През девет планини в десета

И преди съм разказвала за постиженията си в дисциплината “Градско ориентиране”. До ден-днешен разни неучтиви хора ми се подиграват за намерението да стигна от БСФС до Орлов мост през Ректората, откъдето да взема 280 за две спирки. Ясно си спомням как се изгубих в собствения си квартал, на съседна на нашата улица. Всъщност това съм го правила два пъти, в два различни града, че и държави, но да не задълбаваме. Веднъж се загубих и в Зона Б-5, в епохата преди мобилните телефони. Щях да ходя на гости на една позната, но така и не открих точното място. Върнах се безславно (но пък се върнах!). На фона на всичко това, скорошният ми успех в ориентирането, с който оврещях Фейсбук, изглежда още по-героичен. Не на последно място защото бе съпътстван от утежняващи ситуацията фактори. Следва подробен разказ.

Преди известно време, след сто трийсет и осмото гледане на “Отвътре-навън” забелязах, че госпожица Прекрасна честичко започва да споменава думата “хаки”, както, разбира се, викат на хокея в Минесота. Умилих се подобаващо, но по-сериозно внимание обърнах едва след като сама открих този спорт по причина, чието място не е тук, но е известна с наименованието КР7. И след като Прекрасна за пръв път стъпи на лед и се влюби в него. Намерих клуб, който обучава и момичета, и момчета на хокей, заведох Прекрасна, тя си падна по треньорката, треньорката си падна по нея и заживяха щастливо. До миналата седмица, когато разбрахме, че ролбата, чистеща малката пързалка в Зимния дворец, се е счупила. Тренировките временно се преместиха на пързалката на Славия.

Тук е мястото да кажа, че като един доста несъвършен родител реших да компенсирам тази несъвършеност поне частично с категоричното решение да водя Младата Хокейна Надежда (МХН) на тренировки възможно най-често, освен ако една от нас не легне тежко болна. Простичка стратегия, която се превърна в предизвикателство в момента, в който джипиесът на семейството (за тази чудна метафора съм задължена на един друг герой на ориентирането, Весела Станимирова) ми показа картата с маршрута, по който трябва да се движим, за да стигнем до пързалката на Славия. Това, казах си аз, е на майната си, макар да е редно да отбележа, че за мен по горепосочените причини около 80% от град София е на майната си. С присъщата си решимост, обаче, по-известна като инат, заявих, че ще се пробваме да я намерим, хем в неделя ще е по-незадръстено, та ще стигнем по-бързо.

Планът се провали в зародиш, защото диването, тоест МХН след като се попързаля “в мола” сутринта реши, че не ще на тренировка. Добре, казах аз, пуснах си “Касъл” и си отворих бира. В два часът и десет минути МХН ми нахлу с телефон в ръка и ми нареди да пускам алармата за хокей. Алармата се пуска, за да знае МХН кога е време за тръгване и да не се офлянква, макар че когато има тренировка, е в състояние да се облече пет часа по-рано, проверено. Тренировката този ден започваше в четири часът и петдесет минути. В случай, че изписването на часовете с букви не ви е подсказало точно колко се вбесих, ще ви кажа: много се вбесих. После се мобилизирах.

Разгледах картата, оставена на екрана на компютъра от джипиеса, преди да отиде на работа. Преброих спирките, за да знам на коя поред трябва да слезем (аз на гласови съобщения в превозното средство не вярвам — ами ако не ги чуя?). Записах си ги, за 102 и за трамвай 4 и 5. Детето се облече скоростно. Аз също. Нарамих раницата с кънките. Преметнах на рамо чантата с каската, пуловера и ски-панталона. Излязохме тъкмо навреме, за да изпуснем 102 от 14:40 ч. Докато чакахме следващия, се сетих, че съм забравила листчето със записаните спирки. Не бях забравила имената им, обаче. “Цар Борис III” за 102 и “Кв. Бъкстон” за трамвая. Според картата, от спирката на трамвая комплекс “Славия” се вижда ясно. Слязохме на “Цар Борис III”. Пресякохме булеварда и отидохме на трамвайната спирка в грешната посока. Върнахме се и отидохме на правилната. Тук ще вмъкна, че съм си контузила десния крак и куцам от три седмици, а се мажа с дуфалак (диклофенак, по дяволите, диклофенак! — б. а., благодарение на бдителни читатели, мерси!) едва от три дни. Качихме се на трамвай 5. Стигнахме до спирката на Бъкстон. Обзе ме подозрение, че не е правилната спирка, защото околовръст се виждаше само жилищен квартал, но слязохме. Отидохме да питам в будката за билети къде е комплексът на Славия. Жената вътре каза, че не знае, защото не е от този район. За щастие (първото от няколко) с нея имаше чичко, който изясни дали питаме за стадиона и след това ме информира, че той е в Овча купел, на следващата спирка. Неприятно, но поправимо.

Стигнахме в Овча купел, която до този момент за мен бе само име, при това подозрително име, сигурно защото е много далече. Никакъв комплекс не се виждаше от спирката. Пресякохме. Влязохме в близкия деноношен магазин, защото МХН, като тръгнахме, поиска водичка, а аз нямах подръка (естествено). Попитах касиерката къде е пързалката. Тя каза, че не знае, защото… не е от този район. За второ щастие и тя си имаше мъжка компания, която ме посъветва да ида на централния вход на стадиона и там да питам. Упъти ни, открихме го и питането продължи. Първа охрана: “Идете в хотела, там ще ви кажат. Някъде нависоко беше.” Отидохме в хотела. Втора охрана: “А, ми продължете надолу, докато свърши оградата на Славия, после нагоре и ще я видите.”

Продължихме, аз куцайки, МХН бодро. По пътя си закачи ръкавицата в една къпина. Дръпна я. Скъса я. Одраска се. Ревна. Успокоих я. Продължихме, докато не свърши оградата. Тръгнахме нагоре. Усъмних се, че вървим наникъде. ЧЕсто се усъмнявам в това, когато се движа из непознат терен. Отдясно, от някаква порутена сграда, наглед много подходяща за наркомански сбирки или за началото на зомби-апокалипсис, се чуха гласове. Безстрашно попитах къде е пързалката. Бодър младеж ми каза, че нямал никаква идея. След десетина метра, готова и аз да ревна, умряла от жега, щото багажът тежи, с треперещ глас се извиних на МХН и й казах, че се връщаме. Това е. Не успяхме. Другият път ще успеем. МХН прояви разбиране, явно усетила, че ситуацията е станал взривоопасна. Тръгнахме обратно. Покрай оградата (проклетата, шибана ограда на Славия, която крие проклетата, шибана, гадна пързалка) срещнахме две момчета. Трето щастие: едно от тях достъпно и разбираемо ми каза точно къде е пързалката, а именно, в първата пряка вдясно на стръмната улица. Просто се бях отказала твърде рано.

Върнахме се. Намерихме я. Дори хванахме почти половин тренировка. После се наложи да се върнем. Макар да бях решила, че на връщане ще вземем такси, за да не се влачим три дни, на излизане от пързалката си представих как диспечерката ми казва, че таксито ще дойде след двайсет минути и как аз откачам по грозен начин. Тръгнахме по обратния път. Макар със спирките на трамваите проблем да нямаше, със закъснение се сетих, че е било добре да проверя къде е обратната спирка на 102 на “Цар Борис III”. Тръгнахме в една посока, попаднахме на спирка на автобус 76. Тръгнахме в обратната посока. Попитах случайна минувачка дали знае къде е спирката на 102 (проклетата, шибана и т.н., нейната баба, защо не ги правят една срещу друга тия спирки, бе!). Тя каза, че там нямало спирка, сигурно била ей-там, долу. Ей-там долу беше отвъд някакъв хълм в посока обратна на тази, която щеше да ни заведе вкъщи. Благодарих и отново поехме в правилната посока, към Центъра по хигиена, защото в рядък проблясък на разум се сетих, че там няма как да няма спирка на 102, тъй като в другата посока има.

Вървяхме си кротко по широкия тротоар, а аз хвърлях по някой поглед през рамо за такси. План Б, така да се каже. При един от тези погледи, видях как черен мерцедес с двама индивида от мъжки пол вътре плавно намалява и спира зад нас, без да се доближава твърде до тротоара. Стори ми се, че и двамата са втренчени в нас. Въображението ми, което е пристрастено към адреналина, услужливо ми нарисува картина на отвличане с цел търговия и аз рязко бутнах МХН надясно, търсейки входове на магазини, към които можем да хукнем. Приготвих се да крещя. Честно казано, не очаквах от себе си такава бърза мисъл. Оказа се, че мерцедесаджиите са обикновени простаци, които не сигнализират, когато спират, за да слезе единият простак. на спирката срещу Центъра по хигиена ни очакваше прилична тълпица, а на таблото пишеше, о, радост!, 102. Който, защото на този свят има справедливост, дойде след двайсет секунди и ни заведе вкъщи.

По-късно семейният джипиес ме информира, че след като свърши поредният ремонт, отклоняващ движението на 102, той щял директно да ни отвежда до комплекс “Славия”. А, няма нужда, казах аз, по-добре да купя нова ролба на Зимния дворец.

Advertisements

Tags: , , , , , , ,

2 responses to “През девет планини в десета”

  1. Anonymous says :

    Цялата работа според мен идва от дуфалака, с който си се намазала :)))))))

    • Pootz says :

      Хахаха, да, така е като не се гледат редовно реклами. Диклофенак беше, всъщност. 😀

Your thoughts

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: