Човекът със заешката шапка

Константин беше на 55 години, но в тази зимна вечер се чувстваше като на 75 — по-мъдър, по-спокоен, по-завършен някак си. Прекарваше творческия си отпуск в селската къща оставена му от баща му и пишеше професорския си труд. Темата му бяха средновековните мистерии и морални пиеси. Обичаше мистериите и моралитетата. В тях имаше нещо изчистено, простичко и тъкмо затова много привлекателно. Тъкмо обмисляше дали би било прекалено банално да споменава произхода на думата “мистерия” в този ѝ тесен смисъл и поднасяше въгленче от камината към цигарата си, когато чу някакъв звук отвън. Сякаш котка се опита да измяука, но някой безшумно я прекъсна насред звук. Константин върна въгленчето в малката камина и замря с наострени уши. Нищо. Той сви рамене и си каза, че какво ли не може да се чуе дори при такъв обилен снеговалеж. Всъщност колко ли беше наваляло от снощи? Константин стана от любимия си фотьойл, стратегически поставен не съвсем срещу камината, но все пак обърнат към нея в достатъчна степен, че да се затопля приятно, взе си якето, закачено на пирон на вратата на миниатюрната кухничка, която представляваше прехода между основната стая на първия етаж и двора, и отключи вратата. Тя се отвори с известно скърцане — Константин не го биваше за домашна поддръжка и си го знаеше. Пред него се простря бяла пелена, развяваща се бясно върху плътна бяла покривка и тук-там, за колорит, няколко съвсем черни на вечерната светлина клони на полузатрупани овошки. Мда, не стига, че валеше, ами и духаше зверски. Константин присви очи и започна да се обръща, за да се върне на топло, когато мерна нещо с крайчеца на дясното си око. Някакво тъмно петно върху дебелия сняг. Животно? Клон? Парцал? Изненадан от себе си, Константин реши да провери. Предметът беше на пет-шест крачки, на ръба на цветната леха. Нагази в снега до коленете и запъшка към нещото. Оказа се котка, тъмна някаква, може би черна. Изглеждаше умряла, живо същество едва ли би си лежало на снега така. Константин я побутна с лявото си кутре, но тя не помръдна. Той поизбърса кутрето си в якето, напомни си веднага да си измие ръцете, че кой знае какви зарази може да има по котката, и се прибра в къщата. Трупът или щяха да го отнесат чакалите, които всяка зима върлуваха из двора на Константин и преди две години бяха изяли прясно погребаното тяло на старото му куче (много се беше разстроил), или той щеше да го изхвърли през оградата на сутринта. Мисълта да копае дупка за една котка беше абсурдна, земята сигурно беше на камък.

Константин се прибра, изми и двете си ръце обилно с гореща вода и течен сапун и реши, че е време за лягане. Сложи капака на камината и се качи на втория етаж, където беше спалнята му и още една стая, в която стоеше отдавна невключван телевизор. Константин си го държеше за уют, струваше му се, че телевизорът придава по-завършен вид на стаята. Сега обаче въпросната стая беше с почти външна температура, Константин не я отопляваше зимата, тъй като рядко я ползваше, само колкото да си вземе книга от библиотеката. Тази стая си имаше балкон, на който се облягаше двайсетгодишната хилава асма и от който се спускаха стълби, водещи към двора пред кухнята. Както си стоеше пред вратата на спалнята, Константин внезапно реши, че на балкона има някого. Беше обзет от абсолютно непоклатима увереност. Не знаеше кой би могъл да е на балкона, но знаеше, че е там. Замръзна с ръка, хванала дръжката на вратата и за втори път тази вечер наостри уши. Чуваше се само вятърът, но Константин постоя още десетина минути, докато краката му почти съвсем измръзнаха. Болката в пръстите го подсети накъде беше тръгнал и той натисна дръжката, която досега стискаше. Вмъкна се в топлата спалня максимално бързо, съблече си халата, събу джапанките и почти се гмурна в леглото. Страшен студ беше в коридора, чак странно, все пак беше вътрешно помещение. През нощта Константин сънува човека със заешката шапка.

Стоеше на високо, голо плато и се любуваше на нереално прекрасни облаци, реещи се току над главата му, докато дикторски глас зад кадър обясняваше: “Боливия е най-високата страна в света. В нея облаците наистина могат да се пипнат.” Почти беше вярно, само дето формите, които образуваха въпросните облаци, които могат да се пипнат, бяха прекалено организирани. Над главата на Константин висеше огромен филигран от тъмносиньо, виолетово и сиво, сякаш някой беше рисувал в небето. Това обаче, както се случва обикновено насън, изобщо не го занимаваше, защото той гледаше небето. За миг се озърна наляво и видя някакъв местен жител, който изглежда пасеше малко стадо лами. Константин завъртя глава отново нагоре и тогава мерна нещо вдясно. Фигура, човешка фигура. Може би. Главата на човека беше заешка, поне доколкото можеше да види Константин. Присви очи, за да я види по-добре. Не беше глава, шапка беше. Заешка шапка с все ушите и муцуната. Що за огромен заек е трябвало да се жертва за тази шапка? Муцуната беше колкото челото на човека, който носеше шапката. Облаците вече не бяха интересни, Константин го обхвана някаква нервност и той пожела да си ходи. Фигурата със заешката шапка не помръдваше, но се чу топуркане. От стадото на местния пастир се беше отделила една лама и припкаше право към човека със заешката шапка. Константин застина. Ламата се приближи до човека, той вдигна бавно ръка и я погали по муцуната. След това допря разтворената си ръка до гърлото ѝ и когато я отдръпна, животното се строполи на земята. Човекът с шапката отупа ръцете си, сякаш беше пипал брашно или прах, и вдигна едната за поздрав към Константин, който не можа да отвърне на жеста, защото все още беше застинал.

Събуди се с рязко поемане на дъх, което премина в тежко дишане, докато сърцето му се успокои. Навън още беше тъмно, значи нямаше осем, прецени той. Уж нямаше нищо кошмарно в съня му, но въпреки това го беше изплашил и то сериозно. От дъното на съзнанието му изплува детски спомен: как баща му му показва двуцевката, обяснява му как се държи и как се стреля и му обещава да го вземе със себе си на следващия лов за зайци. Сигурно е бил на около осем години и все още ясно си спомняше нетърпението, което не му даваше мира, докато баща му наистина не го заведе на лов. А гордостта, когато събори първия си заек, при същия този първи лов, беше направо замайваща. Заекът се беше свил и замръзнал на място, но Константин не се поколеба да стреля по неподвижната мишена. Баща му го гледаше внимателно, очакваше момчето да се потресе от факта, че е убило живо същество, може би, но Константин изпитваше и излъчваше единствено луда радост от успеха си. Баща му също се възгордя със сина си. Колко зайци му бяха минали през ръцете оттогава, помисли си Константин неясно, докато отново заспиваше.

Зайци, зайци, зайци. Бели зайци със сини очи… не, с червени, червени очи. Черни зайци с черни очи, жълти зайци с… Константин се събуди от собственото си хъркане и примлясна. Навън денят блестеше. Той се попротегна и седна в леглото. Не се чувстваше особено отпочинал и си спомняше смътно някакъв неприятен сън. Съблече си пижамата, обу си джапанките и с три скока се озова в банята, която го чакаше ледена от другата страна на тясното коридорче. Не искаше да слага печка вътре, харесваше му усещането, когато първите топли пръски от душа докоснеха настръхналата му кожа. Пък и беше здравословно, каляване, един вид.  Реши да пропусне бръсненето днес, избърса се, облече се и слезе да си направи кафе.

В къщата беше напълно тихо, освен звъна на лъжичката, с която Константин разбъркваше захарта в кафето си. Нямаше телевизор, нямаше радио, а лаптопа ползваше само за писането си. Не го интересуваха новините, не му се слушаше музика. Десет години беше прекарал в непрекъсната шумотевица, или поне така му се струваше сега. Музика, коли, смехове, викове и писъци. Е, да, и писъци, но само от изненада. После заряза зайците и се върна в България. Записа английска филология, макар и малко късно, но се отдаде на академичната кариера с цялата си душа. Понякога се чудеше дали наистина има душа, но веднага си отговаряше, че няма как да няма. Нали обичаше да чете, да размишлява и да пише за мистерии и моралитета? Значи имаше душа, нищо че никак не беше религиозен. Отпи от кафето, силно, турско, и примижа от удоволствие. Това беше истината — малките радости и способността да ги оценяваме, помисли си Константин. В следващия момент отново изпита онова чувство, че навън има някой и го наблюдава. Не чу шум, не видя сянка — нямаше и как, защото двете малки прозорчета на долната стая бяха високо, под тавана — но въпреки това усети нечие присъствие. Стана от миндера, който му беше направил местен майстор на мебели, и колебливо направи няколко крачки към кухнята. Пълна тишина, чак някак зловещо му се стори да е чак толкова тихо. Пое дълбоко въздух, прекоси  кухнята и отключи външната врата. Понечи да я отвори, но нещо я държеше. Резето, беше забравил да прибере резето.

Светлината го блъсна в очите, но преди да стисне клепачи, успя да види тъмни сенки на снега. С усилие поотвори очи и през сълзите от силното слънце ги видя. Всички зайци бяха тук. И жълтият заек, който изневеряваше на жена си, и черният заек, който беше завлякъл бизнеспартньора си с огромна сума, и близнаците-албиноси, на чийто шеф му беше писнало от наркоманските им изцепки. Стояха безмълвно и безредно в цветната леха на Константин. Най-отпред, на крачка от него беше човекът със заешката шапка. Усмихваше му се благо.

— Ама… защо? — продума Константин с треперещ глас.

— Шшшт — каза човекът със заешката шапка и пристъпи напред. Вдигна лявата си ръка и я допря до гърдите на Константин. После рязко я отдръпна, с все същата блага усмивка. Константин се строполи като отсечен.

Откри го съседката от отсрещната къща, която беше тръгнала да му носи топли банички. Много се гордееше със съседа си и честичко му носеше това или онова за хапване. Жената писна, когато го видя, но не изпусна баничките. Отвори незаключената порта, увери се, че Константин не мърда, и хукна към къщи да се обади на Бърза помощ. Лекарят, който пристигна едва към обяд заради затрупаните пътища, предположи, че Константин е получил инфаркт. В стиснатата му лява ръка намериха заешка опашка. Беше сувенир от първия му лов.

Advertisements

Tags: , , ,

Your thoughts

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: