Кървави книги – 3

Окъснях с четенето на последния том баркърови разкази, но си имам основателна причина (много работих тази година). Както и да е, сега пък ще чакам по-малко за четвъртия том. Веднага казвам, че този, третият, ми е любимият за момента. От една страна, и петте разказа, които съдържа, ми бяха интересни като сюжет (в предишните два има тома имаше и такива, които хич не ме трогваха сами по себе си). От друга, най-сетне идентифицирах онова, което ме кара да държа Баркър извън онзи таен списък с любими автори. От трета, историите просто са написани, а и преведени, добре. Повече не ми трябва. Но хайде поред.

Обичам да чета истории, свързани с киното. Тук беше особено любопитно, че разказът ми напомни (неизбежно, според мен) за “Движещи се образи” на Пратчет. Велики умове и т.н. Но да продължа: още повече обичам истории, в които бива въздадена справедливост, особено ако въпросното въздаване се извършва по нестандартен начин. Тук имаме цели няколко нестандартни начина, което е още по-хубаво. Обичам истории за морето и, честно казано, след “Изкупителни жертви” ми се догледа Ghost Ship със страшна сила, макар че между разказа и филма няма нищо общо. На последно място, едно време страхотно бях харесала “Портретът на Дориан Грей”, а в този том на Баркър има симпатична и интересна интерпретация на идеята. Неслучайно пропускам един от разказите — за него сега.

Казах, че четейки този том най-сетне се сетих кое не ми харесва у Баркър и то е прекалената привързаност към анатомични детайли и прекаленото разчитане на ефекта, който бих дефинирала като “‘Баси гнусотията, бе!” И двете са прекалени единствено според мен, разбира се. Открай време си мисля, че с предизвикването на погнуса у читателя трябва да се борави свръхпрецизно и само ако много, ама много се налага. Скоро си препрочитах Danse Macabre и няма да крия, че определянето на погнусата като най-долно стъпало в хорър-жанра ми легна особено много на сърцето. Друго си е Кинг да ти каже, един вид. Смешното е, че като цяло не съм гнуслива, обаче извънредно детайлните описания на, както е тук, сцена на мощно опикаване, примерно, не допринасят с нищо за начина, по който възприемам дадена история. Затова и я пропуснах — не че не ми хареса, като история, но имаше малко прекалено много гнус и, съответно, недостатъчно ужас. Всичко е в мярката — и в разказа за въздаването на справедливост имаше черва, но контекстът, в който се развяха, не предразполагаше към погнуса. Такива ми ти работи. Та, каквото и да говори Кинг, Баркър за мен няма да му стане пръв и единствен подгласник заради гореописаните неща. Предполагам, някой ще си каже, че съм прекомерно нежна душа, което е адски забавно, признавам си.

Истории — ясно, черва и ануси — ясно. Сега искам да кажа онова, което все пак ще ме накара да си купя и следващия том. Общо взето, мога да изкарам и без Баркър на книга (без Хелрейзър не мога). Но общо взето. Може би най-ценното в разказите му са онези неочаквани хумористични намигания — било просто в една фраза, било в ред от диалог, било като сюжетна врътка, които отнемат напрежението и предизвикват една особено симпатична мисъл: “Хубаво, де, егати гадния хорър, ама “болест с мечти” звучи ТОЛКОВА смешно!” С други думи, Баркър може и да има кичозен вкус към вътрешностите, но има и чувство за ирония, което, за мен, е една от най-големите червени точки, които могат да се дадат на когото и да е.

Превод: Иван Атанасов, т.е. 5/5

 

Advertisements

Tags: , ,

Your thoughts

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: