“Убиец.” На ръба съм.

Внимание: Текстът по-долу съдържа вулгарни думи и изрази, освен това разкрива финала на книгата. Да си знаете.

Помня колко се възмутих от “Аномалия”, най-вече защото “Стъклени съдби” много ми беше харесала и се бях обнадеждила, че и у нас има повече от един-двама души, способни да пишат книги, които хем навеждат на някакъв размисъл, хем са читаеми. Към днешна дата, след “Нестинарка” и “Убиец”, “Аномалия” ми се струва шедьовър. Понеже не искам да губя излишно много време с тази книга, но и не съм в състояние да си замълча по въпроса, ще карам направо.

Накратко: “Убиец” е разказ от първо лице, единствено число, на иначе с нищо незабележим човек от категорията “прилично успял българин”, до болка отегчен от живота си, който внезапно взима решението да си бие камшика в посока Варна с влак, зарязвайки всички символи на прилично успелия българин. Там неволно спасява живота на мафиот, вкарват го в затвора, пардон, ареста, където вместо на хора, попада на рядко гнусен изверг, убил дете, и го убива по особено жесток, но, разбира се, напълно заслужен начин.

Надълго. “Убиец” има няколко сериозни проблема, които вероятно биха могли да се решат, ако романът беше писан сериозно и под сериозно имам предвид повече от една чернова. Оптимистично приемам, че авторът просто толкова много е харесал рожбата си от пръв поглед, че не е допуснал, че може да стане по-хубава. Обратното би било чисто и просто страшно. Проблемите: липса на правдоподобност, авторово натрапване, недобър усет за езика, съответно кофти повествование и кофти диалози.

И друг път, мисля, съм крякала колко важна, ама ВАЖНА, е правдоподобността, без никакво значение в какъв жанр е дадено произведение. Правдоподобността е едно от нещата, които потапят читателя в света на книгата, другото е езика. Нерядко красотата на езика компенсира недостатъчната правдоподобност, но, както разбирате, за целта трябва въпросната красота да е в изобилни количества. Тук тя липсва почти изцяло. Почти, защото на две-три места книгата звучи почти добре.

Авторовото натрапване като явление приема най-различни форми, всичките дразнещи. В случая то е по-скоро неволно (при Дан Браун, например, не съм сигурна дали е такова) и се състои в неумението на автора да борави със стилистичните похвати така, че те да придобият смисъл и цел в контекста на цялото. Например, съзнателното използване на вулгарен език е похват, чиято цел е обикновено да помогне в изграждането на даден образ или образи или в уплътняването на атмосферата в дадена сцена или в цялата книга. Тук обаче въпросният похват е използван така, както току-що проходило дете използва скалпел — с катастрофални последствия.

В началото на книгата, например, има доста дълга сцена, в която героят мие семейната баня. Сцената вероятно е многозначителна и казва някакви важни неща за героя и отношенията му с жена му и вселената, обаче на мен тези важни неща ми убягнаха, признавам си. Освен ако стерилната чистота на банята не цели да подчертае мръсотията навсякъде другаде, физическа и душевна. Контрапункт, така да се каже, плахичък един такъв.

След като приключва с миенето, той, цитирам, пляска кура и ташаците си на мивката и си удря една чекия. Човещинка, като се изключи факта, че героят до момента е представен като доста мисловен тип, философски настроен като цяло, а това изобщо ама никак не ми се връзва с кура и ташаците, съжалявам. Особено в светлината на сантименталните му размисли за младата му любовница, и дълбоките, така да се каже, разговори с жена му. И не, нямам предвид, че е недопустимо или невероятно един интелигентен, философски настроен човек да псува. Това тук обаче не са псувни, а израз на начина, по който героят гледа на себе си и действията си.

Освен чекии, в романа има и доволно количество чукане, отново цитирам, чийто смисъл във вселенската подредба на нещата според героя отново ми убягва, както и смисълът на тежненията, свързани с дебелото му черво. Всеки жив човек, който не е стоял гладен и жаден дни наред, пикае и сере, без съмнение, но тук въпросното пикаене и сране по никакъв начин не ми помогна да разбера по-добре вътрешния свят на Велин Велински, което, струва ми се, е целта на цялото писмовно занимание. Всъщност допускам, че и вулгарността, и скатологията целят да наврат муцуната на читателя в гнусния, отвратителен свят, в който е принуден да съществува героят. Само дето и това навиране на читателската муцуна в гнусотата може да се извърши правилно и неправилно. Тук за мен е извършено неправилно — по никакъв начин не се трогнах и светът не ми се стори по-гнусен и отвратителен от обикновено, независимо колко често се облекчаваше героят и колко секс, лишен от удоволствие, правеше.

Стана дума за трогване, значи е време за финала. Действието на романа е рамкирано от две събития: първо, героят вижда дописка във вестника за бруталното изнасилване и мъчителна смърт на петгодишно момиченце. Второ, накрая той се озовава в една килия с извършителя, извънредно рядък изверг, който е в състояние да си прави авто-фелацио, и го екзекутира чрез прекършване на гръбнака с крака, от тилен лег. Би следвало всеки сравнително психически здрав индивид да се потресе, особено пък ако има деца. Аз имам петгодишна дъщеря и въображение, което нерядко ме мрази, затова не ми трябва много за да се потреса от насилие срещу деца. В случая обаче, с известна изненада, останах напълно безразлична. Първо, защото описанието на престъплението беше класически случай на пресолена манджа и второ, защото не ми е възможно да повярвам, че създание, различно от свръхгерой, може да “сгъне” друг човек като “лист хартия, натискан с нокът на палеца през средата,” че и зъбите му да изпочупи в процеса.

Един от любимите ми писатели казва, че погнусяването на читателя е най-долното стъпало по стълбата, наречена “Как да впечатлим един непознат”. Най-долното е, мисля, защото е най-лесно да погнусяваш, просто защото мнозинството хора се гнусят от едни и същи неща, а се гнусят от едни и същи неща по еволюционни и социални причини. Но ще го кажа пак: влияй на читателите си по какъвто начин избереш, но го направи смислено. Всяка дума в един литературен текст трябва да има цел, всяка дума. Тук сякаш авторът сам не е знаел какво точно иска да каже и как да го направи. А може да е знаел какво, но не и как най-добре да го каже, не зная.

Накрая, смятам за редно да кажа една добра дума. Тя ще е за редактора, когото имам удоволствието да познавам и затова знам, че не е просто име в карето. Сигурна съм, че Ангелина се е постарала да направи всичко възможно, за да стане книгата по-добра. Опасявам се, обаче, че е срещнала непреодолим отпор, поради което и “Убиец” е това, което е. Без нея обаче щеше да е още по-зле. Лоша работа, както и да го погледна.

 

Advertisements

Tags: , ,

Your thoughts

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: