Чиповете — вън

— В колко? — попита Моника. Никаква емоция не трепваше по лицето ѝ, само погледът ѝ беше трескав.

— В 10.30, когато повечето си легнат.

— Защо не по-късно? Да сме сигурни, че всички ще спят?

Мартин я погледна многозначително.

— Какво? – попита тя.

— За да сме сигурни, че сигналът работи, жено! Все някой буден трябва да има, да го видим как се чеше, за да сме сигурни, че сме успели.

Моника присви очи и го изгледа злобно.

— Не ме наричай така.

— Ползвай си мозъка от време на време, тогава.

— Вълнувам се — сухо рече тя.

— И аз — призна Мартин и стана да си вземе още една бира от бара на анонимното заведение в центъра на града, където двамата чакаха момента на истината.

Отдавна чакаха, наистина. Масовото чипиране беше започнало преди 15 години и към днешна дата целият развит свят и части от развиващия се бяха чипирали всичките си граждани. Инициативата се рекламираше като паспорта на бъдещето, който освобождаваше хората от досадата да носят лични карти и паспорти, както и куп други документи, данните от които можеха да се вкарат в чипа, имплантиран в кожата малко под лакътната сгъвка на лявата ръка. Безспорното удобство на чиповете направи прехода сравнително лек. Наистина, имаше разни малобройни гнезда на недоволство, но така наречените им аргументи, че чиповете в един момент могат да бъдат програмирани така, че да задават определено поведение, предизвикваха предимно подигравки и насмешливи обвинения в поддържане на теории на конспирацията. С други думи, никой не им обръщаше особено внимание, пък и самите недоволни в един момент бяха принудени да си имплантират чип. Просто беше станало задължително.

Малко по-късно плъзна слухът, че тези теоретици на конспирацията са били прави, независимо дали го съзнавали или не. Чиповете диктуваха определено поведение и още как. Всеки човек с имплант чувстваше непреодолима нужда да пазарува. Всеки ден. Не до разоряване, разбира се — никоя компания не искаше потебителите ѝ да се разорят, но все по нещо, каквото и да е то. Редовното потребление поддържаше икономиката, парите циркулираха в системата и всички бяха доволни. Рекламата, при това интерактивната реклама беше навсякъде, технологията ѝ даваше тази възможност. И върху превозните средства, и вътре в тях, в мобилните телефони, по улиците, по сградите, вътре в сградите, по телевизията, в интернет (там съотношението между рекламно и нерекламно съдържание беше стигнало 80:20). Вече нямаше нищо по-лесно от това да си купиш това, което ти е хрумнало в момента. Трябваше само да се сетиш какво искаш, а това също никак не беше трудно предвид количеството изгодни предложения, които се сипеха от всички страни. Като цяло животът беше лек и приятен, до момента, в който се оказа, че и чиповете, като всяка друга електрическа верига, могат да дават дефекти.

Реално погледнато, проблемът не беше кой знае какъв — повечето хора, чийто чип спираше да работи, веднага усещаха по паренето и сърбежа в ръката. По-съвестните отиваха да го заменят, другите забравяха, след като сърбежът спреше, което ставаше след минута-две. Да, за жалост, имаше и такива. Още по-лошото, от гледна точка на силните на деня, разбира се, беше, че се намираха един друг и започнаха да се събират. И сякаш това не беше достатъчно, в един момент нещата заприличаха на глупав стар филм; тези без чипове започнаха да нападат мирни граждани и насила да махат и техните. Предвид миниатюрните размери на чиповете, тази операция не беше нито кой знае колко сложна, нито кой знае колко болезнена. Веднага след това ги подлагаха на промивка на мозъка, след която прясно дечипираните се присъединяваха към недоволниците. Властите, към този момент изцяло от представители на корпоративния сектор, както и би трябвало да е в един нормален и подреден свят, прилагаха подобни мерки в отговор, но все не успяваха да заличат напълно тази зачатъчна форма на съпротивителна организация. Всъщност, дечипираните не се съпротивляваха на нищо, те просто подбираха жертви и ги лишаваха от чиповете им и от спокойния им живот.

Това беше разказал Мартин на Моника с подходящоироничен тон, след като чипът ѝ се развали насред улицата. Беше усетила парещ сърбеж на мястото на имплантацията и докато се чешеше бясно, някой я беше потупал по рамото — симпатична млада жена, която я попита дали има две минутки за да ѝ разкаже нещо много важно. Накратко ѝ описа ситуацията и ѝ предложи да ѝ махнат чипа. Моника се беше съгласила, най-вече защото кредитната ѝ карта беше на червено — тъмночервено — от три месеца, а нямаше изгледи скоро да си намери постоянна работа. Чипа ѝ махна лично Мартин и след това ѝ описа ситуацията. Групата около него, каза той, беше само звено от глобална организация, която планираше да промени световния ред веднъж завинаги. Тогава не навлезе в подробности, но с времето започна да ѝ се доверява повече. Моника беше гладна за идеи, толкова гладна, че бързо се превърна в един от най-горещите поддръжници на организацията. Веднъж беше попитала Мартин защо тази организация си няма име. Защото, каза той, не искаме да бъдем етикетирани, а и всяко име щеше да се просмуче рано или късно в общественото пространство и да насочи евентуалните им преследвачи към тях. Без име беше по-сигурно.

Преломният момент настъпи, когато член на градската група на Мартин успя да отвлече един от учените, които работеха във фирмата-производител на чиповете за този континент. И не просто работеше там, ами беше участвал в разработването на първия чип преди 15 години. Човекът години наред беше продружаван от охрана, но апоследък шефовете му явно бяха решили, че заплахата от страна на хора като Мартин е станала пренебрежима. Точно както искаха хората като Мартин. Александър, както го наричаха в организацията, беше запазил самообладание, когато двама от групата на Мартин се качиха в колата му на паркинга на кварталния му супермаркет и с тазери в ръце го убедиха да кара не към дома си, а към секретна база на организацията. Беше продължил да бъде спокоен, поне външно, когато го вкараха в базата — стар склад в покрайнините на града, преобразуван в жилищни помещения за целите на отвличането.

— Искаме да ни направиш деактиватор на чипове – кратко и ясно му обясни Мартин. Седеше в едно от двете кресла, които образуваха нещо като холен кът с ниска дървена маса помежду им и канапе до стената. Александър седеше на другото кресло, а от двете му страни, все така с тазери в ръце, стояха двамата, които го бяха доставили — Мики и Габро.

Александър беше кимнал веднага, макар че една подозрително крива усмивка подръпна нагоре крайчеца на устните му.

— Ще ви направя списък на нещата, от които имам нужда — каза той, все така спокойно — И, естествено, ще ми гарантирате, че нищо няма да се случи с Джими.

Мартин повдигна вежди озадачено.

— Джими?

— Котката ми — заяви Александър.

— О. Не, разбира се, че няма да направим нищо на котката — отвърна Мартин и се облегна в мекото кресло, най-сетне позволявайки си да се отпусне. Усмихна се на Александър — Ние не сме терористи и не мъчим животни, просто искаме да помогнем на хората.

Александър сви рамене.

— Вие си знаете. Според мен няма никакъв смисъл да се прави деактиватор, но парите са си ваши.

Мартин продължи да се усмихва.

— Разбира се, че така ще кажеш. Чакаме списъка.

***

Оборудваха подобие на лаборатория за Александър и го снабдиха с всички необходими неща от списъка, който им беше направил първия ден.  Мики и Габро, които бяха натоварени с пазаруването на части и които представляваха почти 50% от градската организация на Мартин (другите бяха Моника и жената, която я беше спряла тогава на улицата, Сева), бяха помрънкали, че някои не се намирали достатъчно лесно, но, както правилно бе отбелязал самият Мартин, в днешно време абсолютно всичко можеше да се намери за почти отрицателно време. Александър им беше казал, че с подходящи инструменти и части ще успее да им направи деактиватор в рамките на една седмица и не ги излъга. Бяха го отвлекли в събота и на следващата събота той почти тържествено им показа устройството. Само Сева отсъстваше от базата, беше отишла да нахрани Джими.

Александър вдигна предмета, който общо взето изглеждаше като дистанционно, и го завъртя наляво и надясно.

— Ето ви деактиватора за чипове.

Моника скръсти ръце пред гърдите си и го изгледа с присвити очи.

— А как да знаем дали наистина работи, а?

— Просто намерете някой с активен чип, доведете го тук и ще ви демонстрирам.

— Мики, Габро — Мартин посочи с поглед към вратата. Двамата излязоха.

Половин час по-късно се върнаха с десетгодишно хлапе и скейтборда му. Мики водеше хлапето, което беше със завързани очи, а Габро носеше скейтборда.

— Окей, пич, тук сме — рече Габро и свали превръзката от очите на момчето. То се заоглежда любопитно и с леко съмнение в очите, сякаш се чудеше дали е било чак толкова разумно да повярва на тези двамата, нищо, че изглеждаха нормални, а и му бяха обещали пари.

– И сега какво? — попита момчето.

— Дай си лявата ръка и спокойно, няма да боли.

Александър седна до момчето на дивана и протегна ръка към неговата. Момчето сви рамене и си подаде лявата ръка. Александър обърна деактиватора към сгъвката на лакътя му и натисна едновременно двете копчета в горната му част. Момчето трепна и се зачеса ожесточено. Александър го потупа по рамото.

— Съжалявам за сърбежа, скоро ще ти мине. Най-добре иди да ти подменят чипа, само не казвай на майка си как се е развалил — и той обходи с поглед присъстващите. Момчето кимна.

— Може ли да си ходя? — попита то, все още чешейки се.

Мартин вдигна ръка с официален като на иконом жест и посочи към вратата. Отвътре му идеше да пее и танцува, но нямаше да даде външен израз на тези емоции. Щеше да почака момента, в който всички чипове щяха да бъдат деактивирани. В четвъртък, реши. В четвъртък вечерта щяха да го направят.

— Свободен ли съм да си ходя? — любезно попита Александър.

— Какво? — сепна се Мартин — А, да, да, разбира се. След като деактивираш собствения си чип, ако обичаш.

Ученият сви рамене и отново натисна двете копчета на “дистанционното”, насочвайки го към сгъвката на левия си лакът. После отиде до работната си маса (лабораторията беше в съседство с холния кът) и вдигна някакво подобие на антена.

— Това ви е усилвателят. Без него няма да можете да покриете достатъчно голяма площ. Този би трябвало да покрие около километър.

— Какво?! Това значи цяла нощ да охдим из града и да деактивираме чипове! — изпротестира Моника.

— Проблемът не е мой, скъпа, вие сте активистите.

— Продажно консуматорско копеле!

Мартин я хвана за рамото.

— Стига. Щом трябва, ще ходим цяла нощ. Довиждане, господин Учен, едва ли трябва да добавям да не се свързвате с полицията.

На устните на Александър отново се появи странната крива усмивчица.

— Няма да го направя, бъдете спокойни. Успех – каза той, обърна им гръб и тръгна към вратата.

***

И ето ги тук, в 10 вечерта, в някаква мърлява кръчма в центъра на града. Сева, Мики и Габро чакаха в кола на улицата, с която щяха да обикалят до сутринта из предварително набелязани райони от града, най-вече в жиличните му квартали. Което не успееха да свършат тази нощ, щяха да направят на следващата. Първоначално се бяха усъмнили, че масовите сърбежи ще предизвикат подозрения, но решиха да рискуват, залагайки на предположението, че повечето хора ще сметнат сърбежа за някакъв мимолетен проблем и бързо ще го забравят. Такива неща се случваха, в крайна сметка.

— Време е — каза Мартин тихо и стана от масата. Влезе в мъжката тоалетна, заключи вратата, монтира усилвателя на устройството и го насочи по посока на главното помещение на кръчмата. Натисна двете копчета едновременно и затаи дъх. След около десет секунди телефонът му изписука — имаше съобщение.

“Работи!!!”

Мартин се надяваше, че Моника не е демонстрирала емоциите, вложени в трите удивителни. Постоя още минута, пусна водата в тоалетната, прибра антената и деактиватора и излезе. Нямаше търпение сам да се увери, че деактиваторът действа.

Действаше, без съмнение. Почти всички в пълната кръчма се чешеха, дочуваха се ядовити коментари за скапаната техника в днешни дни. Моника му прошепна, че някои почти не забелязали сърбежа, сигурно защото били пияни. И все пак, фактите бяха неоспорими — организацията беше успяла да деактивира стотина чипа наведнъж за секунди. Двамата бързо платиха сметката си и излязоха. Душата на Мартин пееше. Най-сетне! Представи си празните магазини… е, освен хранителните, рабзира се, хората трябваше да ядат за да живеят, но, да кажем, тези за техника — вече никой нямаше да сменя телевизора си всяка година, нищо, че старият е здрав и работи, никой нямаше да си купува повече мобилни телефони, отколкото му трябват, никой нямаше да се връзва с кредити за втора или трета кола. Душата му направо пееше, да.

През следващите три нощи успяха да покрият целия град и се прибраха в базата, която наистина беше станала полева база за всички тях напоследък, за да поспят, преди да се отправят на наблюдателни мисии. Така ги нарече Мартин. Щяха да се пръснат в различни части на града и да видят дали напливът на клиенти по магазините е спаднал. Съдейки по работата, която бяха свършили, очакваха видима промяна. Бяха обсъдили въпроса и бяха единодушни — нямаше начин да не се забележи с просто око, че повечето хора вече не са подвластни на мащабната манипулация. Щяха да сравняват човекопотока на няколко специално подбрани места, които бяха наблюдавали преди два месеца и си бяха водили бележки. Събота беше денят, избран за операцията по наблюдението, в събота хората по принцип пазаруваха повече. Пръснаха се в пет посоки и четиримата подчинени обещаха да докладват своевременно на Мартин каквото и да открият.

Самият Мартин се отправи към един от най-големите магазини за техника в града. Пред него имаше нещо като градинка, в която можеше да седне, без да привлича вниманието. Когато стигна там, седна на пейката, която гледаше към входа и извади книга — “Прекрасният нов свят” на Хъксли, една от любимите му. Държеше я пред очите си и гледаше към входа на магазина над страниците. След десетина минути започна да се тревожи. Половин час по-късно вече беше сериозно притеснен и започваше да се ядосва. Не виждаше абсолютно никаква разлика в броя на хората влизащи в магазина и излизащи със стока. Почака още двайсетина минути, преди да се обади на другите, с горещата надежда, че при тях ситуацията ще е по-различна. Не беше. И Мики, и Габро, и Сева, и полуистеричната Моника докладваха, че няма никаква разлика в броя на пазаруващите, с чипове или без чипове.

— Среща в къщата на Учения. Влизайте направо — сухо каза Мартин. Облегна се на пейката и затвори очи. Как можаха да бъдат толкова наивни? Естествено, че ги беше излъгал. Деактиваторът не деактивираше нищо, просто предизвикваше сърбеж и толкова, Мартин беше сигурен. Е, сега щяха да се оправят с лъжеца.

Почука на вратата леко и жизнерадостно и когато Александър отвори, го изблъска заедно с нея навътре, след което я затръшна и заключи.

— Какво…? — започна Александър.

Мартин се хвърли към него и се вкопчи в пуловера му. Беше вече напълно бесен и ситуацията се влошаваше допълнително от факта, че трябваше да гледа Александър от долу нагоре.

— Хубаво ни излъга, а? И мислеше, че ще се вържем и няма да се върнем, а?

— Нямам представа за какво ми говориш — Александър беше все така спокоен, Мартин някак подсъзнателно му се възхити.

— За деактиватора! За деактиватора, който не деактивира нищо! — извика Мартин и разтърси учения.

Александър бавно хвана китките на Мартин и ги отстрани от пуловера си.

— Успокой се, ела, седни — той го покани с жест в стаята, която се виждаше в края на късото коридорче.

Мартин вдиша и издиша дълбоко, пъхна ръка във вътрешния джоб на палтото си извади пистолет. Насочи го към Александър с вече почти нетрепващи ръце. Гневът му беше минал, сега беше отвъд гнева.

Ученият вдигна ръце и посочи с глава към стаята.

— Да седнем.

— Още не — каза Мартин — Чакам компания.

– Разбира се — въздъхна Александър, седна на пода и подпря гръб на стената.

Последният от четиримата останали членове на организацията се появи след петнайсет минути. Александър беше продължи да седи на пода, докато влизаха един по един и развълнувано споделяха разочарованието си. Моника се засили да ритне Александър в лицето, но Габро я спря. Нямаше смисъл, каза ѝ той, да му виждат сметката, преди да им е дал обяснения.

— Сега вече можем ли да седнем като нормални хора? — попита ги ученият, все така спокойно.

Мартин подкани с глава подчинените си да влязат във всекидневната. Александър ги последва, а Мартин вървеше след него с пистолета в ръка.

— Така — Александър седна в стар люлеещ се стол и сключи пръсти пред лицето си — Какво искате от мен?

— Деактиваторът не работи, копеле мръсно! — викна Моника и се надигна от мястото си заплашително. Габро я дръпна да седне.

— Нищо подобно — невъзмутимо рече Александър.

Мартин свали предпазителя. Беше насочил оръжието към челото на Александър.

— Имаш точно две минути да обясниш — каза тихо.

Александър въздъхна.

— Не е проблемът в деактиватора, защото няма проблем и в чиповете — произнесе той бавно и внимателно.

— Да, бе! — изсумтя Моника.

— Към главата ми е насочен пистолет, госпожице, така че нямам никаква полза да лъжа — сухо я сряза Александър.

— Няма промивка на мозъци, момчета, чиповете просто носят данни за идентификация и нищо друго. Всички дефекти са в главите на хората. Това е.

— Не… — прошепна Мартин. Очите му бяха вперени в невидима точка във въздуха пред лицето му.

— Съжалявам — каза Александър — Наистина съжалявам, но това е истината.

Никой от организацията не продумваше, повярваха му почти веднага. Моника се разплака и Сева я прегърна.

Мартин потръпна и рефокусира погледа съм върху лицето на Александър, който седеше неподвижно в стола си и го гледаше все така спокойно. След това натисна спусъка.

Advertisements

Tags: , ,

Your thoughts

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: