“Деликатност” — красота или истина

Кое е по-важно: да кажеш нещо красиво или да го кажеш трогателно? Може ли красивият изказ да трогва или е рисковано? Тук, струва ми се, е било рисковано и при мен трогването по никакъв начин не се получи.

“Деликатност” изобилства от красив изказ, толкова изобилства, че ми се случи нещо много необичайно: по абсолютно никакъв начин не можах да се доближа до героите или онова, което им се случва. Не държа непременно да се идентифицирам с героите в книгите, които чета, но все нещо в тях трябва да ми хареса, да ме докосне, по някакъв начин да ги разбера, за да се вживея в написаното. Подозирам, че не само за мен важи. Е, добре, разбирах какво се случва на Натали и (защо, защо!*) Маркюс, че и на околните им, но по един такъв дистанциран и леко дразнещ начин, поради което нито един от тях не успя да събуди някаква реална емоция. Вие както искате, обаче аз като чета, че и филм като гледам, искам те да ме карат да се чувствам по някакъв начин. Ако може дори по няколко начина едновременно, благодаря.

Трябва да призная, че като че ли единственото, което ми попречи да хвърля книгата на средата (което се случи неотдавна с “Парижката книжарница”), бе, от една страна, синтактичната дантела на автора (бивам красиво изказна), тоест страненето му от страниците-изречения, и от друга, фактът, че книжката е къса, чете се за ден. Искриците хумор, които успях да доловя (сигурна съм, че по-ерудираните читатели от мен, особено в областта на френската култура, са доловили много повече), бяха като цяло приятни, макар и някак високомерни, но метафорите… Мисля, че  е най-добре да замълча за метафорите, но не и преди да кажа, че като чуя за сърце, разскачало се из цялото тяло на човек, ми идва да крещя. Съжалявам, но и в метафоричния изказ има едни граници между като цяло приятния наивитет и… другото. Опитвам се да бъда деликатна, или поне минимално тактична.

Мисля, че разбирам защо книгата се харесва толкова много. Повечето хора обичаме добрата драма и щастливия край, постигнат след чутовни усилия. Какви усилия? Каква драма? Ами стерилна, за мен, но гореща до непоносимост за други, предполагам. Мисля, че преди околко двайсет години бих се възторгвала и на метафорите, и на драмата, и на щастливия край. Всъщност последното изречение в книгата е чудесно, обичам такива завършеци. През тези двайсет години обаче през главата ми са минали твърде много и по-добри книги, за да загубя окончателно вкуса си към творби, в които “как го казваш” е по-важно от “какво казваш”. Имам чувството, че авторът е положил сериозни усилия книгата да звучи така, както звучи, което би било едно изгубено усилие, ако е вярно. Бих се зарадвала да разбера, че не е така и я е написал между другото, на един дъх, че просто така си се изразява човекът. Това го уважавам.

В заключение най-лошото. Фоенкинос в моите свръхкритични очи нарушава най-святото правило на писачите: вместо да показва, той разказва. Не, изобщо не ми спорете. Дори всезнаещият разказвач би могъл да бъде по-скоро показвач. Не и тук. Освен че прекарваме порядъчно дълго време в главите на главните, че и не само на главните герои, отскачаме и до мозъците на обслужващия персонал, когато е нужно да ни се напомни, че героинята е неземно красива и че героят е неземно незабележим. Отново ще изкажа съжаленията си на деликатните читатели на блога, но не зная как да кажа всичко това хем тактично, хем без да звучи двусмислено. И не, това не е полифоничен роман, в случай, че някой си мисли така. Свежо е да знаеш какво си мисли тоя и оня, но това допринася за стерилността на общото впечатление. За мен. Повтарям, за мен.

И накрая– какъв е проблемът с Швеция? Като вски друг харесвам закачките, но има едно нещо, което харесвам повече е сред закачките да има и зачатък на самоирония. Какво видях тук? Закачки с Швеция (все тая дали е Швеция или Монако, между другото) без балансиращия ефект на самоироничните забележки. Ако има такива, моля да ми ги посочи някой, ще бъда признателна.

Никак не е изключено някой да реши, че съм предубедена. И аз така си мислех, преди да попадна на препратката към Сартр и Камю, двама души, изиграли не голяма, ами гигантска роля в оформянето на мисленето ми. Така че — не, не съм предубедена към френските автори, или поне не много, защото от времената на Сартр и Камю текло време, та текло, все пак. Помислих си, да не съм пък окончателно предубедена към тежкия метафоричен изказ. Веднага започнах да проверявам, с една книга, която неизменно ме кара да се чувствам малоумна и нищо не знаеща, но затова пък щастлива от четенето ѝ. Когато стигнах до цитата, който следва, се успокоих, че не, не съм чак пък толкова предубедена. Черпя.

“Още от предната вечер въздухът сякаш беше започнал да отделя слуз и като че ли окото на небето, набъбнало от сълзи, не можеше повече да издържа гледката на развълнувата шир.”

Подскачащите сърца и частите от тялото, сособни да вдъхновят написването на предълго литературно произведение или на симфония, оставям с радост за деликатните. И продължавам да си ги уважавам, разбира се.

*Съжалявам, но щом е швед, дори и доживотно влюбен във Франция и нейните красиви жени, той си остава Маркус.

Advertisements

Tags: , , , , ,

Your thoughts

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: