От Космоса с любов — алелуя!

Седя си и се ядосвам, че толкова години вече няма кой да напише книга, в която да се усеща една жизненонеобходима дистанция към периода до 89-а и съответстващата оплаквация. Горещ противник съм на маниера “натрий носа на читателя в лайната, че да му замирише както трябва”, намирам го за примитивен и симптоматичен за нездравословна степен на личностна неудовлетвореност. Онзи ден спрях да се ядосвам, защото най-сетне се намери кой да напише такава книга. И да я напише добре, при това. Впрочем всичко, което написах дотук, е силно заблуждаващо, защото сюжетът никак не се върти около живота по “онова време”. То е фон на събитията, но фон нарисуван деликатно и, най-важното, без епични емоции в черно или бяло. Всъщност отново излъгах. Времето на действието в романа не е само фон, то е в един съвсем пряк смисъл двигател на събитията: официализирана бездуховност пред 89-а и мощен тласък към духовност и всякакви псевдодуховни прояви след тази година. Чуринскиене е успяла да се опази и от мърморенето в стил “Леле, колко беше зле, направо не можеше да се живее”, и от сълзливата сантименталност на “Ех, а помните ли дъвките Идеал и колко беше безопасно по улиците.” В тази книга няма Левски-ЦСКА, ура. С това отмятам най-маловажният в сюжетно отношение момент. Важно ми беше да отбележа явлението, просто.

“От Космоса с любов” е един много терапевтичен роман. Веднага ще обявя за безумни щастливци всички онези, които не се разпознаят нито веднъж в една от двете главни героини. Аз се разпознах и в двете, макар и епизодично, което пък ме преизпълни с благодарност към собствените ми родители за това, че не бяха като родителите на Ангелина. И все пак, докато четеш, няма как да не припълзи мисълта как дори най-добронамерените родители носят свои собствени детски травми, които съвсем неволно прехвърлят на поколението си. Сама Чуринскиене казва, че това е роман за травмите — за това как се предават на децата ни, а от тях – на техните деца. Като дефектен ген. За разлика от дефектния ген, обаче, ние сме в състояние да преодолеем травмите си и да не допуснем те да нараняват и децата ни. За жалост, повечето от нас са естествено склонни да изберат по-лесния начин и да се отдръпнат от това, което ги тормози, по разнообразни, но еднакво вредни, начини. За това всъщност разказва Чуринскиене, която, между всичко друго, е и професионалист в областта. Научните описания на психопатологични прояви са органична част от повествованието и незнайно как не се натрапват на читателя. За да илюстрирам какво натрапване имам предвид, ще спомена Дан Браун и ще приключа въпроса. Терапевтична книга, казвам ви. Макар майката на героинята да е наистина крайно затормозена, посланието, че не е нужно да си чак толкова откачен за да си повредиш детето, се чете съвсем ясно. Също толкова ясно обаче е и друго послание — че светът не е черно-бял, че това, което един човек върши и това как живее, никога не е резултат от само един фактор и че всяко нещо има две страни. О, да, и разбира се свободния избор, с който сме оседлани от момента, в който сме способни да осмислим съществуването си, и който се оказва непосилно бреме за плашещо много хора, особено у нас. Защото свободният избор неизменно върви с лична отговорност, а тя, бога ми, е най-страшното нещо на света или поне в България.

Тук следват някои съвсем лични бележки, от една от тях съвсем буквално настръхнах. Героинята на романа, Ангелина, е на моя възраст, набор ’78. Тя чува и се влюбва в Lovesong на Кюър на 14 години. Аз също. Изплаших се, сериозно — споменът как братовчедка ми ми подарява сборен албум на Кюър и Lovesong е песента, чрез която абсолютно и безвъзвратно се влюбвам в групата (с редица животоопределящи последствия) е все още много ясен. Личното ми отношение се задълбочи съвсем след още няколко момента, които Чуринскиене сякаш бе взела от личния ми живот. Не семейни моменти, лични, вътрешни, “пораствателни” моменти, моментите, в които за пръв път “съвпадаш със себе си”, както пише тя. Опасна книга, птички и пчелички, много опасна, особено за онези, които са потиснали всякакъв спомен за това какви са били преди 10-20-30 години, какви са били като деца. Но пък ако временно сте забравили дискофорта от собственото си ровичкане вътре в себе си или пък сте израснали смели и пълноценни личности, които не се плашат от подобно ровичкане и още пазят детето в себе си — действайте в посока първата книжарница.

Advertisements

Tags: , , , ,

Your thoughts

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: