Тая работа с четенето

Посвещение (със закъснение, ама рано беше): На Ем, един нормален човек.

Тая работа с четенето се оказва голяма сложност, чувам. Не било само до четенето, не и до четенето с разбиране, ами и до четене с определено разбиране. Преди да се впусна в бурно писане, да кажа отранко, че преди години развих условен рефлекс към изявления, че има един-единствен правилен начин за възприемане на коя да е книга. Именно този рефлекс ме кара да пиша настоящото. Мразя този рефлекс страстно, защото ми предизвиква като цяло неприятни емоции, но мисля, че благодарение на него засега не съм се превърнала в назидателен тип, който само дебне да му падне невинна нефилологическа жертва, та да й разясни всички дълбоко кодирани за невежия ум смисли в “Сърцето на мрака”, примерно. (По някаква причина удареното ‘и’ тук излиза на около половин сантиметър вляво от ударението си, така че ще карам на й, извинете.)

Предполагам на всеки с Фейсбук акаунт е ясно, че в момента живеем в Епохата на бясното четене. Всичко живо чете, и то чете по много, просто защото има повече книги от всякога и не само има по нещо за всеки вкус, а има по адски много за всеки вкус. Разбира се, качеството варира, но то си варира за всяка храна, не само за тази за душата и интелекта. Доскоро бях пасивен свидетел на епохата, четях си кротко и не се бърках в чуждото четене, но наскоро по неведома причина (вероятно лятна скука) взех, че се гмурнах сред едни читателски среди. Да чета, не друго. И започнах да се удивлявам на разни неща, а след първоначалното удивление се задейства оня рефлекс.

Разбрах, например, че читателският вкус на хората бил проблемен. “Хората” тук обозначава “онези, които не четат литературата, която чета аз,” разбира се. Четенето на джънк-литература било интелектуалният еквивалент на яденето на джънк-храна (цитирам свободно). Донякъде е може би така, но наистина ли има хора толкова уверени, че тяхната лична преценка за даден жанр/автор/книга е единствената валидна, за да категоризират литературата на джънк и не-джънк? Ама разбира се че има и е ясно, нали, че не говоря за обитателите на филологическите факултети.

Доколкото разбрах, джънк е текст, който се чете леко и приятно, който не предизвиква осъзната необходимост от интелектуален напън, за да бъде разбран, и който, грубо казано, не променя четящия из основи. Съответно, качествената литература е онази, която те кара да се препотиш от усилие, за да разбереш Какво е Искал да Каже Авторът, чете се години наред, защото няма не само диалог (много диалог=джънк), но и абзаци, и всяко изречение, неизказано красиво, е по страница-две. И след последното изречение се чувстваш като нов, различен, извисен човек, основателно горд от постижението си, благодарен за възможността да се промени и извиси чрез думите и мислите на автора.

Извън всяка ирония, наистина ме притеснява предразсъдъкът за лекотата на текста. Докато обмислях настоящия, веднага се сетих за поне трима писатели, които едва ли някой би си позволил да определи като джънк или масовка, и чиито книги се четат извънредно леко: Джулиан Барнс, Ф. Скот Фицджералд и Алек Попов. Е ли Фицджералд джънк-приятелят на елитния Хемингуей (който също се чете леко, струва ми се)? Джулиан Барнс по-масов и нискокачествен ли е от Картареску? Самите въпроси звучат идиотски, не е ли така?

Ама, ще каже някой, не на всеки Фицджералд му “влиза” леко и бързо. Благодаря за основателната забележка, ще кажа аз, защото точно това си мисля и аз. Леко и приятно се чете онова, което ти харесва, пък ако ще да е “Одисей”. Знам го без съмнение, защото познавам хора, прочели “Одисей” с лекота и удоволствие. Аз например не мога и да го погледна, поради непреодолим проблем с Джойс като цяло и тотална липса на интерес към артефактите, доказващи несъмнено огромния му принос към световната литература. Хич не се шегувам, между другото. Уважението си е уважение, но изборът на книги за четене, когато четенето е за удоволствие, а не за изпит, се определя от личния вкус. Поне аз така мисля, че е нормално, знам ли.

Другата неприятност е усещането за едно неизбежно делене между читателите, на елит и простолюдие. Интересно е, а може пък да не е, че за това деление говорят най-често онези, които се изживяват като членове на елита. Разбирам, че за огромно разнообразие от човешки личности чувството за принадлежност към затворена група със строго ограничено членство е необходимо като въздуха. Разбирам, защото ясно си спомням ранния си пубертет, когато желанието да съм част от “компанията” на едни готини съученици, дето слушаха Систърс, беше не по-малко важно. Е, вярно, че тези готини се оказаха съвсем нормални хора, точно като мен, а не свръхестествените същества, за които ги мислех, но какво пък, пак беше хубаво да сме една компания.

Това, което не разбирам, обаче, е видимо непреодолимия подтик да навираш елит(ар)ността на литературните си вкусове под носовете на простолюдието с цел присмех и назидание. Разбира се, че не всички го правят, но стигат и тези, които го, за да вгорчат живота на някой невинен читател, който никога не е чел “Играта на стъклени перли”, който няма желание да чете “Играта на стъклени перли”, който дори да прочете “Играта на стъклени перли” няма да я Разбере Както Трябва, защото му липсват необходимите културни наслоявания, които да направят Правилното Разбиране възможно, и който, ако продължи да се връзва на думите на елита, след година ще разправя, че “Играта на стъклени перли” му е любимата книга, щото и той иска да е елит. А може пък, само може, когато този хипотетичен човек прочете “Играта на стъклени перли”, тя да му хареса някак несъзнателно, без човекът сам да знае защо, без да я е Разбрал Правилно да му напълни душата с нещо хубаво и светло, и да го накара да се почувства различно. Не може, ще каже елитът. Всичко може, ще кажа аз.

Като казах за културните натрупвания се сетих съвсем неволно за един откъс от забравих коя книга на Барнс, в който той обясни как по-голямата част от британските почитатели на Шекспир понятие си нямат за поне половината от смешките и препратките в пиесите му. Като пример даде думата “рогоносец”, която на английски няма нищо общо с рога, а в днешния английски не съществува идиом “слагам рога”, т.е. няма идиом, предизвикващ асоциация между рога и изневяра. Съществувал е, обаче, по шекспирово време. Та, забравих в коя пиеса се споменавали рогата на еди-кой си и публиката чинно се смеела, без да знае на какво точно се смее. За какви културни натрупвания да говорим тогава, щом сънародниците на Шекспир, които без съмнение притежават тези културни натрупвания, не могат да схванат смешки от 16-и век? За никакви. Културните натрупвания или липсата им никого няма да направят по-добър читател с разбиране. Това става или с академична дресировка, или със самостоятелно, доброволно обучение. Напълно постижимо от всеки, който има желание.

Помня момента, когато за пръв път попаднах на сайт с цитати от Пратчет с обяснения на метафорите и препратките. Усещането беше доста подобно на онова, което изпитва някой късогледец, на който са му сменили слабите очила с по-силни. Виждаш по-ясно света около себе си, с повече подробности, ако и някои от тях да не ти харесват особено, но ВИЖДАШ. Казвам го от порутената камбанарийка на дългогодишен и доживотен късогледец. Извънредно е яко да виждаш ясно, честна дума. Обаче…

Обаче дори и преди да се запозная с тези анотации на Пратчет, ми доставяше огромно удоволствие да го чета. Стигаше ми и онази част от метафорите, алюзиите и препратките, която разбирах. И макар да съм сигурна, че никога няма да разбера абсолютно всички смислови нива в книгите му, ще си ги чета със същото удоволствие докато се гътна. Работата е там, че аз не искам да ставам изследовател на Пратчет, искам просто да го чета. Ама Пратчет е масовка, пише лесно (мхахахаха) сигурно е пишел напушен, пълна дупка е в сравнение с Дългас Адамс (не, сериозно, ЗАЩО трябва да се сравняват тези двамата, бе?) и не е срамно (срамно!) човек да не го харесва, нищо че феновете му се чувстват като напушени, докато го четат. Това последното изречение цялото е комбинация от хорски мнения за автора, които, признавам си, ми подействаха неприятно. Мнения, които чудесно илюстрират този същия стремеж да бъдеш част от някакъв елит и да осмиваш онези, които, поради факта, че не четат каквото четеш ти, очевидно стоят по-долу от теб в, омилибоже!, йерархията на световното читателство.

Не знам защо не ни стигат йерархиите, които вече си имаме. Не знам кое предизвиква това горещо желание за елитничене. Знам, че нормалните хора могат да четат с удоволствие и Картареску, и Хенри Джеймс, и Стефани Майър. Знам, защото познавам такива нормални хора. Тях съвсем никак не ги интересува дали аз в даден момент чета Хесе или Шарлейн Харис, както и мен не ме интересува какво точно четат те, освен ако не стане дума. В състояние сме да си говорим и за Хесе, и за Харис, при това, забележете, без реплики “Ама не, как МОЖЕШ да го четеш това?” или “Не, ти просто не си разбрала.” Впрочем, ако някой се чуди по какво се разпознава читателския елит, то това е презумпцията за разбирането. Ако някой не разбира дадена книга по начина, по който я разбира представителят на елита, то този някой е простолюд, лишен от инструментариума, необходим за Правилното Разбиране на Една Книга.

ПП. Голяма ми е болка “Играта на стъклени перли”, защото съм непоколебимо уверена, че ми е необходим покой и ТИШИНА, за да я прочета. Ще взема да избягам от къщи, не виждам друг изход.

ППП 1500 думи е май нещо като рекорд, пък уж не се ядосах. Обмислям написване на “Инструментариум за Правилно и Дълбоко Разбиране на Книга.” Търся съавтори.

Advertisements

Tags: , , , , ,

Your thoughts

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: