Де’а тъпите сценаристи!

Знайно е, че сме нация извънредно критично настроена. Тази критичност се простира навсякъде, на-вся-къ-де! Както всички разбираме от медицина, така всички разбираме и от, оказва се, правене на филми и най-вече сериали. След дълги наблюдения върху непредставителна извадка от сериало- и филмогледащата публика, с увереност мога да кажа, че сред нас се таят неподозиран брой режисьори, спецефектаджии и най-вече сценаристи. Да, оказва се, че писането на сценарий е вродена способност на много от нас. Също така страшно много ни бива да откриваме уникално тъпи грешки, най-вече изхождайки от непоклатимата презумпция, че щом нещо не ни харесва, на нас лично, то е фалш, преиграване и твърде тъпа недомислица. Забележителното е, че в мнозинството си този вид зрители нямат академичен или професионален опит с никакви литературни форми. Всъщност, не е забележително, и лекари не сме, ама критикуваме, в края на краищата. Друго е за забелязване — липсата на всякакво желание да се научи повече по въпроса. Но стига глупости, да караме поред.

Вълшебната дума за новите филмов критици е “нагласено”. Не зная дали е резултат от риалити-епидемията или от нещо друго, но учудващо много хора са готови да заклеймят като нагласена всяка една сцена, която по някаква причина не съвпада с техните лични, подчертавам, очаквания. Или пък съвпада и ги разочарова, защото се губи елементът на изненада. Безспорно, второто е тъпо и неприятно, но е честно да си признаем задоволството от “Знаех си!”, нали така? Четейки подобни коментари (да, да, в бг-мама, къде другаде), нееднократно се изумявам от степента, в която зрителите очакват не правдоподобност, не приятно развитие на сюжета и качествена актьорска игра, а тотален реализъм, ни повече, ни по-малко, въпреки че самият живот понякога е някак нереален с всичките му съвпадения. Нерядко качеството на актьорската игра се интерпретира единствено в светлината на симпатията, която зрителят изпитва към този или онзи актьор, колкото и тъпо да звучи. То направо да се разплачеш от отчаяние.  Ана Пакуин е грозна и тъпа, следователно не може да играе и точка. Фактът, че в съзнанието на много зрители тя напълно се е сляла с екранния си образ на Суки Стакхаус остава незабелязан. Това сливане обаче води до хумористичното уравнение героят е тъп = актьорът е тъп, изобщо не се шегувам. Точно затова Ана Пакуин е тъпа, не защото всички сме чели и гледали тонове интервюта с нея, в които разкрива душата си. Андрю Линкълн преиграва, защото е грозен, освен това героят му не е прав, щото уби оня другия, по-готиния, и толкова! В същото време симпатията към даден герой, съвсем като в живота (на някои хора, не моя), ни кара да оправдаваме всички негови постъпки, дори ако става дума за престъпване на фундаментални морални принципи като например отнемането на невинен живот. Нееднократно.  Да, бе, Уолт Уайт е убиец, потенциално масов, ама той така страда и е толкова нещастен, как да не му съчувстваш? Ама щял да гътне десетгодишно хлапе, в пълно съзнание и с цел — той СТРАДА, следователно всичките му постъпки следва да бъдат оправдани. Всичките, повтарям. Сериалите са паралелна реалност и ние обичаме да живеем в нея, дума да няма, но понякога, като се стресна от подобна пълна безкритичност (съответно тотална критичност), се зачудвам дали пък не е по-здравословно да поддържаме една лека дистанция, поне от време на време, че то иначе голяма излагация.

Да се върна на нагласеното. Критичният зрител обрисуван тук държи абсолютно всичко да е реалистично, като под реалистично се разбира, повтарям, да съвпада с очакванията му. Критичният зрител отхвърля без да се замисли разни тъпи похвати като ‘богът от машината’, защото е нагласен. Толкова ли не могат тия тъпи сценаристи да измислят нещо, дето не е толкова нагласено? Като например действието да следва логиката на истинския живот? Въпросната логика, разбира се, също е една-единствена и напълно субективна. Ще илюстрирам това отношение с напълно реален въпрос, зададен от зрителка на “Живите мъртви”: Защо изобщо се пънат толкова да оцеляват, след като е ясно, че няма надежда?! Моля сценарният екип да напусне работното си място и да не се хаби с разни тъпи нагласености колкото да става сериал, къш. Проекцията на собствени нагласи и вярвания върху героите на художествено произведение е почти неизменно забавна, особено когато зрителят-критик с цел, вероятно, собствено ментално удобство, забравя, че върху поведението на всеки човек, включително литературните и филмови герои, влияе повече от един фактор. При слабите продукции това не е и кой знае колко важно, там нещата са изчистени максимално с оглед на целевата аудитория, но в тези с претенция (в добрия смисъл, в добрия смисъл) за някаква дълбочина, присъствието на няколко фактора, които само в комбинация могат да накарат героя да реши да скочи от скалата или да убие съседния герой, е направо задължително. Грубо и неучтиво е тези фактори да се пренебрегват, а също така и плиткоумно.

Съмнявам се, че има филм или сериал, особено пък сериал, който да не разчита на ‘нагласености’ и ‘клишета’. Причината би следвало да е достъпна и на най-елементарно ниво, но накратко: ‘нагласеностите’ движат действието напред, а от клишета никой не може да избяга. Никой. Животът е клише. Разликата между добрия и лошия сериал е в изпълнението, мисля си. В единия случай резултатът може да накара чак зрителя да се срамува от това, което гледа, докато в другия напрежението държи до последно и предизвиква някаква форма на катарзис. Важно ми е да кажа, че аз изобщо не се изключвам от групата на критиците-аматьори, даже напротив. Но дори и аз, болен критик, не смятам, че моята интерпретация на събитията е единствена и неизменно вярна. Жлъчта, която съм изсипала върху Кевин Уилямсън (онзи същия, който даде на света Писъците) в ролята му на създател на ‘Дневниците на вампира’ е бездънна; като създател на The Following, обаче, е без грешка. Въпрос на цели и на наместване на очакванията. Както и в други отношения, нереалистично големите не носят щастие.

Най-добрият сериал, който съм гледала, се казва Outrageous Fortune. Един кусур не успях да му намеря. На всички онези, които си мислят “Колко може да си нямаш ппо-добро занимание, та сериали гледаш”: вижте ме как ви се плезя, с най-добро чувство. И за финал един любим цитат:

Доставяше ми удоволствие да си представям как [Човекът ракета] ще се измъкне от невероятната ситуация. Понякога се досещах, друг път решението на загадката ми се изплъзваше. Но всъщност това не бе важно, стига сценаристите да играеха честно.”

Честната игра е достатъчна.

Advertisements

Tags: , ,

Your thoughts

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: