Една субективна година. С картинки.

Ужасно много обичам зимните празници. Обичам идеята за край на една година и начало на друга, да не говорим колко е хубаво да се отпуснеш психически с чувство за добре свършена работа след единайсет месеца на моменти тежък труд. Та така. Време за равносметка, кето също много обичам да правя. Реших да е в картинки — на неща, хора и събития, които са ми били важни точно през тази година. Те и след това ще си останат важни, разбира се, но може би не със същата сила и не по същия начин. И така. В напълно произволен ред, приключващата година ми донесе:

Nine Inch Nails. Срам огромен, но не и единствен за тази година. Има хора, които са запознати с капацитета ми да откривам разни неща със закъсмение, но мисля, че тук надминах себе си. Общо взето, “и двайсет години по-късно тя взе, че се сети.” Сега, длъжна съм да поясня, че тази творба е сред най-най-любимите ми музики, но какво е, да перифразирам, сал един The Perfect Drug в сравнение с цял Still? Да, разбира се, също така смятам, че саундтракът на “Социална мрежа” играе необичайно важна роля за цялостния ефект от филма, но явно е било нужен един последен тласък, така да се каже, за да се сетя, че има такова нещо и като цели албуми. Идеше ми да си отрежа главата от яд. Двайсет години! Срамота. Оттогава наваксвам.

“Тъмната кула.” Тази година определено се очертава като Годината на Откритията със Закъснение. В случая с Кулата, обаче, си имам оправдание: като чуя “епически” и светкавично бягам в обратна посока. Е, явно от точно тази епическа поредица съм бягала достатъчно, защото накрая ми писна да чета за нея и реших, че е редно, като уважаващ себе си фен, да я прочета най-сетне, пък като не ми хареса… е, поне ще съм я отметнала. Не е лека работа да си фен.

Трудничко е да измисля нещо оригинално за казване тук. Епическа — да. Кинг му е отпуснал края с многословието — да, но към третата част нещата се наместват. Драма тежка и кошмарна — да. Дава нов поглед към редица други негови книги, ако не и всички, както сам той твърди — ‘ми сигурно да, щом сам го твърди. Извън всичко това, обаче, ми беше изключително интересно да чета една история, писана десетки години. Да видя буквално с очите си как се е развивал като писател — “Стрелецът” е доста по-тромава, мудна, от “Вълците на Кала”, например. Накратко, разбрах защо точно тази поредица си има свой собствен фен клуб. Има защо. Когато след това обаче започнах да си препрочитам някои от другите книги (естествено, че влязох в порочния Кинг-кръг!), се издразних от някои препратки към Кулата. Стори ми се, че Кинг толкова си я харесва, че гледа да я набута навсякъде. Съжалявам, онзи ден дочетох “Възкресение” и в момента съм му малко ядосана. Не малко, а доста, но това е отделен въпрос и няма нищо общо с Кулата. Отказвам да говоря за екранизацията. Само се надявам да не реши някой да филмира “Талисманът”. Не, сериозно, МОЛЯ никой да не се опитва да филмира “Талисманът”.

“Изгубени”. Тук напълно заслужено се превърнах в прицел на мощни подигравки. Пет или не помня колко години слушах (откъслечно, но все пак натрапчиво) за този сериал от разни хора, които го следяха със затаен дъх. Егати, мърморех си, големия праз. Някви хора на някъв остров. Е, как е възможно това да им е интересно?! Наред със скептицизма, имам вродена непоносимост към неща, събития и хора, за които ми се говори прекалено много. Колкото повече ми се говори за нещо, толкова по-малко го искам това нещо. Важи за абсолютно всичко — от бебета, до сериали.

Обаче… Лято. Жега. Ставам в 5 и гледам да си свърша работата до обяд, защото после мозъкът ми се втечнява. Прекалено е жежко за четене. Я да го видя тоя Lost накрая, да му се не види и Lost-а. Тук бързам да кажа, че е много хубаво да подходиш към нещо с минимум очаквания. Така и направих. Подразних се известно време на недодяланостите, после и това ми мина и се отдадох на пълно, леко развлечение. В един момент се хванах, че правя текущ коментар на всеки епизод пред две негови фенки, изгледали го своевременно и подиграващи ме (и до днес). Коментарът ми беше основно саркастичен, естествено, няма да се давам толкова лесно, я. Голям смях! Фантазии! Най-ярката проява на продуцентско-сценарно-режисьорски онанизъм в историята на сериалите! Колко съм духовита, ха-ха! Ха-ха… На финала (един от най-добрите финали, които съм гледала) ревах като магаре. Разбиха ми сърцето. Още е разбито.

Дисни. Четири преведени книги, едно десетина филми изгледани и то, разбира се, по повече от веднъж. Дисни е една изключително голяма работа, но, ако трябва да бъда откровена, май не е чак толкова ужасно лоша голяма работа. Като оставим настрана обвиненията в скрити сатанински послания в класическите им филмчета, плод на възпалени мозъци, май основните критики, които съм чувала, са за сладникавост, утвърждаване на вредни стереотипи и изобщо един голям, розов захарен памук, който е вреден.

От доста време тая подозрението, че стереотипите са като главите на ламята — отрежеш една, поникнат две, та все е зле. За сладникавостта… Знам ли, това, което е сладникаво за мен, може би е великолепно за дъщеря ми. Която, между другото, не проявява никакво желание да гледа “Пепеляшка” или Спящата красавица”. Даже “Покахонтас” изгледа веднъж и то погрешка. Отчитам го като късмет. Някои харесват “Пепеляшка”, други “Таласъми ООД”, а други и двете. Мисля да ги оставим те да си знаят. Изобщо, проблем с Дисни аз нямам, ура.

Приказки. Като стана дума за “Пепеляшка”, в света на четивата тя е на върха. Заедно с “Трите прасенца” и “Червената шапчица”. Сегиз-тогиз се допуска известно разнообразие с “Малкото слонче”, “Чук и Пук” и по някоя от тези сто класически приказки и после отново се започва. ТритепрасенцаПепеляшкаЧервенаташапчица. Иии ТритепрасенцаПепеляшкаЧервенаташапчица…

Мисля, че тая работа е своеобразен подход към четенето. Детето научава приказката наизуст и после ми я чете от книжката. Даже започна да ми чете свои приказки. Любимата ми е за Лошия Молив, Добрия Вълк и Двете Черешки, които убили Лошия Молив. Приказката се чете от произволно хваната книга, последно сборник разкази на Чехов.

Голяма работа са приказките, но “Пепеляшка”, признавам, ми бърка в здравето във вариантите, в които я имаме, а именно с Феята-кръстница и посланието, че ако Пепеляшка не е нагиздена, принцът няма и да я погледне. Наред с по-голямото послание за необходимостта от принц изобщо, но да не си разваляме настроението. Важното е, че тухлената къщичка е по-здрава от сламената и съчковата и че не се говори с непознати. Голяма работа са приказките.

Нефт. Една от най-мръсните индустрии, и в пряко, и в преносно значение. Замърсяване на въздуха от горивата, пластмаси, изхвърлени в океана, изядени от костенурчета, разливи, екологични катастрофи, които наред с мора по фауната и флората опропастяват един куп други, по-чисти и почтени индустрии, продължете списъка. И все пак…

Има ли човек, който изцяло е независим от нефта и продуктите му? Единствено ако живее в изцяло дървена/сламена/кирпичена къща, построена собственоръчно, насред гора/поляна и се препитава единствено от растенията и животните, които отглежда. Без техника. Без книги, освен ако не са саморъчно написани на саморъчно направена хартия/животински кожи. И ако е готов да пътува единствено и само на крак или евентуално с велосипед, но второто е подозрително, защото велосипедите се правят от материали, при чието производство, от своя страна, все някъде е намесена енергия, произведена с употребата на нефт или сред които фигурират пластмаси, които… е, знаете.

Знаете ли, възхищавам се на хората, които търсят и откриват чисти начини за производство на енергия. Възхищавам се на онези, които полагат усилия тази чиста енергия да се ползва повече. В същото време, обаче, няма да спра да се възхищавам на всичко онова, стъанало възможно заради нефта. И не, то не е само замърсяването на въздуха, водата и всичко останало.

БП, Шел, Роснефт и компания са огромни гадове, но с или без тях, нефтът си остава стратегическа суровина. За всички. Това е положението и то няма да се промени скоро. Не, не ми казвайте “Ама Швеция…” И Саудитска Арабия има план до 2050 да е изцяло независима от изкопаеми горива. Сериозно, не е виц. Въпросът, който ентусиазмът пречи да се зададе е “Какво точно значи изцяло независим, благодаря много.” Защото самолетите, например, май не могат да летят на горивни клетки или вятърна енергия. Засега. За по-нататък ще видим.

Корпоративна среда. Има хора, разумни хора, които виждайки, че дадено нещо не е за тях, се отказват и не се обръщат назад, защото знаят, че въпросното нещо не е за тях. Има и други, класически глупаци, като мен, които макар и да са се уверили, че нещо, като например осемчасовият работен ден в корпоративна среда, не е за тях, ама изобщо, пробват още веднъж. Да са съвсем сигурни, нали разбирате. Е, пробвах, уверих се — не е за мен. Въпреки повече от приемливото работно натоварване, въпреки че 96% от хората в екипа са истински разкошници. Осемте часа плътно висене пред компютъра, щото не се знае кой ще реши да глоби Барклис, и онези 4%, които са като лъжицата катран в кацата с мед, се оказаха непреглъщаеми. Повече няма да правя така.

В заключение. Макар човешката глупост и алчност да си остават бездънни, същото се отнася и за добротата и алтруизма, макар да се намират по-рядко, но няма как. Личната ми вселена е в равновесие. Желая същото и на вас. Докато дойде време за зомби-апокалипсиса. оттам нататък — всеки за себе си. Да сте мислили. 🙂

Advertisements

Tags: , , , , , , , , ,

One response to “Една субективна година. С картинки.”

  1. Vanya says :

    Амин, Пуце!

Your thoughts

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: