На един важен човек

В живота на всеки има разни важни хора. Не всички те са ни приятели, макар че всеки истински приятел е важен по един, друг или повече начини. Един от моите важни хора преди седмица имаше рожден ден. Понеже малко преди това си говорихме за луди-младите си времена, реших вместо подарък, да ѝ напиша едно списъче с отбрани моменти в опит да обясня защо ми е не присто приятел, а важен човек. Списъците са адски вървежни в момента, както знаем, освен това са удобен начин да кажеш нещо кратко и изчерпателно, без да се раздуеш по невнимание. Та така.

1. Първият учебен ден.

Подобни събития ме съсипват от напрежение, защото се смущавам (днес не толкова, но преди 17 години зверски) от присъствието на непознати хора. Стеснителна съм, поне бях. Затова както винаги подраних в онзи ден, успях да намеря пътя до Гълъбарника без да се изгубя много и се потупах по рамото. Очаквах да съм първа, да проуча обстановката, така да се каже, да се поуспокоя. Е, да, но не бях първа. Отдалече видях, че има някой пред стаята, предназначена за първият ни евър час в университета (егати вълнуващия ден!) и когато колебливо се приближих с мисълта “Ужас, ся шси мълчим, докато не дойде някой друг, да си говорят с него”), този някой — фигура тип тополка, черни косища, зелени очища, антрацитено палтенце — ми се нахвърли с устрем и дружелюбие. “Здрасти, аз съм Мартина” рече някойто, а аз се стреснах. Винаги се стряскам от хората, преливащи от енергия, а Мартина е рядко преливаща в това отношение. Всъщност, до ден-днешен ме стряска със силата на реакциите си, изумително. В онзи ден девойката пушеше червена Горна Джумая, като мен, което сметнах за добър знак и приказваше повече от мен, което също беше чудесно, защото не се налагаше да мънкам от притеснение, а тя да ме сметне за високомерна патка, както се е случвало с други хора. Така се запознах с с човека, който веднъж ми сподели, че ако не си изкаже мнението по някакъв спорен въпрос, чувства, че главата ѝ ще гръмне. Страшно силно се впечатлих — по онова време нямах навик да си казвам мнението по спорни въпроси, тоест бях точно обратното на нея. Изобщо, след време добавих Мартина в краткия списък на хората, като които искам да стана като порасна. Това беше преди да извърша частично порастване и да си дам сметка, че и като порасна мога да съм само мен си, но ми е останал мил спомен.

2. Рожденият ми такъв.

Година по-късно реших да празнувам рожден ден на село, “на вилата”, снобски казано, в отбрана компания. Да, обаче някой (Виктория, не си мисли, че не помня кой беше този някой) се изтърси с двама навлеци. Единият навлек беше Мартина, а другият някакво нейно гадже, за което помня единствено, че посрещ нощ реши да прескача оградата и да ходи да се разхожда из гората. За щастие не се изгуби. Защо не я бях поканила? Защото въпреки хармоничните ни отношения и трайната ми възхита от личността ѝ, не я включвах в тогавашния си тесен приятелски кръг. Не бяхме в една компания, един вид. Както и да е, наскоро си припомняхме рождено-денското събитие и тя ме поздрави за самообладанието, въпреки изумлението, изписано по лицето ми. Тя ако била на мое място, щяла да се кара. Мартино, рекох, за какво да се карам? Всъщност ми се стори ласкателно, че някой ще се подложи на петчасово пътуване с влак, за да присъства на нечий рожден ден, обаче това не ѝ го казах.

3. Снимката с корема.

Колкото пъти се замисля за това, толкова пъти се удивявам как всъщност физическите срещи с един от най-близките ми хора се броят съвсем буквално на пръстите на едната ръка. Имам предвид нарочни срещи, като онзи път, например, когато пихме бира в някакво любимо нейно заведение преди да замине да пише диполомна работа в Англия. Или може би е било след като се върна, не помня ясно, миц. Или пък онзи път, когато ме запозна с човека, който впоследствие ѝ стана съпруг, в Яйцето, и в разговор за Боно (когото тя обожава) аз съобщих, че мразя космати мъже, а тя се разхили и ме информира, че мъжът до нея е адски космат. Добре, че не страдаме от липса на чувство за хумор. Третия пъти беше вкъщи, дойдоха ми на гости. Помня и някакъв купон в блок 42 в Студентски град, на който и тя присъстваше, и толкова. Докато с Владо не заминаха за Щатите. Първо си пишехме мейли, после, слава на вселената, се появиха програмите за чат (всъщност така ли се казват?). Не помня по кой канал ми прати снимката, помня Корема, който демонстрираше на нея. Страхотно вълнуващ момент, защото беше първата ми приятелка, решила да се размножи. Хронолично погледнато, беше втора, но с първата бяхме загубили връзка в онзи период (Виктория, не съм забравила коя беше тя.). Като човек, който никога съзнателно не е пожелавал да има деца, цялата работа ми беше наистина интересна, а тя щедро споделяше всичко, и информация, и емоции. Всъщност подозирам, че до голяма степен Мартина е отговорна за собственото ми размножаване. От толкова приказване как няма нищо по-хубаво на света (удобно пропускайки да спомене, че от определена гледна точка няма и нищо по-лошо) от децата, вероятно организмът ми е решил, че му е време. Не, не се оплаквам, разбира се, просто споделям един конкретни подозрения.

4. Денят в който я обидих.

Един от най-сериозните житейски уроци, който ми е давал някой. Когато голямата им дъщеря беше на две или три години, семейството дойде  на кратка ваканция в София. Планирахме да се видим, да се запозная с детето, което до ден-днешен смятам за най-красивото момиченце, която някога съм виждала, и изборът на чието име беше едно от най-веселите мероприятия, в които съм участвала. Е, не се видяхме, защото ме домързя да отида до центъра. Аз съм егоист от пасивен тип — рядко си давам сметка какво е наистина важно за някой друг, защото, подобно на доста други хора, пречупвам нещата през собствените си разбирания. А разбиранията ми за присъствието ми на хорски рождени дни и всякакви други сбирки е, че и да не отида, няма да разбия ничие сърце. Най обичам да живея вкъщи и да ми идват гости, не аз да излизам. Общо взето всички са ми свикнали и никога, до онзи момент, в който Мартина спря да ми говори, не се бях замисляла, че може пък и да обидя някого така. Е, след месеци терзания, най-сетне я попитах какво точно съм ѝ направила. Тя, разбира се, изригна. Съвсем спокойно изригна (нека е оксиморон), но в подробности ми обясни колко съм я наранила с мързела си (не го каза с тези думи, разбира се), как тя ми била донесла подаръче, как с всички други свои приятели се видяла, само с мен не, а аз мигах пред скайп-прозореца, изчервявах се мощно и изживявах момент на просветление, а именно виждах нещо от чужда гледна точка. Това да видиш нещо от гледната точка на друг човек, особено когато тя е противоположна на твоята, оказва се, е доста трудоемко занятие. И не става дума за това да проявиш разбиране към нечий избор, не. Става дума за следното: аз бях твърдо убедена, че голям праз като не сме се видели, нали ще се върнат и пак ще си говорим всеки ден. Бях твърдо убедена, че е имала достатъчно занимания, че да ме мисли мен. Накратко, бях убедена, че физическата среща е точно толкова маловажна за нея, колкото е за мен. Е, не било така. Към днешна дата всичко е наред, полезно е хората да си обясняват тези неща, но вече съм по-предпазлива, когато приемам разни неща за даденост, само защото аз ги виждам еди-как си. И, естествено, още ме е срам от цялата работа, и, естествено, ако пак решат да идват, ще ида да ги посрещна на летището, чу ли ме, миц?

5. Сватбата.

В потвърждение на горното твърдение, че хората виждат нещата по различен начин, другата случка, която едва ли някога ще забравя, е букетът, който получих в деня на сватбата си. Букет, поръчан от майната си, тоест от Чикаго, да ми бъде доставен вкъщи. Голяма трудност, ще си каже някой, да живеят онлайн магазините. Факт, обаче аз никога не бих се сетила да направя подобен жест. Никога. Не от лошо, просто не се сещам за такива неща, такава съм, темерутеста. Мартина обаче се сети и към букета приложи картичка толкова мила, че и сега ми иде да се разрева. Да, може да не се сещам да изненадам приятно някого, когото обичам, обаче да рева мога.

6. В заключение.

С Мартина сме адски различни в може би повече отношения от тези, в които си приличаме. Аз, знайно е, чета всяка книга на Стивън Кинг по сто пъти и даже си причиних “Гробище за домашни любимци”, когато дъщеря ми беше на възрастта на детето в книгата. Впрочем, миц, никога, ама никога не докосвай точно тази книга. Мартина се страхува да чете Кинг. Аз съм доста скапан родител, тя е прекрасна в това отношение и страшно много ми помогна да оцелея и да не увредя трайно детето си през първите две години родителстване. И така нататък, и така нататък, та чак до Боно, когото определено недолюбвам. В същото време, обаче, и двете сме параноички от висока класа, най-вече, разбира се, по отношение на децата. За радост, тревогите ни са различни, което значи, че когато тя сподели последния си страх, аз ѝ казвам, че е идиотски, а тя прави същия жест за мен, което, поне на мен, ми помага поне мъничко да се успокоя. Мисля, че и двете сме разумен тип хора, а и често се смеем на едни и същи неща, което за мен неизменно е гаранция за разбирателство между хората. Наскоро, за мое удоволствие, се оказа и че имаме еднаква представа за това що е то конструктивна критика, съвпадение толкова рядко, че искам да си го съхраня в парче кехлибар. Изобщо, приятелстваме в хармония, включително и когато спорим. Безценно.

Честит рожден ден, миц, на патерици и с бастун в устата. Бъди щастлива!

Advertisements

Tags: , , ,

Your thoughts

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: