До Дания и обратно: Копенхаген

Да започнем с нещо по-невинно, става ли? С времето. Времето, с две думи, не е за слънцелюбиви организми. Е, вярно, един съсед ми каза, че човек не можел да му има вяра, че се променяло непрекъснато, че като цяло се държало безобразно, но аз не му повярвах. Датското време си беше съвсем като за мен, с температури между 18 и 24 градуса, и почти постоянна облачност, без бурни ветрове, с лек дъждец. Разочарова ме един-единствен път, докато се любувахме на Балтийско море от брега на Аквариума (каменен насип, по който, ако държиш, можеш да слезеш до водата, телескоп, детска площадка с един куп инженерести играчки и езеро с лилии и патки). Изгря слънце, моля ви се. Грейна като невидяло и ми съсухри душицата — аз бях облечена за нормално време. Противна работа, но приемам, че се случва и в най-хубавите държави.

 

 

Правилното отношение към дъжда

Аз обичам дъжда. Обичам го лек до умерен, без ледени повеи. Слав не го обича почти никакъв. За трите ни дни в Дания веднъж ръмя леко, почти неусетно, а последния ден, в който решихме да обикаляме на крак центъра, валя по-силно от леко. Отказа ли ни това? Съвсем не. Бяхме подготвени, или по-скоро почти подготвени, защото не си бяхме взели джапанки. Аборигените (тук и нататък това са датчаните от датски произход) се движат по джапанки, когато вали и аз съм длъжна да ги похваля за разумността — влажните затворени обувки рано или късно запарват краката, което е неприятно. Затова, дълги ръкави и крачоли, дъждобран и джапанки, това е печелившата формула. А и така не се цапат обувки, макар че в Копенхаген явно няма къде да се изцапаш — вали, предполагам, достатъчно често, че да не се налага да миеш, пък и прах не се застоява. Гениално време, казвам ви. Вече не се чудя дали всички датчани не обръщат внимание на дъжда или само филмовите герои: Сара Лунд прекара половин сезон Forbrydelsen мокра без това да ѝ направи и най-бегло впечатление. Да, на повечето не им пука. Как да им пука, като е ежедневие? Това е то правилното отношение към дъжда.

 

Глутници на колела

Навсякъде са, и велосипедните алеи, и потребителите им. Според една брошура (Кица ги събираше като скъпоценни камъни) 55% от населението на града (няма и 600,000) се движи на велосипед. Според наблюденията ми може и да са 300%, които фучат във всички посоки, а на светофарите разполагат с рампа за подпиране на десния крак, докато чакат да светне зелено.

Велосипедите — бегачи — почти до един изглеждат като правени през 1954 , ама държеливи. В нашата част от града магазините за продажба и наем на велосипеди се мереха по честота единствено с дюнерджийниците и фризьорските салони (тази работа с фризьорските салони ми се видя адски странна, по два на квадратен метър почти). Имаше нормални велосипеди. Имаше велосипеди с ремарке отпред. Имаше и ремаркирани отзад. Видяхме майка, возеща бебето си в предно ремарке, специално за бебета. Видяхме баща, возещ жена си и двете си деца в подобно, но по-голямшко. По нагорнище. Не е изключено да има хора, живеещи в ремаркето на велосипедите си.

 

Мултикултурно по датски

Споменах дюнерджийниците и фризьорските салони по пътя ни от центъра към квартирата, на границата с Норебро. Нямам представа как се казваше нашият квартал. Пейзажът от магазини за колела, салони и дюнерджийници се разнообразява от месарници. До една халал. Аз съзнателно извръщах очи и от техните витрини, и от месарския щанд в супермаркета, защото фурната в квартирата не работеше. Не исках да си причинявам изтезанието да гледам и да не могат да изплюскам.

Но за мултикултурализма. Отсядаме в подчертано смесен квартал. Броят на забрадени (само главата, без ексцесии) жени в района е чувствително по-висок, отколкото в центъра. Хазяинът ни (работещ познайте къде — в магазин за велосипеди) също е от близкоизточен произход. На отсрещната сграда има няколко сателитни чинии и това е единственото място, където виждаме такива. Чувство за напрежение, обаче, няма. Хората са си хора. С едно изключение.

Една вечер след туризма слизам пред входа за да изпуша една цигара. Нося чаша за кафе (в която има Туборг. Човек съм все пак, не просто турист). Безгрижно решавам да не взимам ключа, защото има домофон, нали така? Дори той да не работи, телефоните работят, нали така? Вали неприятно силно, затова съм се изгърбила под покрива. Изпушвам. Звъня. Отговор няма. Поядосвам се. Звъня отново. Чакам. Домофонът очевидно не работи. Звъня по телефона. Няма връзка с този номер (!!!). Излизам под дъжда и свенливо подвиквам “Кристи!” (прозорците на апартамента ни гледат към улицата, този на кухнята е открехнат). Никакъв отговор. Прибирам се, за да не се наквася и решавам да чакам, докато се притеснят и слязат да ме търсят. От отстрещната сграда излизат младо момиче със забрадка, последвано от младеж по качулка. Момичето си тръгва по пътя, но младежът приковава поглед в мен. Държа в ръка чаша за кафе. Очевидно е, че не идвам отвън. Младежът тръгва след момичето. Заднишком. Не ме изпуска от поглед. Аз започвам да нервнича. Младежът спира. Гледа ме. Става ми още по-неприятно. Излизам под дъжда. Подвиквам. Нищо. Връщам се. Младежът гледа още малко, след което се отказва да ме фиксира подозрително и тръгва да настигне момичето. Ами ако е искал да ми помогне, ще предположи някой. Ако искаше да ми помогне, щеше да дойде и да пита какъв ми е проблемът. Младежът вероятно — надявам се — е отскоро тук. Надявам се, че след пет години няма да гледа така. Кой ме спаси от дъжда? Един викингест абориген, прибиращ се от работа и говорещ, като повечето местни (това включва и аборигените, и неаборигените), почти брилянтен английски. Мисля (с тридневният си туристически мозък), че в Дания мултикултурализмът работи. Мисля, че за това допринася основно съотношението между мигранти и аборигени. Но стига толкова за това. За местните като цяло по-нататък.

 

Влаци и автобусове

Така. Сега. Цел номер едно при планирането на пътуването ни до Копенхаген беше да минем по моста Йоресунд. Инженерно бижу. Красота на красотите. Мостът, който минава под морето (да не чувам за Евротунела, моля ви се). Broen, Мостът-от-сериала. Легенда. Тъй като разстоянието е пикливо — проверили сме, че пътуването с автобус трае час, с влак още по-малко — решаваме, че транспортът ще е безпроблемен. Че ще е все едно отиваме от София до Пловдив и обратно. Мда.

Билетите за автобус до Малмьо се запазват онлайн, което не сме знаели. Автогара няма. Има редица спирки. Разписания на място няма. Всичко е онлайн, което е добре в някои случаи, но не и в нашия, защото аз принципно отказвам да имам интернет на телефона (пък и операционната му система е някакъв рядък уникат, който с презрение отхвърля всички налични мрежи), а Слав е решил, че му е достатъчно да има интернет в квартирата — джипиес приложението му е офлайнско. Не след дълго ни се изяснява, че този ден Моста няма да видим, затова се отдаваме на Копенхаген и отиваме да се возим на лодка.

Освен лодки (туристически), Копенхаген си има денонощен автобусен транспорт и денонощен метрополитенски транспорт. Мисля, че и влаковете бяха денонощни, но не помня със сигурност, защото не ни се наложи да ги ползваме. Денонощната природа на градския транспорт се оказа важна заради тръгването ни: трябваше да стане в сравнително ранни зори, а цената на такситата не беше като за нас. Но на кого му трябва такси, щом в 6 ч. сутринта автобусите са вече на 10 минути, а метрото си върви с дневно разписание? Тук искам да кажа най-хубавото нещо за метрото: на всички перони релсите са скрити зад врати, които се отварят само когато пристигне влакчето. Тъй като мен ужасно ме е страх от гледката на нескрити метро-релси, тези врати ми дойдоха много добре. Още по-добре — този път семейно — ни дойде фактът, че влакчетата се управляват дистанционно. Ако седнеш на най-предните седалки, можеш да гледаш как тунелът лети покрай влакчето. Като в компютърна игра е.

Като цяло транспортът е толкова подреден и толкова достъпно обяснен, че бих могла да се оправя и сама, което значи ужасно много: аз все пак съм успявала да се изгубя в собствения си квартал и съм планирала да пътувам (sic) от ъгъла на “Шести септември”и “Иван Вазов” до Орлов мост сменяйки два автобуса. На всичкото отгоре всички са отзивчиви, ако все пак се наложи да попиташ някого за посока или дали чакаш правилния влак на правилния перон. Дори шофьорът на автобуса, когото попитахме на какъв интервал вървят към 6 сутринта, и който видимо се затрудняваше с английския, се постара да се изрази ясно, вместо да изхъмка и да избучи “Не говоря английски.”

 

Тухли, стъкло и вода

Бързам да кажа, че никак не обичам да пиша за архитектура. Обичам да я гледам, но да я описвам не ми е интересно, вероятно защото не ми е особено интересно и да чета за архитектура. Освен ако не ми я описва, да кажем, Тери Пратчет. Но ще се постарая. Аз обичам сгради от червени тухли. Това вероятно значи, че обичам огромни части от Западна и Централна Европа, но тъй като нямам особено желание да обикалям цял континент, ще заявя, че обичам Копенхаген. Сгради от червени тухли да искаш тук. Нагледах ли се? Не. Искам ли още? Винаги.

Слав, за разлика от мен, повече харесва съвременни сгради. Напълни ли око? Напълни. Новата библиотека, галено наречена “Черния диамант” заради дизайна, измислен така, че фасадата да отразява слънчевата светлина, падаща върху водата (библиотеката е до водата); някаква кубична, стъклена сграда на архитектите (вероятно камара, не може да се разчита на слуха ми), операта, НАЙ-големият в Северна (ако не и цяла) Европа завод за преработка на боклук в електричество, Аквариумът (НАЙ-големият в Северна Европа), всичките са нови. Има и нови жилищни сгради, разбира се, нови и красиви. С балкони.

По някакъв тайнствен, вероятно свръхестествен, начин в Копенхаген новото и старото някак изглеждат добре заедно. Новата библиотека е лепната за старата, построена през 16-и век, в момента в процес на реставрация/реновация. Не дразнят окото. Нищо не дразни окото. Усеща се, че във всяка сграда са вложени не само пари, а и задълбочена мисъл, и грижа, и концентрирано внимание. Сигурна съм, че има хора, които не харесват новите сгради, винаги ги има, пък и не може всички да харесваме всичко. Аз самата не съм почитател на стъклото и стоманата като цяло, което не ми пречи да ги оценявам. А когато станем милионери, ще си купим апартамент тук, в някоя от сградите отдясно. Балконът ми е важен.

 

Музика за ушите

Нали знаете как всеки си има странности и те биват какви ли не? Една от причините да отидем в Дания, наред с Моста, е фактът, че една от моите странности е необяснимата слабост към датския език. Става дума за език, който бива сравняван с “швед, който повръща” и се описва с остроумия като “Оригнах се, а приятелят ми датчанин каза, че и той мисли така.” Факт е, че всички езици подлежат на подигравка поради една или друга особеност в звученето си, но е факт и че двама скандинависти независимо един от друг са ми казвали, че датският е по-шантав от средното.

Помните ли онзи филм с Джулия Стайлс и Люк Мейбли? Не помня дали не беше вдъхновен от живота — принцесата на Дания е австралийка по произход — но помня съвсем ясно каква агония преживя Джулия Стайлс, докато назубри някакъв датски при това го назубри грешно. Произношението на думтие в датския е истинско приключение. След три години сравнително немощни опити да уча датски съм почти категорична, че този език може да говори правилно или човек роден там, или човек, претърпял хирургическа намеса в говорния апарат.

Всичко това, разбира се, води до въпроса: говорих ли датски в Дания? Говорих, ако интерпретираме “говорих” в най-широкия му смисъл, а именно “издавах звуци, съчетани (вероятно) в думи.” Три пъти, при това. Два пъти казах “Не, благодаря” с нарастващо самочувствие в отговор на въпроса на касиера в супермаркета дали си искам касовата бележка. Не, това съвсем не значи, че съм разбрала въпроса и съм била потготвена да отговоря. Това значи, че след като първия път — първия ден — ме попитаха на английски,з ащото не разбрах въпроса в оригинал, аз запомних и следващия път вече знаех, че “тъль?” значи “Искаш ли си касовата бележка или да я хвърлям при другите?”

Третото ми и най-паметно “говорене на датски” със състоя в дюнерджийницата, която си бяхме избрали за снабдителна база за вечеря. Първият ден бяхме попаднали на чичко, говорещ английски, но втория ден ударихме на камък: този чичко го нямаше, а наличният говорше само датски. Диалогът ни протече по следния начин:

Аз: Добър ден, може ли да ми кажете какво е шаварма?

Той: разпознава ключовата дума и сочи контейнера със запържено телешко, сбутан между контейнери с разни неща за дюнери.

Аз: Супер, значи може ли една шаварма и един дюнер с пилешко?

Той: Нъмбър? Нъмбър?

Аз (откъде да ви знам номерата!): соча телешкото и после пилешкото.

Той (нещо не ми изглежда сигурен)

Аз (въздъхвам и се съсредоточавам): En shawarma og en kylling.

Той: Durum?

Аз: Durum. (“Дурум роле” изглежда е местното име на дюнера.)

Владея езика, дума да няма. А как мога да го слушам, ако знаете. Мога да го слушам целодневно бз да ми омръзне. Слушането поне не изисква да направя самоотвержен опит да погълна собствения си език и после пак да го изплюя. Открих, че мога да седя в автобуса, да се возя и да слушам как приятният глас от записа обявява спирка след спирка. Особено очарователното — което много забавляваше Слав — беше, че докато гласът обявява спирката, името й се появява и на екраните по тавана. Разликата между написаните букви и произнесените звукосъчетания в повечето случаи е потресаваща, но само за новаците. Мен не могат да ме стреснат, вече не.

Райове бол

Светът е пълен с райове, за всеки според предпочитанията. За някои раят изисква слънце, вода и пясък. За други е сняг, студ, вятър и тишина. Аз съм непретенциозна, оказа се. Стигат ми няколкостотин (предимно) червени тухлени сгради, силното, но уютно усещане за много, много история, която се е случвала безпрептяствено, облаци и лек аромат на море, а самото море да е сиво, ако може, като небето. Стига ми.

Advertisements

Tags: , , , , , , , ,

Your thoughts

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

%d bloggers like this: