“Нестинарка”, или как не бива

Покрай истерията с “50 нюанса сиво” си помислих, че това е дъното на литературната перверзия, по-надолу не може и няма какво да ме изненада в областта на писането, макар че точно за този вид писане си има друга дума. Е, по-дълбоко може и да не може, но пък това дъно е явно необятно широко, както се убедих след “Нестинарка”. Чух, че книгата била възторжено приета от много читателки, макар да не губя надежда, че “много” в случая означава просто “повече от една”. След известен размисъл по въпроса как е възможно изобщо някой да хареса подобен зле написан текст, реших, че подобно харесване е обяснимо само ако “Нестинарка” е първият текст, който харесващият изобщо е прочел в живота си. Само това би обяснило подобна крайна степен на безкритичност. Да, обаче случаят не е такъв, което е поразително. Тъй като не съм в състояние да обясня феномена, просто ще изложа причините, поради които смятам този роман за пълно безобразие.

1. Времева неопределеност.

През по-голямата част от книгата, отчасти заради архаизмите, с които е щедро наръсена, отчасти заради бита, който описва, много читатели остават с впечатлението, че действието се развива преди поне 150 години, нищо, че още в началото се споменава Софийския университет. Трудно ми е да намеря един конкретен цитат в подкрепа на твърдението си, просто защото впечатлението за неопределеност се натрапва през цялата повествование. Чак към края на книгата става несъмнено ясно, че действието се развива през… 50-те години на миналия век. Героите аргатуват на тоя и оня, богатите селяни си броят жълтиците, бебетата се раждат вкъщи, бабува най-близката жена, но в същото време при здравословни проблеми се ходи при лекари в града, които предписват неща “за подсилване на организма”, правят гинекологични прегледи и диагностицират сепсис. Не мога да съм категорична за всички села в България, но майка ми е била родена през 1949 година. В болницата в Симеоновград, не в бащината си къща на село. Объркващо е, някак. Вероятно за компенсация, на финала на книгата в две-три страници са сгъчкани всички фундаментални промени от този период — и колективизацията, и национализацията, и Народния съд, и техническия прогрес, сякаш са се случили за половин година.

2. Парадоксални герои.

Изграждането на литературен персонаж не е лека работа, дори в автобиография, ако, разбира се, авторът иска героите да са правдоподобни, “плътни” личности, в чието съществуване читателят може да повярва макар и за малко. Тук това никак не се е получило, особено при главните герои. Най-абсурдният от всички е Дичо, когото авторката напоително и нееднократно описва като смесица от първична сила и любознателна, интелектуална психика. В интерес на истината повечето описания наблягат на светлия му ум. Въпросните описания влизат в остро противоречие с действията на героя — те неизменно го показват в първичната му светлина, без намек за каквато и да е не просто интелектуалност, а проява на абстрактно мислене:

“Много красив и много умен, той отрано стана галеник на жените. Умееше да говори омайно, с измамната кротост на баба си.”

“Освен че боравеше с непознати и трудни думи, Дичо не спираше да обогатява речника си. Четеше непрекъснато. Наследник на физическата сила генетично заложена в рода му, той научаваше от книгите за други геройства, нямащи нищо общо с телесните победи.”

И в същото време:

“„Селянка!“ — процеди Дичо, като я гледаше облечена с шарения сукман и жълтата кърпа за глава. Ина бе променила представите му до такава степен, че той бе забравил дори откъде произхожда.”

“Дичо я дръпна силно за ръката:
— Изложи ме пред всички! — излая той и я остави в един хан, да го изчака до вечерта, за да се приберат заедно.”

В опит да ни увери как примитивната бруталност е съвместима с остър и любознателен ум, авторката изрично посочва, отново нееднократно, че Дичо има светла и тъмна страна. Изрично и многословно, и то не чрез неговите действия, а със собствения си глас, гласът на всевиждащия и всезнаещ автор. За жалост, този глас остава неубедителен. Не че е невъзможно един човек да бъде и блестящ ум и безкраен егоцентрик, разбира се. Невъзможен е именно този човек, който Мишу описва, просто защото или е забравила или не е могла да ни демонстрира “светлата му страна” по никакъв начин. Даже не получаваме и една-едничка “трудна и непозната дума” от устата му.

По-лошото обаче е, че в поне един случай авторката не просто създава парадоксален герой, а го описва по два кардинално противоположни начина.

Ветка, лелята на Дичо, е описана като закоравяла алкохоличка, но:

“Странно бе, че Драган не вдигаше скандали заради алкохолната й пристрастеност. Не му пречеше опиянението й. Може би не реагираше лошо, защото виното не сковаваше Вета. Напротив — движенията й ставаха по-бързи, краката й летяха, думите се лееха свободно, макар да лъхаше на зимник. Мъжът й винаги бе спретнат, с чисти дрехи, децата й нахранени, а къщата изрядна. Съселяните недоумяваха как се справя с цялата домакинска работа без да залитне дори.”

Впоследствие, доста по-нататък в книгата, биваме информирани, че Ветка всъщност хич никак не си гледа добре къщата, защото много пие. И наистина, количествата алкохол, които консумира тази жена са нечовешки, нещо само по себе си странно за селска домакиня, но не мога да си позволя да бъда категорична. Ще кажа само, че за мен подобни навици за времето и мястото са твърде неправдоподобни.

3. Разностилен език.

От Дичо може и да не получаваме трудни думи, затова пък ги получаваме в големи количества от чичо му, който би следвало да е олицетворение на тъпоумна селска дребнавост, злоба и хитрост. При все това, от устата на този точно мъж се лее изящно слово и космополитна мъдрост:

“Животът, сине, тътрузи нозете си все по утъпкани друмове. Завоите са само за заблуда — нищо ново няма да се покаже след тях. Може би си мислиш, че при теб ще бъде по-друго, по-хубаво някак! Как не би! Милиони преди нас са се залъгвали така. А и след нас пак тъй ще се надат. Но… уви! Нещата се повтарят.”

Не страдам от бедно въображение, но “заблуда” и “уви” някак просто не се връзват с “надането”, да не говорим за други обичайни думи, сложени в устата на този герой. Не е до диалект, уверявам ви, но не виждам смисъл да цитирам половин книга. Естествено, авторката отново се е подсигурила с изявлението, че:

“— Наздраве, синко! Вземи! Виното е пиене за мъже. Аз и на моя Юрдан така думам. Не се бой от алкохола и от работата. — Джамбазинът обичаше да употребява купешки думи, за да покаже на съселяните си, че той стои по-нависоко от тях и по акъл, и по имане.”

Аз не зървам тук купешка дума, но може би е “алкохол”? Не е ясно, но има и по-лошо. Същият този джамбазин и другите мъже от семейството, които са все едри, строги, корави, властни и емоционално затворени хора използват думи като… “пишка” и “член”. Не вярвате? Ето ви една реплика на същия този джамбазин:

“— От Всевишния трябва да се бои онзи, който продаде честния му кръст за пробит полумесец и джелебия — ухили се мъжът зловещо. — Обрязаният член по-добър ли бе от християнския?”

Едно от най-ярките доказателства за авторова немощ е проявата на автоцензура по отношение на думите. Автор, който съзнателно или не се пази от думи, които го притесняват, по една или друга причина, рискува да произведе нещо, което е може би забавно, но най-вече неправдоподобно, както в случая. Като цяло, различните езикови регистри, които ползва авторката, са основният проблем на книгата. Те присъстват не само в речта на героите, а и в описателните пасажи, в авторовия глас:

“Бедната Вана — гласът му слезе в ниския регистър. — Колчем ме срещне, и все за теб говори!”

“Закръглените й ръце със запретнати над лактите ръкави се движеха пред очите му и той усети почти ембрионална сигурност.”

“Гъвкавият му ум оцеляваше и раждаше оригинални решения именно поради факта, че умееше да отдели баласта от есенцията.”

Няма нищо лошо в горните цитати, стига да не се редуваха с:

“Изглежда, никак не се боеше от мрака, защото бе протегнала ламбата току пред себе си, за да освети пътя на посетителите.”

“Тя се приведе леко и влезе в затоплената одая.”

Или ембрионали сигурности и есенции, или одаи и ламби. Двата стила са съвместими само в полифонични романи, съжалявам. Може би някой весел, мил и добър читател би взел това за новаторство, но не, не е. Заради употребата на думи, чието значение явно е убягнало на авторката, както и на напълно неоправдани чуждици:

“Може би поради несъразмерността на ръста с ходилата й Диляна ходеше патраво, на пръсти. “

“Ще вземем файтона, щото е по-бърз, па и повече място има. Нали булка ще водим!” (булката ще я крадат от друго село)

“Беше фасциниран от неговите интелект, издръжливост и ерудиция.”

Ще го кажа, за да няма недоразумения: “патраво” не значи “на пръсти”. Файтонът може и да събира хора, но каруцата събира повече, а и е по-вероятно на село да има каруци, а не файтони, особено предвид факта, че собственикът на превозното средство не е чорбаджия. За фасцинирането си има чудесни български думи и изрази като “във възторг”, “възхитен” и т.н.

4. Какво е искал да каже авторът.

Шегувам се, разбира се. Отговорът на този въпрос е само в главата на самия автор. Мога обаче да направя няколко предположения, с по-голяма или по-малка степен на увереност.

Първо, с голяма степен на увереност, приемам книгата като недобър опит за написване на семейна сага. Видях сравнения с една добре известна и великолепна тетралогия, която е част от българската литературна класика, но въпросните сравнения могат да се направят единствено на базата “Всеки написан текст може да се сравни с всеки друг, ей така, за принципа.” Хаотично и неравномерно въвеждане на героите, претупани събития, както и такива, на които се отдава ненужно много внимание, изобщо липса на всякакво темпо. И това е наред с недоправените герои и епизоди от типа на “О, това забравих да го кажа преди сто страници, затова ще го кажа сега.”

Второ, със средна, клоняща към голяма степен на увереност, приемам книгата като нескопосан опит за религиозна индоктринация. Убедена съм, че божеството, което се описва (о, да, Бог се появява по бяла риза в ярка светлина на един от героите, а през останалото време ползва телепатия) е обида за всеки мислещ, пълнолетен християнин. Познавам такива и затова съм убедена. Идеята за божествена поръчка, за хора, които живеят с единствената цел да изпълняват някаква (неясна) божия воля, е изразена по такъв инфантилен начин, че е достойна за онези американски проповедници, които наричат телеевангелисти. На всичкото отгоре, религиозната линия се комбинира с… орисници. Да, орисници от плът и кръв, така да се каже, които идват посред нощ да нарекат две новородени бебета. Е, комбинацията от прехристиянски вярвания и библейски предписания е традиционна не само у нас, но ако се цели послание в смисъл “Бог е велик”, то е редно да се държат отделно. Комичният момент, лично за мен, беше името на героя дядо Крачун, безгрешния, невероятно светъл изпълнител на въпросната неясна божия воля. Комичен, защото Крачун на един друг език значи Коледа. Дядо Коледа, който целогодишно раздава подаръци в едно странджанско село. Може би не по-малко комичен е финалът на основния текст, преди главата “Епилог”:

“Не изпитваше вече тъга по близначките. Защото знаеше, че там, където отива, има промисъл за всяко човешко същество. И който вярва в Него, никога не остава сам! Той бе сътворил света и всички хора му бяха чада. Защото Негова е СЛАВАТА и СИЛАТА! Амин!”

Трето, с известна, процентно неопределима степен на увереност, приемам книгата като поредното повторение на едно послание, което изпращат доста български автори (според един от тях даже всичките). Ще се наложи да извините вулгарността, но ми е наложителна. Посланието е: “Еби му майката, колко е трудно, трагично и шибано да си българин.” Мисълта, или може би е твърда увереност, на много хора, че няма на света народ по-онеправдан от българския, ми действа като нокти по стъкло. Абсолютният фатализъм, убедеността, че ако нещо хубаво се е случило, то бързо и неизбежно ще бъде последвано от сто лоши неща, е добре (вероятно несъзнателно, казвам го със съжаление) демонстрирана в “Нестинарка”. Интересното е, че героят Дичо в нечии по-добри ръце би могъл да се превърне в чудесен събирателен образ на днешните нас — ние сме красиви, умни, можещи, страстни и какви ли още не, но непрекъснато ни спъват други хора, да им се не види! Живот ли е това! Явно не, защото Дичо се самоубива, след като успява на натвори доволно количество глупости. Каква метафора само! Извинете, ако съм развалила изненадата, но краят всъщност не е неочакван.

Познавам чудесни разказвачи. Хора, които може би никога няма да видят историите си публикувани. Хора, които, когато разказват за селския или градски бит в някакъв минал период от време, го правят убедително и правдоподобно, защото или са преживели част от този бит лично, или защото са си дали труда да направят съответните проучвания. Не съм привърженик на правилото, че писателят трябва непременно да пише само за онова, което е преживял лично (макар да приемам, че това до известна степен е неизбежно) — ако беше общовалидно, нямаше да има научна фантастика, фентъзи, хоръри, кримки и един куп други чудесни книги, чиито автори не пишат от свой пряк опит. Но съм твърд привърженик на правилото, че трябва да познаваш материята, за която пишеш. Трябва да я познаваш добре, в противен случай се получава “Нестинарка”.

Advertisements

Tags: , , , , ,

2 responses to ““Нестинарка”, или как не бива”

  1. Ваня says :

    Както винаги текстовете ти човъркат любопитството ми! 🙂

    • Pootz says :

      Само да не легнеш болна после, защото, поради недостатъчно знания, съм пропуснала темата за историческата достоверност…

Your thoughts

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: