The Double

Като правило не пиша за филми, освен ако извънредно много не са ме ядосали и възмутили/силно харесали. “Двойникът” на Ричард Айоади обаче не ме ядоса, а ме покърти в дълбочина и ме накара да поставя под съмнение наличието на чувство за хумор у себе си, нещо нечувано до момента. Защото филмът се нарича комедия, разбирате ли. Комедия, за чиято основа е послужила новела от не друг, а Достоевски, автор безспорно прочут именно заради хумористичния си поглед върху нещата. Сега, ясно е, че разните хора се смеят на разни неща, но честно казано се сещам точно за един човек, който би могъл да се смее на този филм и то не защото е безчувствена гад, която изпитва удоволствие от хорското страдание, а защото умее да се надсмива над гадостите, докато се подтиска от тях. Необичайна дарба, несъмнено, която при мен изцяло липсва.

В “Двойникът” имаме, от една страна, тотален нещастник, смачкан едва ли не по рождение, на когото се случват само гадости и то по много и от всякакъв вид. От друга, неговия зъл двойник, легендарния doppelganger, който е всичко онова, което първия не е и който направо си му открадва живота, добавяйки още гадости към вече наличните. Дума да няма, готова рецепта за смях до припадък. В същото време имаме декор, който е даже още по-жизнерадостен от този в “1984” плюс мазни осемдесетарски дискарийки, към които Айоади явно има известна слабост (вж. нечовешката ужасация Garth Marengi’ Darkplace, която макар да е явна и изпипана пародия, на мен ми дойде малко в повечко). Вярно, че създават комична атмосфера, особено изпяти на китайски, но аз си имам непоносимост към въпросните дискарийки, което, разбира се, си е мой проблем. Другият ми проблем е, че просто не мога да намеря комичен потенциал в нечие страдание, освен ако разбира се обектът на страданието не заслужава да си го получи тъпкано. Разбирам идеята за това колко иронично нещо може да бъде животът, но поради горепосочения проблем не мога да се засмея на така поднесената ирония. По същата причина не харесвам “Мистър Бийн”, например. Предполагам, че просто не съм дорасла до това, но няма и шанс да дорасна, докарала съм само дотам да мога да го забележа. От трета страна обаче имам едно подозрение, че класифицирането на филма като комедия е само по себе си виц, хич не бих се учудила.

Не че няма откровено смешни моменти, разбира се, като наличието на двойка герои квартални полицаи по самоубийствата или краткото включване на Ричардовото другарче от The IT Crowd Крис О’Дауд, включване отвсякъде безценно.  Или пък едно погребение в полунощ, в хода на което главният герой пребива от бой злия двойник. Финалът е също чудно остроумен и забавен обаче аз накрая щях да ревна. От умиление, че Любовта Възтържествува, което все пак е нещо. Изобщо, филмът е много романтичен, от тая романтика дето никак не е хумористична. Между другото, специално погледнах как се дефинира ‘комедия’ в Уикипедия. Не бил в мен проблемът, комедията наистина трябвало да предизвиква смях. Аз обаче дълбоко уважавам Айоади и затова правя усилия да видя смешката, но все така оставам с впечатлението, че смешката е обратна, един вид. При всички случаи обаче ще продължа още да го мисля този филм, може даже да го изгледам повторно, нещо, което правя обичайно, но не и с филмите, които ме потискат до такава степен и толкова трайно. Особено предвид есенното време навън, което е твърде много в синхрон с атмосферата в “Двойникът”.

Нещо за Джеси ли? “Двойникът” е one-man show и то брилянтно, с което казвам всичко.

Advertisements

Tags: , , , , , ,

Your thoughts

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: