Ние, лъжците

Хм, да видим сега. Имаме бедно, малко богато момиче и нейното извънредно дисфункционално семейство. Да добавим щедра доза първа любов и щипка социално неравенство и расизъм. Честно казано, звучи като банален блудкаж, какъвто тази книга не е, затова ще подходя малко по иначе.

Имаме едно богато семейство. Имаме неясен инцидент, чието първо споменаване е толкова небрежно, че, честно казано, почти не му обърнах внимание. Като нищо именно такава е била целта на авторката. Освен девойчето и инцидента, имаме също така три емоционално осакатени жени на средна възраст, но спокойно, те са второстепенни героини. Към тях да добавим и бащата-осакатител, но не в онзи смисъл, който сега е много актуален (с основание). Имаме и една къща. Всъщност четири къщи, но тази е най-важната. О, да, разбира се, да не забравяме носителите на социалните противоречия, приятелите на Каденс, девойчето с амнезията. Лъжците. Те така си се наричат, защото сегиз-тогиз им се налага да послъгват семейството за това и онова. Сегиз-тогиз, но съвсем не наедро. Като цяло, Лъжците искат просто, ако може, всички възрастни да ги оставят на мира поне през лятото, благодарим много.

Тъкмо си помислиш, че четеш иначе хубаво написана книга за първите любовни трепети на две млади гълъбчета, и получаваш първия шамар от Локхарт. После следва вторият, третият, а в края на книгата няма как да не ревнеш, защото мозъкът те боли от тези шамари. Всъщност те са стъпките, чрез които мистерията, увиснала над цялата книга като тъмен облак, от който дразнещо не капва и капка дъжд, се разкрива малко по малко. Финалът е смазващ и го казвам с увереността на човек, който страстно обича Майстор Кинг и Джефри Дийвър, от което неизбежно съм закоравяла по отношение на смазващите финали.

“Ние, лъжците” се класифицира като младежка литература, вероятно за удобство. Може би единственият младежки аспект в нея е, че изводите, които е редно да си направим от историята не са чак толкова бегло загатнати, колкото, например, биха искали закоравелите читатели на житейски уроци на средна възраст. От друга страна, средната възраст е по-скоро въображаема категория, така че съвсем не е задължително да си на 18-20 , за да ти хареса тази книга. Работата е там, че тя е написана добре. Много добре. Локхарт си познава материята и знае как да си служи с инструментите. Знае и точно как и кога да те зашемети. Поради всички тези причини искам да ѝ стисна ръката.

Не е изключено да съм ви заблудила, че смазващият финал е от катарзисния вид. Донякъде е така, но после ме обхванаха едни толкова нехубави мисли, че катарзисът изписка и умря. Най-нехубавата мисъл вероятно ще нападне всеки родител: до каква степен сме в  състояние да осакатим децата си, да ампутираме огромни сектори от мозъка им, без изобщо да ни мине през ума, че го правим? До какви ексцесии можем да тласнем най-свидните си същества само за да утвърдим някаква илюзорна власт над тях? И накрая, някой изобщо дава ли си сметка за последствията от действията си, бе, мама му стара?

Този последният въпрос ме мъчи много често. В повечето случаи отговорът, за съжаление, е отрицателен. И в тази книга е отрицателен, но пък в сянката му пониква надеждата, че може би, ако четем повече такива книги, ще започнем да мислим малко повече и да си даваме сметка за последствията от действията си.

Превод: Оставям това на вас. Ще кажа само, че за мен бе огромно удоволствие да я преведа.

Advertisements

Tags: , , , , , ,

Your thoughts

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: