За книгите и манджите

източник: Хъфингтън Поуст

Четете ли както ядете? Всеядни ли сте или претенциозни? Наскоро се замислих, че аз чета точно така, както ям. Като начало, не мога да изкарам цял ден без да ям, както не мога да го изкарам и без да почета нещо, като под “нещо” имам предвид художествена литература, другото не се брои. Освен това съм склонна да преяждам както с храната, така и с книгите, и макар от първото да се въздържам по очевидни причини, от пресищането с четене ми е по-трудно да се опазя. Сега ще ви кажа какво имам предвид с преяждане с книги. Преди седмица реших, че ми се чете “Романът на Лизи”. Прочетох го, май за трети път, след което веднага започнах “Тъмната половина”, може би за десети път, защото си я купих преди двайсетина години и оттогава не е хващала прах, както всъщност повечето на Кинг. След “Тъмната половина” се спрях и единствената причина, поради която успях да се спра е, че от последния “кингов кръг”, както наричам тези периоди, бе изминало твърде малко време. Подобни неща ми се случват и с Пратчет (защо са толкова продуктивни тези двамата!), както и с женската литература в библиотеката и с кримките. С което се връщам на яденето и четенето.

Обичам месо и картофи във всякакви комбинации. Семпло, знам, но пък хич не ме вълнува дали е семпло или сложно, защото ми е вкусно. Обичам и авторки като Джаклин Сюзан (всъщност тя заслужава отделен текст, защото ми се струва, че днес е много актуална), Джаки Колинс и Елизабет Гейдж. Имам даже книга на Даниел Стийл, която също съм чела нееднократно. Здрач ще го спомена бегло, наскоро отмарях с поредицата. Да, за пореден път. С други думи, със същия апетит, с който си хапвам най-простата картофено-месна комбинация (пиле, картофи, сол, риган, вода, плик, фурна), хапвам и сантименталните истории на Гейдж (любов, насилие, секс, бизнес, сополи, хепиенд), и не по-малко сантименталните на Колинс. Разполагам и с две книжки от поредицата “Арлекин”, но тях по-скоро броя към пилето с картофи без сол, риган, вода и плик, тоест сухи, жилавки и общо взето похабени продукти. Но пък именно те, наред с две други книги, които може би ще спомена по-нататък, са безценна част от домашната библиотека, защото показват как не бива да се пише, независимо от жанра и типа писане. Понеже писането е това, с което допринасям към семейния бюджет, си ги пазя като образци. Всъщност, едната не е даже моя и е редно да я върна на собственика ѝ, обаче той сега е в Братислава и се съмнявам, че горко му липсва именно “Дзифт”. Другата е “Аномалия”, като съм почнала.

Освен прости манджи с месо и картофи, обичам и други работи, които отнемат повече време за приготвяне, но стават толкова вкусни, че никак не съжалявам за отделеното време. Обичам кок-о-вен, който съм правила точно веднъж, но затова пък с истински петел. Обичам и “Чумата”, която съм чела, да, повече от веднъж. Няма какво да го увъртам, книгите, които съм чела само по веднъж мога да преброя на едната си ръка и причината, с едно изключение, е, че не са ми харесали достатъчно. Изключението е “Името на розата”, ако ви интересува, а причината там е, че този труд изисква време и концентрация, с които рядко разполагам. Същото важи и за ястията, които обичам — мога да ги ям често и по много. Редно е да призная, обаче, че тук, наред с обичането, играе роля и факторът ленивост. Не мога да мисля все различни манджи за всеки ден от месеца, нали така. Някой сигурно може, но аз — не. Обичам да готвя, но обичам и да чета, а двете не могат да се вършат едновременно. Не, аудиокниги не обичам, слушането с разбиране ми е недоразвито. Но пък благодарение на този фактор мога да илюстрирам думите си по удобен начин. Няма седмица, в която да не сготвя пиле с ориз в някакъв вариант. Обичаме пиле, обичаме ориз. Точка. По същия начин, не мога да преживея цяла година без да си прочета “Стражите! Стражите!” поне веднъж. Както пилето с ориз търпи всякакви вариации, така и всеки път, когато чета книга, я чета по различен начин. Затова и съм непоклатимо убедена, че ако една книга не заслужава второ четене, то тя най-вероятно не е заслужавала и първото. Това е свободен цитат от писател, но забравих кой. Много ме бива с цитатите признавам си.

Първото четене най-често е информативно. Искам да знам какво, защо и най-вече как се случва. Любопитство, с една дума. Точно заради това любопитство успях да прочета целия “Шифър на Леонардо”, въпреки авторовото натрапване от всяка страница. Заради това натрапване пък не пожелах да чета други негови книги. Нали разбирате, информацията си е информация, но е невъзможно да се информираш без изобщо да забелязваш стила на автора и езика му. Второто, третото и всички следващи четения са ми за това: да се възхищавам на всяка дума, да завиждам на метафорите и сравненията (Чандлър, например, ще ми докара язва от завист) и/или пак, и пак да изживявам разказаната история. Обичам историите, най-вече когато са добре разказани. Всъщност, дори една история да не е разказана виртуозно, ако сама по себе си е интересна, ще я чета отново и отново. По същия начин, макар понякога пицата, която си поръчваме, когато не ми се готви, да се оказва по-солена, отколкото ми харесва, и да не знам нищо за качеството на вложените продукти, продължаваме да си поръчваме от същото място, защото пиците са ни вкусни. Пък и не ни вълнува чак толкова дали ползват само месо от домашно отглеждани прасета за бекона, например. В същото време нищо не може да ме накара да прочета книга, основната цел на чийто автор е да пише красиво, и да изям нещо, чиято основна цел е да бъде оригинално и естетично подредено, пък вкусовите качества да вървят по дяволите. Красотата си е красота, но както ястието, така и книгата трябва да ме нахрани, да ми напълни стомаха, съответно главата. Разбира се, зная, че има хора, които се хранят с красота, които успяват да открият послание в силно декорираната фраза различно от това, което откривам аз, а то неизменно е “Аз съм красива, дълга, сложна фраза и това, че нямам сянка от значения съвсем не ме интересува.” Просто аз не съм като тях, затова и всеядността ми има граници.

Предполагам, че трябва да заумирам от глад, за да хапна шкембе чорба или дроб-сарма. Не мога да си представя други обстоятелства, при които бих могла да ги пробвам. Между другото, същото важи и за хайвера и сушито, така че не става дума за “прости” или “сложни” храни, както и за “прости” или “сложни” книги. Едва ли някой би казал, че “Старецът и морето” е проста книга или че изказът на Хемингуей е некрасив. Само че този изказ е прост — не е пълен с декорации, с изречения, чиято цел е не да носят някакво послание, а да разкрасяват повествованието. Невинаги въпросът е в краткостта или дължината на същите тези изречения, макар наистина да предпочитам първия вид, просто защото вторият нерядко е признак на неспособност да изразиш ясно дадена мисъл и дори когато не е, всичко може да се каже по-добре. Ето какво имам предвид, с ясното съзнание, че няма нищо по-подвеждащо и нечестно от цитат без контекст.

“Сякаш една-единствена дума извикваше други хиляда, или пък разцъфваше в плътен преразказ, като онези японски цветя, които се поставят да цъфтят във вода.”

“Вече не различавам промените на светлината, височини на звуците, химизма на карамфила и на помията, а възприемам цели събития, погълнати изведнъж от едно виртуално усещане, появило се в центъра на ума ми само заради това преходно като морска вълна стъкловидно събитие, усещане, което взаимодейства със събитието, променя го, завладява го като амеба, образува с него друга, прастара и непосредствена реалност, оцветена от копнеж и затъмнена от странност.”

Първото изречение ми рисува една съвсем ясна картина, част от по-голяма, наистина, но все пак ясна и завършена. Второто по-скоро ме оставя с впечатление за хаотичност, макар че идеята зад всички тези думи е не по-малко ясна от тази в първото. Както разбирате, това е съвсем импровизиран, кратък и груб аналитичен щрих, нищо повече, особено като се има предвид, че първият цитат е от любим автор, а вторият, едва ли е изненадващо, е от книга, която вероятно никога няма да прочета. Първото изречение е като гъби, пълнени със сирена. Второто ми навява мисли за шоколадова торта с бита сметана, целувки, шарени пръчици, крокант и пресни желирани плодове.

Ясно си спомням деня, в който за пръв (и единствен засега) път ядох блини, с домашна сельодка, приготвени от една вълшебница на кухнята. Помня и първия път, когато прочетох изречението “Медната сфера беше окачена на дълго стоманено въже, закрепено в центъра на църковната апсида, и описваше равномерни колебания с неотклонно величие,” излязло от главата на вълшебник на думите и идеите. (Апропо, фразата “вълшебник на думите” не е моя, а на човек много по-умен, фин и благороден от мен. Затова и е толкова красива.) Сигурна съм, че никога няма да постигна качеството на споменатите блини или да напиша нещо толкова великолепно като книгата, от която съм цитирала горното изречение, по ред разнообразни причини. Това, разбира се, прави и двете неща още по-ценни. От друга страна, колкото и пъти да съм чела “Холивудски мъже”, колкото и пъти да съм яла бъркани яйца с доматена салата, ако се наложи да отида на самотен остров, книгата на Джаки Колинс няма да е сред тези, които ще взема със себе си и докато съм там няма да страдам твърде, ако нямам достъп до яйца, олио и тиган. Ще страдам неимоверно, обаче, ако не съм си взела десетина други книги, които отказвам да изброявам, защото ще се разколебая дали искам тях или други от същите автори, и ако нямам достъп до някаква мръвка и житни култури.

Чета бързо, но ям бавно. Мога да правя пиле с ориз по четири начина и всеки път, когато чета “Чумата”, откривам нови смисли, може би защото не я чета чак толкова често колкото “Здрач”, където единственото важно е самата история, а не този, който я разказва. Не смятам, обаче, че откриването на нови смисли е единственият критерий за добро четиво. То е критерий за силно, въздействащо четиво. Обичам и торта “Шварцвалд”, и филийки с течен шоколад. Може би не с един и същи вид обич, но еднакво силно. Всеядна съм, нали ви казах.

Advertisements

Tags: , , ,

4 responses to “За книгите и манджите”

  1. Malvina Tomova says :

    Пиле, благодаря!

  2. Ваня says :

    Само искам да ти кажа, че сушито по своята същност е много просто ядене! Пиши по-често за храна и книги, молим тъ!

    И много странно, обаче има много малко книги, които бих препрочела. Толкова много книги не съм чела, че ми се струва загуба на време и ресурс за повторно четене. Обаче пък има книги, чиито пасажи помня. Или по-точно помня усещанията. Това ми е ценно.

    • Pootz says :

      Може да е просто, ма е снобарско. :Р Не мога аз да не препрочитам отново и отново, просто не мо-га! Ти явно четеш по-задълбочено още от първия път. 🙂

Your thoughts

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: