“Дневник от панелните блокове”. Животът е смисълът.

Предполагам, че почти всеки с Фейсбук профил е попадал поне на една от историите на Никола Крумов. И аз бях попадала, после падала на пода от смях, но си мислех, че е един от онези невъзпети таланти на социалната мрежа, които ще си останат в нея. Пък то не било така, меко казано.

След последните ми два трагични опита с български автори, които, мисля, оревах задоволително, “Дневник от панелния блок” е не просто глътка въздух, а огромно количество глътки въздух. Съвсем не се шегувах, когато писах, че съм на път да се откажа от надеждата, че в България има нещо като литературна традиция и нещо като повече от двама души с усет към езика, живота и света около себе си, и способност и желание да демонстрират този си усет чрез писане. Е, има! Има! Че и повече.

Историите в сборника са толкова автентични, плътни, както и любимото ми прилагателно, многопластови, че веднага щом ги прочетох, поисках пак да започна от началото. Нещо, което ми се случва точно с трима автори, но това сигурно е защото не чета много разнообразно.

Ако някой си мисли, че ще пукне жлъчка от смях — възможно е, но е също така твърде възможно и да поревете, ама не от смях. В рамките на точно две страници, Кольо ви срива психически и емоционално до дъното на екзистенциалната депресия, защото животът е несправедлив и никой нищо не може да направи, за да промени този факт. И няма как да си кажеш “Абе тоя си измисля,” защото не си измисля и това се усеща болезнено ясно. Нямам предвид, че всичко е автобиографично или директно взето от реалния живот и просто разказано, макар да ми се струва, пък и да му вярвам, като казва, че историите наистина са взети от живота. Всъщност, забравете “просто разказано”, защото и разказването на една истинска история не е лесна работа.

Общо взето, като семпъл читател, разделям писателите на две категории. Едните (мислят, че) имат да казват нещо много важно на света и са уверени, че важността на посланието им следва да бъде подчертавана по всички възможни начини, за да не остане и следа от съмнение, че въпросното е важно. Другите пишат общо взето с лекота (тоест приятно им е да го правят, макар че едва ли им е непрекъснато лесно) и единственото им послание е: “Разказвам ти история, която ми е интересна, може и на теб да ти е интересна.”

Едните ползват щедро де що похват и фигура има на света, за да извършат подчертаването, без оглед на това дали, примерно, сравнението звучи смислено, дали метафората се вписва в контекста, и дали изобщо едното или другото е нужно да се използва точно на това място. Другите знаят за какво служат похватите и фигурите, знаят, че в тая игра, писането, количеството не е равно на качество и ползват само това, което им трябва само тогава, когато им трябва. Даже не го правят напълно съзнателно и именно това отличава майсторите от производителите на ерзац копия на този или онзи прочут писател. Достатъчно елегантно натвърдих от кои е Кольо, нали?

Сега ще направя нещо, което избягвам да правя и ще посъветвам всички с капка здрав разум и липса на непоносимост към простият, ясен изказ и разговорния български език, да си поръчат книгата моментално. А на Кольо искрено ще благодаря, че пише, макар да не съм особено доволна, че е решил да не издава повече истории на хартия.

ПП “Животът е смисълът” е цитат от една от историите. Не е в кавички, само щото щеше да изглежда грозно до другите кавички. И е най-мъдрото нещо, което съм чувала от доста известно време.

Advertisements

Tags: , , , ,

Your thoughts

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: