някъде толкова) км от Хемус, те са построили някаква отсечка от забравих къде до забравих къде, ама не е половината:)

РУМ – За сметка на това, второкласните им пътища са по-хубави от нашите. Или поне тия около южното им Черноморие и до Букурещ, сравнени със София-Варна и Варна-Дуранкулак.

БГ – У нас има чудесно развит междуградски автобусен транспорт. Във Влашко такова животно нема, там, освен с кола, се пътува или с влак, или с маршрутки, тръгващи в произволен час, като се напълнят.

РУМ – От друга страна, хм, ще го кажа с една дума: метро.

БГ – В България е пълно със заведения – кафенета, пицарии, бирарии, всичко и навсякъде. На една отсечка от 100 метра, например от улица Шишман в София, можеш да се наядеш 5 пъти. В Букурещ в центъра се налага да трамбоваш 40 минути, за да се добереш до срамежливо скритичко кафененценце. Тук за Румъния не намерих добра дума. Оообаче:

РУМ – Румънската телевизия е на несравнимо по-високо ниво от нашата, това много обидено го приемам. И технически, като програма, и визуално, като студиа и водещи, и съдържателно, по-скоро като организация на съдържанието и изпълнение. Не заекват, не си връзват езика на фльонги, щото не могат да четат кюто и т.н. Нова и бТВ приличат на някоя местна кабеларка до Антена 1,2,3 и ПроТВ, примерно

БГ – Порциите манджа в гостилниците у нас са средно по-големи. В една нормална кръчма тук и салатата си е салата и яденето – ядене. В една от най-посещаваните пицокръчми в Констанца салатата (шопска, но нагло прекръстена на salata romaneasca) беше около 50 грама, а някакъв картофен специалитет представляваше две дребни картофенца, изпечени в алуминиево фолио, толкоз. За бесни пари, обаче, щот’ сезон, разбирате ли.

РУМ – От другата страна са режийните: Газификацията в Румъния има дълга история. Огромната част от домакинствата не харчат луди пари за ток, щото са газифицирани. Телефоните са по-евтини, защото няма монопол като тук. Мобилни апарати се раздаваха без пари още преди 4 години, тук мобилните оператори скубят ли скубят. Поне аз не съм чула някоя фирма да дава апаратите за 0.00 лв.

БГ – Ъммм, българската черноморска плажна ивица е по-дълга и по-красива (остатъците от нея) от румънската. Не е наша заслугата, ама си е плюс, все пак.

РУМ – От друга страна, румънците още не са застроили до водата наличната си плажна ивица, което предизвиква адмирациите ми.

БГ – Винетките! Тук знаците за тях са едва ли не на всеки километър, слабоумен да е шофьора ще разбере, че трябва да си закупи. Пише го подробно и ясно от българската страна на Дуранкулак. В Румъния трябва да имаш предварителна информация за този феномен, а и се продават само в една верига бензиностанции. Ако са свършили, караш без винетка и толкоз.

РУМ – Обаче пътната им маркировка и другите означения са безупречни. Във всеки един момент ти напомнят по кой път караш, няма прораснали храсталаци върху знаците и непрекъсната линия си е непрекъсната линия по платното.

БГ – И това го знаем вече всички, там “потребителската кошница” е по-скъпа. Кило свински котлети е около 12 лева, тук е 9. Примерно.

РУМ – И заплатите им са по-високи, съответно.
Да…не успях да ги докарам до 10, но ако бях включила темата за нашия и техния железопътен транспорт това щеше да стане роман с продължения. Запазвам си правото за него да пиша отделно.

Щамът Антирусия

Тази зараза се разнася из световното пространството от доста време, но напоследък явно се е изострила, най-вече в САЩ, и трайните увреждания, които нанася стават толкова абсурдни, че не мога да се въздържа да не ги изкоментирам.

Ето две новинки от вчера:

1. Алън Грийнспан, бившия шеф на Федералния резерв, обяснил, че според него настоящата ипотечна криза в Щатите, която е на път да разкатае фамилията на купища банки и други финансови институции не само в страната, е предизвикана от…няма да познаете, разпада на Съветския съюз. Сред посочените причини е засилването на икономиките на източноевропейските държави след 1989, което по някакъв мистичен начин 17 години по-късно довело до настоящия жилищен хаос в САЩ. Жал да му стане на човек, но сигурно толкова години като шеф на централната банка не прощават.

2. Тази е много сладка, четох я в Класа: бъдещият президент Медведев подражавал на Путин (според неназовани експерти, незнайно по какво). Ето и цитат “използва същата „путинска походка“, неговите „меки маниери и тих глас“. Медведев копира също риторическите похвати и също като ментора си подчертава важните моменти в речта си.” Задавих се от смях. После се замислих, че този материал, който не беше подписан от автора си, изглежда или като упражнение по тенденциозност a la CNN или като съчинение на човек, страдащ от параноя. Между другото, Класа от два дни сякаш за друго освен за руските избори, Путин и Медведев не пишат. А започна токова добре вестникът…Както и да е.

Щамът Антирусия, очеизвадно е, се разпространява най-ефективно по медиите, медиите от САЩ основно, и европейските им филиали. За щастие, не всички европейски медии са зависими от Отвъдатлантическия-Голям-Брат, та се чуват и трезви гласове, ненатоварени от параночни видения.

Тъй като някой от четящите със сигурност ще си каже, че аз страдам от параноя, бързам да си призная, да, силно съм предпазлива и също толкова силно съм недоверчива към това, което чета и гледам под формата на новини, и руски и англоезични. Търся логиката, с други думи. Според тази моя логика, единствената заплаха, която Русия може да отправи към Европа (но не и към САЩ) е да спре кранчето на газа. Веднъж го направиха, естествено е ЕС да тръпне да не му се случи пак. Поради което и логично се търсят алтернативни доставки от Средна Азия, примерно.

Повтарям, това е единственото, което Русия би могла да направи на Европа, но не мисля, че би имала изгода от подобно действие. В енергийно отношение обаче Русия нищо, ама нищичко лошо не може да направи на САЩ. Руският нефтен износ за САЩ към момента е пренебрежимо малък. Нещата може да се променят с развитието на Сахалинските проекти, но дотогава има време. От американска страна обаче идва такъв силен вой, че енергийните гиганти не осигуряват на техните нефтени компании безусловен и неограничен достъп до залежите си, че на човек му иде да повярва на онзи “дневник на американския тийнейджър”, в който пишеше, че “в Русия има огромни залежи американски нефт и газ”…Според моята логика всяка държава/компания има право да избира с кого да бъде партньор. Ето, Роснефт си избра японци и китайци за някои от Сахалинските проекти, даже Шел участва в един, че и Ексон. Газпром пък реши, че Статойл и Тотал ще са му по-добри партньори от американците за Щокман. Логично? За мен и други хора да, но за настоящото американско управление този избор бе приет като проява на тоталитаризъм. Така де, потъпкаха им свободното право да злоупотребяват с ресурсите на чужди държави. Накратко, щом една държава иска да разполага със собствените си ресурси, значи тази държава е тоталитарна диктатура (този израз ми намирисва на тавтология, но изглежда красиво).

Покрай парламентарните избори в Русия многогласния хор се увеличи – не били допуснали не знам си колко чужди наблюдатели. Е, защо пък трябва да ги допускат всичките? И 1,000 наблюдатели да бяха допуснали голяма част от тях пак щяха да ореват света, че били манипулирани изборите. А, стига бе, в САЩ изобщо не са манипулирани, че и направо фалшифицирани, последните. Угода явно няма. Ама всичките телевизии, радиа и пр. били под контрола на Кремъл. Хайде, де. НТВ, например, не е. А ако този контрол беше толкова задушаващ дали руснаците нямаше да изпротестират, а? Те принципно не са толкова податливи на мозъчни промивки, колкото американците. Но изглежда си мълчат. От ‘западните’ ‘анализи’ на обстановката в Русия излиза, че едва ли не след всеки гражданин върви милиционер. Айде бе, те на детска градина са го обърнали явно.

Какви са фактите? Факт е, че Путин има мечтан от много политици рейтинг сред народа. Факт е, че доверието, което отразява този рейтинг, се изгради през двата му мандата, през които качеството на живот на повечето руснаци осезаемо се покачи. Нормално е това доверие да се прехвърли към партията, която той представлява. Логично е, даже. Горчивият факт за САЩ е влизането на есктремиста Жириновски в парламента и оставането извън борда на Каспаровата Друга Русия, което показа, че усилията им за поредната ‘нежна’ революция, подобна на тези в Украина и Грузия, нещо не успяват. То се видя какво стана с тези две ‘демократични промени’, де. Тази в Грузия беше особено демократична.:)

Следвайки логиката си, мисля, че колкото и да се децентрализира властта в Русия, никога няма да е достатъчно демократична за САЩ. Освен ако не се разпадне, разбира се, което се надявам, че няма да стане. Прекалената децентрализация (защото именно съсредоточаването на властта в един човек/група го наричат недемократично) не може да е полезна за държава с територия 17 милиона, повтарям, 17 милиона кв км и население 140 милиона. Няма да правя сравнение със Щатите, които са се формирали по абсолютно различен начин и териториално, и социално, което е дало отражение на манталитета и начина на управление на държавата.

Да, Русия има много сериозни проблеми и икономически, и социално. Обаче на държавниците им е ясно, че не може една икономика да се гради само на нефта, те не са тъпи. Сигурно също така им е ясно, че контрола върху медиите би могъл да бъде ‘охлабен’, но също така сигурно е, че си има време за това.

Външата й политика не е особено нежна, но откъде накъде пък трябва да е такава? Русия не заплашва никого с война, за разлика от познайте кого, не прави планове за инсталиране на противоракетен щит срещу, примерно, Аржентина, в Англия, пак за разлика от…

За финал ще си позволя (доста) свободен цитат на Ноам Чомски относно подобните на Антирусия щамове, промиващи мозъка на хората: ‘най-важното нещо е да се опиташ да си създадеш собствено мнение, а не да вярваш на всичко, което ти се казва’.

Закъснително

Вероятно е от възрастта, но забелязвам, че напоследък ставам все по-малко толерантна към закъсненията на околните. Особено ако става дума за служебни ангажименти, тогава направо ми иде да ръмжа.

Не понасям да закъснявам и аз. От малка ми е втълпено, че трябва да съм точна на срещи, защото обратното би било неучтиво. Като следствие се нервирам почти всеки път, когато по причини независещи от мен – неочаквано задръстване, спиране на тока, ерго, на трамвая, и т.н. – закъснявам за някъде. Уточних почти, защото ако знам, че имам среща с някой от породата на вечно закъсняващите, като сестра ми например, съвестта ми спи спокойно – при всички случаи аз ще стигна по-рано.

Имам подозрението, че липсата на усет към времето засега си остава характерна за нас като народ. Презентации, конференции, на ВСИЧКИ събития от този тип, на коит съм присъствала най-малко кафе-паузата се удължава с 10 минути над предвидените по график. А тези събития, предполага се, са структурирани върху строги времеви рамки, та да могат участниците да си организират останалата работа. Да бе! В поста за Цигов чарк вече писах как се обучавахме от 9 до 7, но не помня дали споменах, че ВСЕКИ път някой трябваше да подсеща преподаващата, че е време за почивка. А тя, предполага се, е тренирана да си излага идеите за определено време, все пак обучението беше за презентационни умения.

Всъщност, бидейки общо взето търпеливо муле, си давам сметка, че съм чакала чашата да прелее, за да седна да пиша по въпроса. Е, преля снощи. В 18.45.

Предварително започвам с пояснението, че мразя, ама много мразя да се прибирам късно вечер след работа и да нямам „домашно“ време, защото трябва да лягам, за да ставам рано и т.н. Чудесно е, че работното ми време е принципно до 16.00. Да, ама вече не. Фирмата направи курс по холандски и ми беше препоръчано да се включа. На драго сърце, още един език и то сравнително рядък, казах си аз. Обаче курсът е от 18.00 до 20.30, защото преподавателят само тогава може. Хубаво, стиснах зъби, айде аман от егоизъм, не може всичко както аз искам. И тъй, в мир със себе си започнах курса в петък.

Човекът дойде навреме, беше забавен, полезен и т.н. Докато не видях, че е станало 20.30 и започнах сериозно да нервнича, защото автобуса ми до вкъщи минава на половин час, а до автобуса имам трамвай, който не знам как минава по това време. На въпроса ми: Нали бяхме до осем и половина, този тъй мило човек махна с ръка и каза: Е, и 35 е, дочитаме и свършваме. Дочетохме. Тръгнах си с най-висока скорост, само за да видя как с весело подрънкване и двата възможни трамвая ме подминават. Следващите-след половин час, според таблото. Без излишни подробности ще спомена, че стигнах вкъщи в 10. Мъжът ми, силно притеснен, ме чакаше на спирката, защото и телефона ми беше решил точно в този период да отказва да се чува. За разнообразие на другата сутрин трябваше да ставаме рано, а преди 1 не можахме да се успокоим от излишните нерви.

Такааа. Вторият урок беше вчера. В 18.00 нямаше ни преподавател, ни дявол. В 18.30 продължаваше да няма. Заклокочих и мисля, че само присъствието на също изнервените ми колеги ме спря да прекипя, когато господинът се появи точно в седем без петнайсет. Всъщност, от словесно насилие ме удържа веселия поглед на единия от колегите, видял зверската ми физиономия след изслушване на преподавателското извинение.

Той закъснял, защото чакал да си вземе някакъв хонорар за превод! Той, на когото разбира се този пропуснат час е бил платен надлежно, е висял 45 минути да чака някаква си счетоводителка (при това в извънработно време, май) ! И сподели горкия възмутата си от несериозността на въпросната фирма.

Е, това вече ми беше в повече.

Разбирам яда му, разбирам, че сигурно е имал нужда от тези пари. НО – няма фирма, която да изплаща хонорари в един и само един определен момент, просто няма. Тоест, би могъл да иде да си го вземе утре, а не по време, в което е ангажиран с нещо друго, за което също му се плаща. Разбира се, беше с нагласата да стоим колкото трябва, за да си ‘вземем материала’, но не му се получи. Изненадващо се оказа, че не само аз бързам за вкъщи.:)

Как се прибрах? Чудесно и без излишно чакане. Все пак вече знам разписанието на трамваите.

 

Вирус някакъв…

се носи наоколо с очевидно бясна скорост и коси наред мало, средно и голямо, превръщайки ги в мрънкалници.

Обиди ли се вече някой? От вируса е. Не мога да си го обясня с нещо друго. Повече тук в блоговете, по-малко навън, но огромна част от хората около мен сумтят и/или хлипат по всякакви поводи – от сриването на общочовешките ценности, през катастрофалния хал на държавата, та до това че ‘българите не знаели как да се държат с хора’, което според мен означава, че нацията ни е съставена от някакъв под-човешки вид, но както и да е.

Защо толкова мрънкате, бре, хора? Каква е тази хипер-чувствителност с отрицателен знак и то основно за дреболии? Навярно пред-пролетен вирус.

Знам, че всички имаме проблеми, материални и други. Знам, че София е мръсен, гаден, претоварен град – онзи ден на спирката преброих около 40 коли с не-софийска регистрация, от общо около 200. Много е, окей, явно цяла България се е сурнала към София. Ама причина ли е това за истерии? Ами според мен не е, мама му стара.

Знам, че живеем в мръсотия до шия, вчера не можах да си изхвърля боклука, защото кофите преливаха, в 10.00 сутринта. Изхвърлих го днес, след което видях, че и в нашия блок се е заселил някой, който прилага методиката ‘хоп и през балкона’. И к’во, да припадна на улицата скубейки косите си от ужас? Ами няма да го направя. Ако се повтори, просто ще се разбере кой е и ще му бъдат обяснени нещата. А чуждите боклуци ги чистим на доброволни ‘съботници’ (е, два пъти годишно, но все пак). Да, не цъкам от отврата и не пиша прочувствени текстове за нечистоплътността на околните.

Знам, че всеки ден всеки от нас се сблъсква с нагляри, простаци, мръсници и подобна гмеж, ама такъв е живота, да ги изпозастреляме ли? Не че не съм усещала в себе си подобни подтици, щом видя как поредния кретен се изхрачва на улицата на 10 см от крака ми, примерно. Това с плювните направо ми бърка във вътрешностите. Както и SUV-джиите, движещи се и паркиращи по напълно индивидуални правила. В следващия момент, обаче, започвам искрено да злорадствам, гледайки как SUV-джията маневрира като бесен, за да излезе от мястото, където е паркирал/съответно да влезе. Дребнаво, ще кажат възвишените души. Да, ще отвърна аз, ама ми спестява смъртта на незаменими мозъчни клетки.

Знам, че (почти) всеки има колеги, лазещи по нервите. И аз имам. Оня ден една такава звезда ми устрои представление достойно за бразилски сериал. И? Да седна да ревна как няма разбиране между хората и как всички са долни и гадни егоисти? Ами не, накрая ми стана смешно и си се посмях. След като първо побеснях, естествено, но обратното не би било съвсем логично, нали?

Да, не живеем в спокойна и уредена държава. Да, аз също се нервирам от факта, че не знам за чий плащам данъци. Да, аз също се натъжавам от чуждите човешки трагедии. Обаче: не мрънкам, че всичко това е ЕДИНСТВЕНАТА причина аз да не живея в комфорта, който искам. Не рева, че държава и община ме обират по много нагли начини. Не че не го правят, но това се променя не с реване, а с правене, пък аз конкретното правене още не съм го измислила. Не мисля, че обявяването на национален траур след влаковата катастрофа е причина всички да си посипем главите с пепел и да се почувстваме групово виновни. Мрънкането, сълзите и сополите (за катастрофите, за чудовищото състояние на образованието, за…за…) и ревовете чисто и просто не са конструктивни. Това поведение няма да промени начина, по който управляващите се отнасят с нас, управляваните ( и докато възприемаме отношенията си с политиците и държавните служители по този начин, нещата само ще се влошават). Няма да върне живота на загиналите, независимо в жп или автомобилни катастрофи. Няма да направи децата по-образовани, а родителите им по-спокойни и богати.

Да, знам, че го знаете. Тогава защо толкова много от нас хабят сили, време, нерви, мозъчен потенциал в мрънкане? Мазохизъм някакъв, вирус?

А един умен човек, Дж. Б. Шоу, казва, приблизително „Животът не престава да бъде смешен, когато плачем и тъжен, когато се смеем“.

Така че, марш веднага към Удхаус, Сиромахов, Пратчет, Джеръм или когото там харесвате. 🙂

Сватбини

Тази година сватбения сезон се оказа много силен сред познатите ми. Ама много. Аз вече присъствах на две, скоро ще присъствам и на трета, ама тя не се брои. Та в тази връзка започнах да се замислям, отвреме навреме само, колко излишни нерви, време, че и пари се хабят в името на това събитие. То не е търсене на ресторанти (младоженците от първата за тази година сватба бяха затърсили от февруари, а се ожениха юни, в Яйцето:)), сватбени рокли (за тях по-надолу), и хранително-алкохолни провизии за почерпката.

Та, оставяйки ресторантите настрана, щото аз от ресторанти не отбирам изобщо, живея си вкъщи, ще се спра накратко върху булченските одежди. Те, в по-голямата част от случаите са за еднократна употреба и после стоят в гардероба, та да може булката да ги попипва понякога и да въздиша с носталгия:) Оообаче, докато се избере дъ уан ен онли…Тук ще споделя един дочут разговор в пробна на един сватбен магазин.

Разговорът е между бъдещата булка, която мери, примерно, вече пета рокля, и една от двете й дружки, които по непонятни за мен причини си е довела за консултантки. Та ето репликата на едната косултантка “Аууу, ето тая ще е, тая страаашно ти отива! Ама я се обърни, аа, да, идеално, болерото (или квото там, забравих) прави страхотен контрапункт с полата и направо спасява цялата рокля!” Ми…да ти имам контрапункта. Жал ми стана за момичето-булка, ама тя си е виновна. Но стига за роклите. Да видим храната.

Тук трябва да призная, че най-близката ми среща с този аспект на сватбената подготовка датира отскоро и от Румъния. Е те направо се оляха, на пръв поглед, нищо че са ми един вид роднини. Ясно, че алкохола се купува и носи в заведението, но! те купиха всичко, имам предвид всичко, освен топлите ястия и салатите. Всичкото включваше: алкохола, ясно, 1000 бутилки безалкохолни, пластмасови чашки за почерпката на гражданската церемония (там така правят, пият и след залата), кафе за ресторанта, сметанки за кафето за ресторанта, и за мой ужас бъркалки за кафето в ресторанта. Изумях, затъпях и си помислих как все си мислиш, че някой е симнпатичен човек пък той се оказва егати и цицията, чак кафето си купува за купона, но реалността за щастие ме опроверга – оказа се, че имало случаи на отравяне със скапани сметани или мляко за кафе в ресторантите в курорта, където беше планирана разпивката, та нашите младоженци от грижа за гостите си закупили суровината лично. Мдам.

Същата тази сватба ми даде възможността да наблюдавам главните действащи лица в последните часове преди старта – е, по-нервен човек от младоженеца не бях виждала. Та тогава съвсем категорично се запитах: нужно ли е всичко това, което те докарва до ръба на истерията, само за да нахраниш и напиеш родата до 3-то коляно и приятелите, а те да ти се отплатят с плик с пари или, в по-лошия случай, с три кухненски комбайна? Продължавам да смятам, че не. Ама много категорично смятам, че не.

Brave new world – деца-садисти

Аха да. За насилието над животни ми е думата. Да, в момента има доста шум по темата и да, от сърце и душа се надявам да не си останем само с шума, а седалищата в парламента да свършат някаква работа, но това е отделен въпрос и не ми се обсъжда. Обсъжда ми се въпроса “Що за хора отглеждат поколение, което извлича удоволствие от запалването на котка, върху чиято кожа предварително е поставена пастмаса, ЗА ДА залепне?”

Сериозно, що за личност трябва да си, за да се държи генетичният ти отприсък по такъв начин? И каква личност ще стане въпросният отприсък? Според личния ми мироглед всичко, ама всичко започва в семейството. С изключение, евентуално, на чисто биохимичните дефицити при развитието на мозъка, но не мисля, че въпросните деца страдат от подобни дефицити. Всъщност, въпросът получава един от възможните си отговори пак от подобни случки на насилие, които чета в нета. Веселяците, които бесят кучета на надлез над “Тракия” (благодаря ти боже, че не съм виждала такава картинка по време на пътуване, благодаря!) едва ли възпитават поколението си в уважение към живота, бил той и животински. Сладурът, който мачка с крак главата на котка след като кучето му я е убило, най-вероятно учи принца или принцесата си колко е важно да си най-силен и колко много и разнообразни начини има за постигането на това.

Ще ви кажа точно какъв е родителят, който, според мен, възпитава подобни осакатени същества. Това е родителят, който с вълнение и убеждение цитира наш писател (съжалявам, забравих името на писателя, иначе щях да го напиша), казал “Животът на всички помияри в България не струва колкото живота на едно дете.” Моля всички успешно размножени да се позамислят за секунда преди да кажат “Ами така си е!” Щото не си е така. С презумпцията, че четат умни хора, които активно използват главния си мозък, няма да обяснявам обилно защо “не си е така”. Ще кажа само, че в моите уши, изречението, което по естествен и логически път следва горното е “Животът на всички деца от еди-коя си далечна националност  не струва колкото живота на моето дете.” И не, не мисля, че пресилвам – както казах, нещата са просто логични, за който вижда логиката.

Докато обмислях този текст, се сетих, че самата аз хич не съм момина сълза в това отношение. Спомних си как на около 11 години спиртосах жива жаба. Бях обсебена от Джералд Даръл, с бесен ентусиазъм се стремях да пресъздавам прочетеното в “Моето сейемство и други животни”. Та така с жабата. Май изобщо не се замислих дали няма да се мъчи. За жалост не мога и да се сетя дали баща ми, който тогава беше с мен, се е опитал да ми направи някаква забележка – явно не е, иначе нямаше да я спиртосам…може би. Мога само да предполагам, на база познаване на собствените си родители, които не бяха садисти, а точно обратното, че не ме е спрял, защото: 1. Самият той беше от поколение, родено преди Втората световна война, когато животните са били или полезни или безполезни и нищо друго. 2. Жабата не е висш бозайник, доколкото това би могло да е някакъв аргумент, жаби са се дисектирали дълги години в училищата на хуманните държави. Извън това, единственото, което бих могла да кажа в своя “защита”, колкото и да ме е срам, е, че не я спиртосах за да се кикотя, докато умира, не изпитах удоволствие от направеното, но пък се възгордях, че вече имам два “препарата”! (Другият беше полска мишка, умряла.) Да, сигурно и Менгеле е изпитвал удоволствие от “постиженията си”, съгласна съм. В по-късна възраст се ограничавах с шамари по задника на всяка котка, която е решила да не знае за какво служи тоалетната. Бълха ги ухапала, както знаят коткарите.

Като цяло си мисля, че съм сравнително завършена личност, май нямам сериозни отклонения, но нещото, което може да ме докара до истински бяс е садизма проявен срещу някой по-слаб. Не съм в състояние да проумея удоволствието, което би могла да достави подобна проява. Какво е то? Радост от собствената сила, ли? Забавление в стил “да се похилим на тоя, който се подхлъзна и падна”? Знам защо не мога – защото това е непровокирана с нищо агресия, причиняване на болка (освен ако въпросните деца не мислят, че котешкият рев или кучешкото скимтене са всъщност израз на удоволствие.) без всякаква разумна причина. Давам пример за провокирана агресия, за да няма неясноти: Мъжът ми отива на работа, полуулично куче, гледано от охраната пред едно посолство, куче с психически проблем, го захапва за прасеца. Мъжът ми го сритва, за да го махне от себе си. Не го НАРИТВА, сритва го със здравия крак, за да се откачи. Та на това му викам провокирана агресия с цел самозащита, един вид. Мен голямо куче не ме е хапало, за щастие, но са ме плашили – и бездомни, и домашни. Всъщност, най-силно ме е плашил домашен питбул. Повярвайте ми, единствените мисли, които ми минаваха докато се гледахме с животното отблизо, бяха “Къде е шибания собственик на шибаното куче, ако ме захапе тоя изрод, ще го побъркам, ще му скъсам задника, луд ще го направя.” Просто, защото знам, че е страшно не кучето, а собственика, който може би го е обучил да хапе всички непознати…

Та като казвам, че садизма ме докарва до бяс, имам предвид, че наистина мога да побеснея и да се метна да бия, макар че засега не се е случвало. Ето как, по още един начин, агресията провокира агресия и ужасът поражда ужас. Не искам никога да ставам свидетел на детски тормоз над животно, защото… защото имам доста силни пръсти и нечие ушенце може да се окаже откъснато. Садистична съм, а?

Внимание: плочкаджии

Да, знам, на всеки се е случвало. Някои обръгват бързо, други са по-лабилни, визирам себе си.

За една седмица остарях с 5 години заради проклетите плочкаджии и абсурдното им поведение. Наложи се да ни сменят водопровода в банята, разкъртиха една прилична полоса от фаянса (естествено, че тръбите са отдолу, иначе няма да е интересно) и туриха новите тръби, ПВЦ, няма ръжда, няма пукане, хаха!

Доволна от новите тръби лежерно запитах ВиКаджийчето колко взимат плочкаджиите… Отговорът гласеше “Ми те различно взимат, ама трудно ше си намерите за такова пространство”. Полазиха ме грозни съмнения и се метнах към най-добрия приятел на човека днес, нетЯ. Насъбрах десет телефона на ‘фирми’, повечето явно състоящи се от майстора и баджанака му, но голяма работа, изкъртеното трябва да се покрие. Това се случи в четвъртък.

Подведена от ВиКаджийчето казах на първия майстор, с когото се свързах, че пространството е 6 кв. м. Впоследствие се оказа, че са само 3, но това нямаше значение.

Цял петък и цяла събота, че и неделя прекарах вързана като куче-пазач вкъщи да чакам въпросния индивид да ‘прати човек да огледа и да каже’. Да, дойде, три пъти дойде направо! До сутринта на понеделник бях нервозна развалина заради изкъртените стени, заради найлоните налепени около душа, за да може там мазилката просмукана от пукнатата стара тръба да изсъхне, но НАЙ-ВЕЧЕ заради тъй наречените майстори, които 3 пъти казах, че ще дойдат и не се появиха.

Не знам вие как сте, но мен ме докарва до ръба именно такова поведение на пълна безотговорност към поетия ангажимент, какъвто и да е той. Естествено, и други неща ме вбесяват, но за тях друг път.

Та, в понеделник щафетата пое мъжът ми, който прозвъня всичките онези селектирани ‘фирми’ плюс още две, дадени ни от доволни плочкаджийски клиенти. Всички, и имам предвид всички, бяха заети за по месец напред, но никой от тях не си призна, че просто не им се занимава с толкова дребна работа. Това за малкото работа ми се изясни в разговори с клиентите. Тук вече преминах ръба. Явно повечето фаянсаджии искат да се занимават я с цяла сграда, я с баня от калибър 200 кв м. За мен това е все едно аз да кажа, че преводи под 50 страници не правя и туйто! Не, не ми посочвайте фактора транспорт на плочкаджиите и техните инструменти, който щял да им загуби време, за което трябвало да се плаща и за 3 кв. м е нормално да не се навиват. По същата логика, аз ако склоня (с върховно снизхождение) да преведа 5 страници, вместо 50, трябва да искам допълнително заплащане за увреждането на очите. Знаете, компютъра си е вреден и тъй и инак.

Да се върна на хронологичната подредба на събитията, още един ни обеща да дойде, не дойде, аз окончателно зомбясах и … в събота мъжката ми половина заедно с добър и опитен приятел ще налепят красивите нови плочки над здравите нови тръби. А, да, и в хода на тези действие и половинката ще се опракса и можем да започнем да мислим за смяна на всичките на малката тоалетна след, примерно, 2-3 години, дотогава ще пазя жив спомена за кангото ядящо плочки и мазилки.

На плочкаджиите, добре де, на повечето, на лошите плочкаджии пожелавам бързо прогресиращ алкохолизъм, чух, че подобни навици не са рядкост в гилдията, ако тяхното може да се нарече така.

П.П. Добрият и опитен приятел просто не искахме да го занимава с тая груба работа, затова не му се обадихме направо на него. Такива сме ние, скромни, кат оФци…

%d bloggers like this: