Бългериън Хорър Стори

photo0417[1]Различните хора се плашат от различни неща, без съмнение, а тези от нас, които имат клаустрофобни проблеми, си имат едно специално наум за задръстванията. Както и за асансьорите, но сега не говоря за асансьори и не държа да говоря за асансьори. Стълбите са по-здравословни и безопасни, небостъргачи по двеста етажа още нямаме, благодаря.

Та, да се върна на задръстванията. Множеството, което всеки понеделник сутрин се намества в колата и поема към работа, само за да се сети, докато виси в задръстването, че нещо прекалено много коли започна да има в тоя град (София в случая, но може би и другаде е така), през следващите дни може би избира алтернативна, обществена форма на транспорт, защото задръстванията, поне на Симеоновско шосе, са най-зверски именно в понеделник сутрин. До следващата неделя, обаче, същото множество забравя за вторнишкото си решение и в понеделник всичко се повтаря. Много интересен феномен, а обяснението не е мое, само го цитирам.

Ако някой обаче си мисли, че въпросните понеделнишки или други градски задръствания са най-лошото, което може да се случи на невинен човек, то това е дълбока заблуда. Градските задръствания са малки, сладки, розовобузи дечица в сравнение със Задръстването на Магистралата. Може да си викате “Дааа, бе” колкото искате, но ще ви кажа защо не сте прави. Дори в най-плътното, дълго, гадно задръстване в града, имате няколко варианта за действие: да подремнете, да излезете да се разходите, или да зарежете колата, ако улицата е трайно блокирана, и да си идете пеша или с друго превозно средство. На магистралата, както вече се досещате, е възможен само вариант едно, с подремването. Разходката не е особено добра идея, в случай, че тапата изведнъж се отпуши и се озовете насред три платна (и аварийното се задръства) с движещи се коли. Зарязването на колата и прибирането вкъщи с нещо друго или пеша е още по-невъзможно, защото сте извън града и вкъщито е на много повече километри, отколкото можете и да извървите в приемливо време. Остава ви да висите в колата и да гледате как тя пълзи зад едни коли и пред други със зашеметяващата скорост от четири километра в час.

Как се случват задръстванията по магистралите? Стига да няма жестока катастрофа или здрав ремонт, най-вероятната причина е едновременното следпразнично прибиране на твърде много хора по едно и също време. Така си мислех доскоро. Също така си мислех и че ако това е единствената причина, то истинско задръстване с трайна неподвижност може и да не се получи. Добавете, обаче, стеснен участък от пътя, по който никой не работи, но той си стои стеснен, и имате най-класическото от класическите гърла на бутилки, щото пътя прилича точно на това, макар и несиметрично. Кой да се сети, че всичко живо ще се прибира след Великден точно в понеделник следобед? Който вече е страдал, а ние не бяхме. Е, вече ще знаем. На всичкото отгоре, както обикновено се случва, злините не идват сами и между Русе и километричната табелка с надпис “20” на магистрала “Хемус” преди София вече бяхме преживели два вълнуващи момента. Първият ни сполетя току до Русе, когато изведнъж на пътя се появиха полицаи и започнаха да отклоняват колите през околните села. Причината така и не разбрахме, още повече, че камионите пропускаха по нормалния път. Някой ако знае, да сподели, че още ме човърка. Е, удължихме си пътя с 30 километра, голямо важно, и опознахме инцидентно родното място на Глория. Защо знам, че Глория е родом от Две Могили ли? Понятие си нямам, но някой някога ми го е казал, и фактът се е запечатал в безобразната ми памет, за която “подбор” очевидно е просто шестбуквена дума и нищо повече. Държа да кажа добра дума за русенските полицаи, които бяха на всяко кръстовище и насочваха колите, минимизирайки вероятността да се объркат, подведени от джипиесите си ( нашият се опита да ни върне в Русе).

Вторият вълнуващ момент — изключвам високорисковите шофьори, които изпреварват на косъм, защото те просто са част от пейзажа и причина за преждевременното ми побеляване, ни беше любезно предоставен от шофьора на кола, чийто ауспух (или някаква друга част, нямам представа) димеше така изобилно, че в един момент видимостта стана нулева и ако колите зад димилника не бяха карани от нормални мислещи хора, щяхме да си имаме чудна верижна катастрофка. Караше и димеше този човек, димеше и караше, а ние пъплехме зад него, на извънредно благоразумна дистанция. Мразя да се бавим, мразя. Финално, явно решил, че проблемът, виж ти, няма да се оправи от само себе си, димилникът взе, че спря на някакво крайпътно капанче. Ура, напред, казах си аз, малко остава, стига да не стане пак нещо. Мда.

Така стигаме до двайсетия километър преди края на магистралата, когато бързо сгъстяващият се поток от автомобили изведнъж спря. Дотогава си мислех дали е възможно да стане задръстване на магистралата, дали може колите да са ТОЛКОВА МНОГО, че истински да я запушат? Е, явно можеше. Така хубаво се запуши, че следващите десет километра изминахме за един час и четиридесет и пет минути. В първия момент, когато спряхме и не мръднахме едно десет минути, започнах да се чувствам дискомфортно. След още половин час, в който бяхме помръднали на около две коли разстояние, здравият разум временно ме напусна и с истеричен глас попитах мъжа ми дали е възможно да останем на магистралата цяла нощ или ще успеем да стигнем вкъщи същия ден. Нали разбирате, на “Хемус” няма как, просто няма как да слезеш от колата и да си направиш енергична разходка до най-близката автобусна спирка или метростанция. След още половин час с горчивина си помислих как бях отклонила предложението да спрем на някоя бензиностанция да си купя цигари. Ха. Ха. Наоколо всичко живо пушеше и даже си представих как излизам от колата да изръся някого за цигара, така и така стоим на едно място, нали. Удържах победа над себе си, от което съм извънредно доволна. Освен това, в цялата работа имаше и комичен елемент. Той се състоеше в трогателните опити на хората, които смело задръстиха аварийната лента, да убедят нас в останалите ленти, че страдат от сериозна повреда и затова ползват аварийната лента. Мигаха ли мигаха, горките, че знае ли човек, може в някоя от колите да има ченге, което се връща отнякъде си и да скочи да им се кара.

Естествено, голяма част от чакането беше запълнена с обсъждане на причината за ситуацията. Аз твърдо поддържах, че чисто и просто броят коли е причинил ужаса, но на мен такъв ми е акълът, песимистичен. Е, след час и четиридесет и пет минути и два телевизионерски микробуса, видяхме причината — 20 (двайсет) метра от аварийната (хохохо за всички мигащи) и съседната лента оградени вероятно за ремонт, който така и не беше започнал. Впоследствие чух какво била разправяла регионалната министърка и освен ако опасните участъци не са били под наглед невинната настилка, то ще ме прощава, ама не е права — изкривих си очите (и не само аз, после говорих със съ-задръстена съседка) да гледам за дупки, ями, или ровове, подобни на тези, които безпроблемно ти убиват скоростта на неоградени участъци от магистралата, но не видях нито една. След този участък, естествено, движението изведнъж реанимираше и всички се понасяха напред с (главата си залагам) блясък в очите. Блясъкът обаче не ще да е бил само от радост, че се движиш. Не, блясъкът ще да е бил от бездънен бяс, че си прекарал почти два часа на магистралата заради едно пършиво оградено място, което, това пак не е само мое мнение, би могло просто да бъде сигнализирано със знаци за намаляване на скоростта. Имахме закъсняла идея да слезем от колата и да разритаме ограничителите и, разбира се, не бяхме единствените. Останахме си законопослушни, за добро или зло. И се прибрахме по сравнително светло.

Наред с безценните клетки, загинали от стреса през тези час и четиридесет и пет минути (не, не ми писва да го повтарям), се налага да отбележа и нещо положително в цялата работа. За всеки, който обича да пише измислици, един от най-добрите приятели е Личният Опит. Ако, произволно казано, реша да пиша история за зомбокалипсис в български условия, вече знам точно как би изглеждал Изходът от София. Кошмарно, точно като в някои филми. По тази причина, в случай на зомбокалипсис, ние ще си останем вкъщи, докато отмине истерията. Имайте го предвид, в случай, че и вие решите да останете първоначалното в града и после да предприемете плавно и незабележимо изтегляне. По второкласи пътища, естествено, не по магистралите.

Advertisements

Tags: , , ,

Your thoughts

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: