Последните думи на Р. И. Финикс

О, каква великолепна книга!, каза тя развълнувано. И блестящо преведена!, добави с по едно маниакално пламъче във всяко око. Ако имах таланта да романизирам нещата, които ми се случват, вероятно това щях да напиша след като прочетох “Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс”. Може да се каже, че това беше последния път, в който открих топлата вода за 2014, даже не е честно да кажа, че аз я открих, защото книгата ми е подарък. Но както и да е. Зюсман е, предполагам, силно популярен автор, и напълно заслужено, но аз едва сега се запознах с него. Обичам годината да завършва с такава прекрасна изненада.

Доколкото разбрах, авторът е известен най-вече като трилърист, но “Последните думи” не е съвсем в този жанр. Затова пък е безкрайно интересна, забавна, трогателна и безумна — една несъмнено пищна комбинация, но пък кой би я отказал, ако е изпълнена така, както е изпълнена тази? Въпреки вродената ми критичност, ми е непосилно да намеря нещо, което не ми харесва тук, ама наистина. И историите, защото книгата се състои от десет отчетливи, макар и взаимосвързани истории. И хъшлашки ухиленият начин, по който са написани, въпреки че главният герой е, да кажем, не точно най-добрият човек на света. И обратната времева последователност на разказите, разнообразявана с включвания от сегашния момент. И, разбира се, както вече казах, беузпречният превод — толкова безупречен всъщност, че двете или три технически грешченца (да!) като ‘бял’ вместо ‘бях’ изобщо, ама изобщо няма да ви привлекат вниманието. Историята е толкова увлекателна, че е абсолютно обяснимо как ги е пропуснал и редакторът, сериозно говоря. Освен това са две или три. За четиристотин страници. За днешно време, направо свръхчовешко.

Рафаел Игнейшъс е убиец, клетият. Убиец импулсивен, сякаш в мозъка му по рождение липсва някаква част, която успява да спре ръката на повечето от нас, преди да са видели сметката на друг човек. Така изглежда през по-голямата част от книгата, но на финала не е изключено и да попромените това си мнение. Дори и да не го промените, пак ще сте прави. Много е симпатичен този убиец.

Макар да казах, че книгата не е трилър или пък мистерия, има една загадъчна нишка, която се точи през цялото действие, за пикантност. Казвам за пикантност, защото още в началото на книгата ще заподозрете каква е истината, а финалът само ще потвърди подозренията ви. Това потвърждение не е от разочароващия тип “Е, за к’во четох, като беше ясно”. Напротив, развръзката, доколкото финалът в случая е развръзка, съвсем ще ви разнежи.

А пък убийствата… Толкова са забавни, че и за миг няма да ви дожалее за жертвите. Е, добре, де, за миг може, особено в един от случаите, но съвсем не е задължително. Всъщност, убийствата изобщо не са в центъра на нещата, те са просто средство, така както сюжетите на десетте и половина глави на Барнс са само средство. Целта, за която се използва това средство и в двата случая е еднаква, просто при Барнс обхваща цялата човешка история, докато при Зюсман фокусът е върху двайсети век. Съвсем не си мислете, че обвинявам втория в подражание на първия, нищо подобно. Просто използват едно средство по еднакво блестящ начин.

Едва ли е останал някой неразбрал, че възторгът ми от тази книга е пълен, но ако можех да степенувам нещата, които “най-много ми харесаха”, начело щеше да излезе идеята на Рафаел за това как да запише историята си за поколенията. И понеже толкова, ама толкова ми хареса, думица няма да кажа за нея — прочетете книгата. Аз ще чакам поръчания “Лабиринтът на Озирис”. Мда, така се раждат литературните любови…

Превод: 5/5

Advertisements

Tags: , ,

Your thoughts

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: