Планове?

Мразя дългосрочните планове. Много ги мразя, защото се страхувам от тях. Само като си помисля колко неща мога да се объркат в едно дългосрочие, започва да ми пада косата. Затова гледам да гледам максимум две седмици напред и то само ако в тези две седмици има нещо неотложно за свършване. Не и тази година.

Тази година дотолкова се изтормозих от седемдневния работен ден на съседния строеж, от самия гаден строеж, който ми закрива де що гледка имах от пушалнята на балкона, и от трепетите около първокласието на Кица, че излязох с план: в момента в който се приключи с училищните нерви се махаме. На село. На небе, на въздух, на тишина (не съвсем тишина, но поне не съм приклещена между два верижни триона и три дрелки. Откачените петли, кукуригащи в три и половина през нощта, мога просто да ги убия.).

Приключи се с училищните нерви. Породиха се адресни такива поради смяна на кадастралния план на квартала и моят опит да си пусна документи за нова лична карта. Беснях малко. Отбих се въ втория си дом, община Лозенец, и подадох поредните документи с цел издаване на други документи. Махнахме се.

На втория ден лаптопът ми се развали. Развали се качествено, дисплейски. Нужно ли е да казвам, че не си бях взела всички пароли за тая или оная система, в която работя? Не, нали? Нужно ли е да казвам, че си бях заредила няколко филма, които много ми се гледаха? Не, нали? Развали се клетникът без да се сбогува. Сбогом, Туитър (не си помня паролата). Сбогом, служебен мейл (не си помня паролата). Сбогом, Ларс Микелсен по униформа (невиждаем е).

Наложи се със Слав да работим на неговия лаптоп, който стана негов преди две години, след като аз го залях с бира, убих му дъното, но той си купи ново, защото е свикнал да си пази нещата и да ги поправя винаги, когато могат да се поправят. Поради необходимостта да ползвам въпросния феникс, се наложи да се съобразявам с известни ограничения, а именно да не го изнасям навън. Сбогом, работа на двора (с цигара в едната ръка и бира в другата).

Едноседмичното гости при кицините баба и дядо временно облекчи проблема — нещастният ми завалия биде включен към външен монитор и успях да поработя на него. И да вляза в Туитър два пъти. И да започна новия си превод на адски готина книга, направо благодат. Слав разумно предложи да превеждам на флашка, защото “знае ли се дали няма да му стане още нещо.” Аз разумно приех. Превеждах и прилежно сейввах на флашката. Във вторник се сетих да сейвна превода и на завалията, за всеки случай. Потупах се по рамото.

В сряда Кица спука втора вътрешна преграда на надуваемото легло, което двете с нея ползваме при баба и дядо, докато баща ѝ се гърчи на дивана. Леглото остана за нея, аз спах на пода в импровизирано гнездо от завивки и хавлиени кърпи, защото за разлика от Слав имам вътрешна изолация под формата на стратегически мастни натрупвания и спането на пода не води до кръвонасядания и схващане на всичко, което може да се схване.

В събота тръгнахме да се прибираме, на село, защото е по-близ, по-зелено и по-тихо. Прислуша ни се музика, грижливо събрана в плейлист, записан на същата тази флашка, на която превеждах. Флашката отказа да работи. Адапторът за флашки отказа да работи. Безгрижно се прехвърлихме на друго устройство.

Вече трябва да е ясно какво стана, когато пристигнахме, поспахме и на другия ден аз бодро седнах да превеждам. Флашката не съществуваше, не и според феникса на Слав. Не съществуваше и според завалията. Флашката, накратко, беше предала богу дух, заедно с двайсет и трите преведени страници, които аз, несвикнала да ползвам флашки за такива работи, бях забравила да сейвна където и да е другаде.

Побеснях. Беснях около десети минути. Със Слав поспорихме малко кой е по-големият идиот — той твърдеше, че е трябвало да ми напомни да сейввам на лаптопа, аз настоявах, че всеки нормален човек би се сетил и сам. Отегчих се от ядосване. Прекарахме си чудесен неделен ден. Днес наваксах 11 от изгубените страници (не стандартни, а книгови, да е ясно, макар че все пак боли). Утре ще наваксам и останалите, стига фениксът да не реши да мре.

След два дни се прибираме в София. Очаквам в общината да ми кажат “Съжаляваме, но такъв адрес (нашият, на който просто му смениха номера) на тази улица не съществува.” Очаквам нерви, бяс и евентуално спиране и на тока, и на водата, а защо не и тежка повреда на компютърния титуляр на семейството. Така, де, направила съм планове. Дори ваканция планирам за след две седмици и половина.

Междувременно лявата ръка ме наболява, защото сейввам през около трийсет секунди, преводът се копира в облак И си го пращам по мейла в края на всеки ден. Онзи същия мейл, на който съм му забравила паролата, но това е поправимо. Все някъде ще оцелее, надявам се. Аз също. Имам големи планове за ваканцията.

Advertisements

Tags: , , , , , , , ,

Your thoughts

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

%d bloggers like this: