До Дания и обратно – 3

Щем, не щем (не щяхме), стигна се и до завръщане. 

CPH – CRL

Името на капитана, който ще ни вози до Шарлероа, започва с нещо, съдържащо двойна гласна, което на мига ми казва холандец/фламандец и ме успокоява. Малко се притеснявах, че ще пътуваме с френец, пък аз си имам резерви. Да, да, да, валонците не са французи, белгийци са, но, ами, предубедена съм. Пробвайте да ме убедите, че французите (пардон валонците) са внимателни шофьори. Дайте ми статистики. Тогава може и да размисля. Така. Нататък.

В началото нещата потръгват чудесно. Самолетът лети плавно и спокойно, както говори капитанът, следователно, когато въздухът за пръв път отказва да сътрудничи и ни излашква, аз се чувствам малко предадена, макар да сме предупредени за турбулентност. Скоро лашкането минава и аз успявам да се съсредоточа върху учудващо изобилните количества Нидерландия, които ни поднася планетата. Сериозно, имам чувството, че едно 70% от полета мина над Нидерландия, което вероятно не е далече от истината. Канали, зеленинка, канали, канали, и канали. Когато стигнахме плътна суша, самолетът вече беше започнал да се снижава за кацане.

Белгия от въздуха беше по-скоро скучна, отколкото нещо друго. Чердже от ниви и Брюксел, който изглежда точно толкова бюрократски, колкото винаги съм си го представяла. Шарлероа, обаче, е симпатично място. Оказва се леко затруднително да се измъкнем от него (извън града е), но с питане стигаме до автобуса, който пътува до центъра. Ако франкофоните са се засегнали от забележката ми за шофьорските нрави във френскоговорящата част на Европа, сега пак ще се засегнат. Шофьорът кара бързо и безгрижно, спира рязко, сече завои и като цяло изглежда си прекарва добре, за разлика от мен. Единственото предимство на високата скорост е, че стигаш бързо от А до Б.

Б, а именно спирката на автобуса, е до гарата, а срещу гарата има река. Имаме да убием около четири часа преди да поемем обратно за последния етап. Успели сме — благодарение на Слав — да се отръскаме от сънародника, заговорил ни в Копенхаген, който предложи заедно да убиваме време в Шарлероа, и не след дълго ще разбера колко мъдър е Слав. Разхождаме се покрай реката, ние с Кица виждаме за пръв път в живота си баржа, превозваща някаква гняс, която при по-близък оглед се оказва метален скрап, след което реката доскучава и тръгваме да се разходим в търсене на място за обяд.

Павирани улички. Затворен магазин до затворен магазин — адски странно предвид факта, че е обедно време в работен ден, но може пък белгийските магазини в петък да не работят. Площад. Църква, пред която си говорят две дами и ни се усмихват благосклонно. Кица иска да влезе да разгледа църквата. Изправяме се пред езикова бариера, защото аз не говоря френски, Слав го е забравил, а дамите не говорят английски. Обаче са досетливи и ни канят в църквата с такова гостоприемство, сякаш сме роднини. Разглеждаме, харесва ни, Кица дори благоволява да говори тихо. Сбогуваме се с дамите топло и продължаваме напред.

Попадаме на пешеходна улица с нацвъкани по нея ресторантчета. Мигновено ни става мило и родно. Пладне е, а заведенията са порядъчно пълни и се пие алкохол. В едно от заведенията напреднал консуматор е задрямал на масата. Пред това, което избираме финално, има три маси отпред, както осъзнаваме по-късно, за нисшата каста на пушачите. Вътре е елегантно, приветливо и пипнато, а външните маси се клатят и са закичени с платмасови пепелници с неизхвърлени фасове. Настаняваме се и Слав отива да поръча вътре, с което слага началото на Случката със спагетите, но ние още не знаем.

Спагетите — болонезе — са за Кица. Наясно съм, че няма да ги изяде, тъй като са пълноценна порция, но за момента това не ме вълнува. Аз се отдавам на омлет и два броя Лефе, защото на Слав Лефе му идва прекалено ароматна. Сервитьорът говори на френски, Слав го разбира, но не може да отговори на въпросите (Как искам омлета: така, онака или по трети начин?) Махвам с ръка. Както искат, така да го направят. Тази езикова бариера е непробиваема, явно. Омлетът е прелест и е гарниран с най-вкусното кисело зеле, което някога съм хапвала. Търся рецепта. Кица, според очакванията, изяжда пет хапки спагети. Предлагат да ни опаковат останалото. Приемаме. Аз съм си закупила датски сладкиши от Копенхаген, носим и сандвич за Кица, и датски камамбер. Мисълта за изхвърляне на храна в подобни на спагетите количества ми е безкрайно противна. Ще си ги носим.

На връщане в автобуса се засичаме със сънародника, който с разнежен поглед ни информира, че се поразходил, пък седнал и изпил четири бири. След което започва да говори за политика. Слав го отрязва на секундата. Слав губи възпитанието си светкавично, ако непознат му заговори за политика. По-късно споделя с мен вижданията си за правото на емигрантите да осъждат политиката в родината, която са напуснали и аз дълбоко се респектирам.

Стигаме летището и проверката на багажа. Всички манджи са в найлонова торба в раницата на Слав. С Кица минаваме бързо и зачакваме. Слав бива върнат. Карат го да си събуе обувките. Пускат раницата през скенера втори път. Отварят я, вадят торбата. Аз се изнервям. Ако ми вземат сладкишите, ще плача. Вадят, разглеждат. Вадят спагетите, в сторипорена купичка, увити обилно в прозрачно фолио. Амбициозният служител размачква купичката. Слага я в някаква машина, която ми заприличва на микровълнова. Може би се опасява, че крием експлозиви. Или диаманти. Не крием. Вади я. Връща я. Благодари и ни пуска да си продължим. Вечерта изядох проклетите спагети отмъстително. Впоследствие разбрах, че като цяло по летищата не гледали с добро око на носенето на храна. Споменат беше конкретно камамберът. Явно сме извадили късмет. “Българска работа”? Знам ли. Струва ми се, че доста българи са над такива простотии като някаква си храна. Аз не съм. Мразя да се хвърля храна и туйто.

SRL – SOF

В този самолет направо сме си като вкъщи: почти всички пътници са българи с изключение на групичка или две местни младежи. Зад нас сяда млада майка с десетмесечно бебе, което известно време забавлява Кица, а и тя него, и двама възрастни канадски граждани, чиято женска половина с интерес слуша разказите на младата майка за майчинството в България. Пред нас се е настанила компания местни младежи. Гръмогласни са, но се търпи. Да, знам, ужасна претенция съм, особено когато става дума за шум. В мига, в който самолетът се отделя от пистата, шумовият фон рязко се влошава, защото бебето, Невена, трябва да пие мляко по време на изкачването и после при снижаването. Да, обаче Невена не желае точно в този момент да пие мляко, което докарва клетата й майка до ръба на нервен пристъп. Моли се, призовава господ, отново се моли, почти се разплаква, а детето, разбира се, плаче. Най-сетне успява да ѝ набута млякото и терзанията свършват. С характерния си мизантропизъм и двамата със Слав после се чудехме защо някой би си причинил возенето на толкова малко дете по самолети и късането на толкова нерви. Не, не им се беше наложило — майката каза, че са ходили на гости в Брюксел.

Пейзажът на връщане е скучен, най-вече защото е облачно, така че аз се отдавам на Fruit Frenzy, Кица на сън, а Слав на съзерцание. Околните се отдават на ядене и пиене, както и на купуване на парфюми. От четирите полета, този беше единственият, на който се изкупиха всички предлагани парфюми без два. Не разбрах каква е причината, но ми стана интересно. Малко преди да издъхна от скука, пристигнахме. София вечер е красива, но ние това си го знаем. Слязохме от самолета. Влязохме в летището. И се озовахме на опашка за паспортна проверка с вече внушителна дължина. Двамата служители гледаха всеки документ за самоличност така, сякаш еднолично отговарят за безопасността на целия Евросъюз и приемат отговорността си много сериозно. Сменихме опашката. Стигнахме до гишето. Последва подробен оглед на личната ми карта, който както обикновено ме накара да се чувствам като наркотрафикант, който не знае, че е наркотрафикант, но ей-сега ще го му го съобщят. Също толкова подробен оглед биде направен и на паспортите на Слав и Кица. Последва някаква реплика от страна на служителя, защото чух Слав да пита “Да я вдигна ли да я видите?” Пускат ги. “Какво искаше?” попитах. “Пита ме дали Екатерина ми е дъщеря.” След като е проучил паспортите и на двамата. Мда. Вкъщи сме си.

Advertisements

Tags: , , , , , , ,

Your thoughts

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

%d bloggers like this: