Като мляко

От десет минути беше на степера, след като беше минала през два-три други уреда. Нещо не беше наред с климатика в залата, защото усети, че се поти. Погледна си ръцете и спря насред движение. По кожата ѝ бяха избили малки бели капчици, като мляко. Ана се погнуси, мразеше да е мръсна. Реши да приключи с тренировките за днес, слезе от степера и тръгна към душовете. След пет минути нямаше и помен от белите капчици, а тя се чувстваше идеално чиста. По пътя към къщи отново усети, че се поти. Беше средата на юли, в края на краищата. Изчака да влезе в апартамента си и тогава се огледа. Започна да се паникьосва — под мишниците ѝ имаше белезникави петна, които не бяха от дезодорант. Нарочно не си беше сложила, за да види дали наистина бялата пот се излъчва от нейното тяло. Явно случаят беше такъв. Ана отново се изкъпа и се обади на единствената си сравнително близка колежка в брокерската фирма, където си вадеше хляба, за да я попита дали не може да ѝ препоръча дерматолог.

— Какво ти е? — попита я колежката.

— И аз не знам, да ти кажа. Сигурно нищо особено, но нали ме знаеш, обичам всичко да е както трябва.

Колежката се засмя и ѝ издиктува номера на дерматолог, който преди години я бил спасил от тежък случай на гъбички по ноктите.

— Сега има мазила и хапчета за всичко — каза ѝ накрая.

Ана затвори телефона и остана за миг неподвижна, загледана през прозореца. Беше планирала да работи по дипломната си работа — фирмата насърчаваше академичното развитие на служителите си, но усещаше, че в момента не може да се концентрира. Ненормално беше да се потиш в бяло и точка. От друга страна… От друга страна, кой знае, можеше да е някакъв вид алергия, някакъв нов вид, може би. Поуспокоена, Ана си взе праскова от кухнята и седна пред лаптопа.

***

Филип седеше пред мониторите, взрян в образа на втория от ляво надясно. Ана тъкмо си беше изяла прасковата, облиза си пръстите и започна да пише. Камерата към този монитор я показваше в гръб, той можеше да се наслаждава до насита на извивката между шията и раменете ѝ. Но и той беше разтревожен. Бе изслушал разговора ѝ с колежката и се беше притеснил повече и от нея, просто защото знаеше повече за Ана, отколкото тя самата знаеше за себе си. Въздъхна дълбоко, завъртя се на стола към компютъра си и започна да пише мейл. “Дано е нещо временно,” промърмори.

***

В нощта на събота срещу неделя Ана се събуди от ням кошмар, в който стоеше и гледаше някакъв старец, седнал на голям камък. Не, не седнал, беше грохнал на камъка и беше мъртъв. Стоеше и го гледаше с нарастваща паника, без да може да помръдне. Отвори очи с отривисто, стреснато вдишване и установи, че левият ѝ крак е схванат. Целият. Десет минути го щипа, потупва и повдига с ръце, преди чувствителността ѝ да започне да се връща. Дишаше тежко, сърцето ѝ блъскаше в ушите и се беше изпотила. Отново в бяло. Трепереща, отиде в банята, взе си душ и след това си направи чай от маточина.

***

Филип се въртеше в леглото и не можеше да заспи. Мислеше за баща си, който страдаше от напреднала деменция и за когото беше наел сестра на постоянно разположение, защото старецът неведнъж беше излизал от дома си и се беше губил. За щастие, досега не беше успявал да стигне далеч преди съседи да го забележат и да го върнат — живееше в малък град. Откакто сестрата беше с него, тя го връщаше, но Филип се безпокоеше. Примири се, че няма да заспи скоро и седна пред мониторите си. Ана я нямаше в леглото, още една тревога. Откри я в кухнята — седеше до барплота в тъмното и бавно пиеше нещо, вероятно чай.  Филип въздъхна, внезапно разнежен. Беше живото въплъщение на мечтите му, напълно съвършена. Стигаше му да я гледа, нямаше желание да се запознае с нея, а и от такова запознанство нямаше да излезе нищо, беше наясно с това. Е… може би лъжеше сам себе си. искаше да се запознаят, но не смееше, това беше истината. Не беше добър в общуването, беше добър в наблюдаването, във виждането на хората около себе си. Не можеше да говори с тях.

***

В понеделник Ана успя да се измъкне от работа за час, за да отиде на преглед при дерматолога, препоръчан от колежката. За щастие, кабинетът му беше близо до офиса и нямаше навалица. Докторът, на успокоителната средна възраст и полуплешив, я огледа, зададе ѝ няколко въпроса и накрая заключи, че няма видима причина да се поти в бяло. Все пак я посъветва да си направи една пълна кръвна картина, но иначе предположи, че е станала някаква реакция с дрехите ѝ. Ана остави даването на кръв за следващата сутрин и, доста по-спокойна, се върна на работа. Замисли се за странния мейл, който беше получила вчера. Някакъв стих, помпозен един такъв.

“Виж туй съкровище от прелест флорентинска;

в извивките на туй добре развито тяло

личи изящество и сила исполинска.”

Странен опит за флирт, може би. Беше потърсила стиха в Гугъл, но не го откри веднага и ѝ стана досадно. Като се върна от прегледа видя, че има още един мейл от същия човек, Фил1821. Пак стих.

“О, гавра с вечното изкуство величаво!

Жената с тяло на богиня, с мамещ вид,

отгоре е като чудовище двуглаво!”

Е, много мило, няма що. Извратеняк. Ана потърка лявата си ръка, беше се схванала.

***

Филип прекара целия ден в ателието си. Имаше поръчка за гърненца от един силно амбициозен производител на конфитюри. “Бутиков”, както сам се бе нарекъл с гордост. Филип нямаше възражения. Човекът плащаше добре, така че той седя и вая бутикови гърненца цял ден. Беше изпратил второто си послание на Ана сутринта и сега се чудеше дали ще се ядоса много или, кой знае, може би пък щеше да ѝ хареса. Ако можеше да чуе мислите му…

***

На път за вкъщи същата вечер Ана заподозря, че е в някакъв извънредно лош период. Преплете крака на улицата пред офиса и падна, ожулвайки и двете си колене. Чорапите се скъсаха, естествено. Не я заболя особено много, за щастие, но се наложи да се прибира с охлузени колене и дупки на чорапите. На всичкото отгоре беше пребита от умора, а нямаше чувството, че е свършила кой знае колко работа точно днес. Явно жегата я мачкаше, открай време я мразеше. Щом стигна вкъщи, се насочи право към спалнята си, нямаше сили за нищо друго. Бялата пот беше оставила следи по дрехите ѝ. Отново се изкъпа много щателно и се опита да се успокои с мисълта, че кръвната картина все ще покаже нещото, което не е наред. Ако имаше такова.

Събуди се на зазоряване с измъчен вопъл. Отново бе сънувала стареца на камъка, но този път около него имаше полицаи. Картината я беше изпълнила със смазваща скръб, не разбираше защо. Човекът беше непознат, беше сигурна. Цялата трепереше, когато стана от леглото час по-късно. Отиде в най-близката лаборатория, в която вече имаше електронен профил, даде кръв и тръгна към офиса. Резултатите щяха да са готови следобед, каза лаборантката. Ана вече беше по-спокойна, беше направила нещо по въпроса. От мъката, която я бе затиснала сутринта, нямаше и следа, беше останало обаче объркването от цялата работа. Ана не се възприемаше като особено емоционален човек и не мислеше, че е в състояние да тъгува за непознат човек и то до такава степен. Кой знае какво се опитваше да ѝ каже подсъзнанието.

***

Обадиха му се към шест и половина. Сестрата със заекване и хлипане беше казала, че не искала да го събужда с лошите вести. Баща му пак се измъкнал от къщата, докато тя била на пазар. Някак намерил резервния ключ и си отворил. Намерили го на зазоряване, край пътя, малко след табелата с името на града. Седял на някакъв камък и бил изстинал. Филип изслуша извиненията на сестрата безмълвно, отвори уста само за да благодари за съболезнованията ѝ и затвори. Усещаше се някак опустял отвътре, без болка, без мъка. Щеше да се наложи да пътува за родния си град, което никак не му се искаше да прави точно сега, но нямаше как. Написа днешното си послание до Ана (знаеше го наизуст, толкова пъти го беше пращал, или цялото, или части от него, както сега) и с въздишка започна да събира малкото неща, които щяха да му трябват за пътуването. Огледа мониторите, които в момента показваха празния апартамент на Ана и ги изключи. Камерите щяха да продължат да записват, докато го нямаше. Тревогата му беше нараснала, след като снощи я бе видял как направо отива да си легне, въпреки че още нямаше осем. Нещо не беше наред с Ана, съвсем определено.

***

“О, клета красота! Ръката тъй красива

на твоите сълзи в сърцето ми бучи,

а твоята лъжа душата ми опива

със бликащата скръб на твоите очи!”

Ана гледаше съобщението втренчено. Вече изобщо не звучеше романтично, звучеше заплашително, макар че ако я попиташе някой, нямаше да може да каже точно защо. Просто ѝ създаваше неприятно усещане, сякаш някой я дебне, постоянно. Откъде знаеше авторът, този Фил1821, че е била тъжна? Как можеше да знае, че е плакала? А тя наистина беше поплакала малко сутринта. Толкова силно ѝ бе подействал сънят. За щастие днес имаше доста работа, която скоро изтика тези въпроси на заден план. По обяд ѝ се обади лаборантката. Пробата ѝ някак се била замърсила, трябвало да я повторят. Как е станало, попита Ана. С какво се е замърсила? Лаборантката не можа да ѝ даде смислен отговор. Повтори няколко пъти колко много съжалява, каза ѝ, че няма да плаща за втората проба и накрая още веднъж ѝ се извини за неудобството. Ана натисна копчето за приключване на разговора и се взря в екрана на телефона си. Стоя така, докато до бюрото ѝ не се появи онази, същата колежка, която ѝ беше препоръчала дерматолога, да я пита дали иска да обядват заедно.

— Не, днес не ми се обядва — каза Ана с отнесен глас.

— Добре ли си? Нещо си пребледняла. Какво каза Николаев?

— О, ами… май всичко е наред, така каза.

— Браво, това да се чува — усмихна се колежката и си тръгна.

Ана постоя неподвижно на бюрото си още половин час, после отиде при прекия си началник и му каза, че никак не се чувства добре и иска да отиде на лекар. Началникът също отбеляза, че е много бледа и я прати да си ходи. Ана реши да пропусне ходенето на лекар днес, искаше само да се прибере вкъщи. С лекари можеше да се занимава утре.

***

През целия път до родния си град Филип мислеше за Ана. За баща си нямаше какво да мисли вече — беше се отървал, другото бяха необходимите формалности. С Ана обаче се случваше нещо много неприятно и макар много да му се искаше да е сбъркал, подозираше, че знае точно какво е то и това го натъжаваше. Колко разочарование можеше да понесе, запита се. Защо все ставаше така — тъкмо да си повярва, че е направил нещата както трябва и реалността му показваше среден пръст. Да, точно това правеше. Той удари волана ядосано.

***

Ана се прибра в ранния следобед, след дълга разходка. Искаше ѝ се да повърви малко, да си прочисти главата, но май не се получи. Все още беше напрегната, потисната и изобщо в лоша форма. Взе си душ, после застана пред огледалото в банята и се заразглежда. Наистина беше много бледа, но иначе не се чувстваше зле физически. Днес и двете ѝ ръце бяха леко схванати, но на това вече не обръщаше внимание. Сигурно беше нещо, свързано с кръвообращението, кой го знае. Но не я болеше. Въздъхна и излезе да се облече. Мислеше да си пусне нещо за гледане, нямаше желание за никакви други занимания.

Събуди се сепнато на финалните надписи. Явно беше задрямала още в началото на филма, защото нямаше спомен за действието. Левият ѝ крак беше сякаш пълен с иглички, но ръцете ѝ бяха добре. Внезапно реши, че за всичко е виновна жегата. Точно така, жегата скапваше организма ѝ, и ѝ предизвикваше всички тези неприятни усещания. Щеше да си купи климатик. Досега не искаше, защото беше слушала, че са вредни, че разпространяват зарази и какво ли не. Е, в офиса имаха климатици и досега не беше боледувала. Поолекна ѝ от взетото решение и се запъти към кухненския ъгъл, за да си направи салата — не беше яла нищо днес. Десет минути по-късно забрави за решението си да си купи климатик, за облекчението от това решение и за желанието да яде салата. Седеше на пода, държеше показалеца на лявата си ръка с дясната и се взираше в него. Беше се порязала, докато режеше краставица за салатата. Беше се порязала и в първия момент не бе забелязала, защото не я заболя и не потече кръв. Все още не я болеше и все още не течеше кръв. Просто имаше бледорозова резка във възглавничката на левия показалец.

— Няма да ходя да ми взимат кръв — прошепна Ана — Болна съм и няма да ходя никъде. Стана и си сложи лепенка на порязаното, нали така се правеше в такива случаи. После легна на дивана и си пусна същия филм, на който беше заспала. “Великият Гетсби”.

***

Гризеше го усещането, че няма много време и реши да ѝ изпрати последните две части наведнъж, за да е сигурен — е, почти сигурен, че ще успее да ги прочете. Важно му беше, въпреки че не беше сигурен дали Ана ще разбере смисъла на посланието, дали ще разбере, че това е неговият начин да ѝ каже колко много я харесва. Беше намерил кафене с интернет връзка, седна на една масичка и отвори лаптопа си.

***

Този път успя да изгледа филма без да заспи. Беше пищен, крещящ даже, и ѝ хареса. Успя малко да се разсее, дотолкова, че си спомни как се беше разбрала с ръководителя на дипломната си работа да поговорят днес. Отвори си пощата — нямаше нищо от ръководителя, но имаше цели два мейла от Фил1821. Беше засилил атаката, помисли си в първия момент, но след като ги прочете, ѝ се стори, че май по-скоро се е отказал. От втората строфа някак лъхаше на финал, нищо че Ана никак не обичаше поезия и беше готова веднага да си го признае, нямаше заблуди по въпроса.

“Защо ли плаче тя? Тя хубост съвършена,

която цял свят би в нозете си видяла;

какво потайно зло я ръфа неотменно?”

Тук Ана изтръпна цялата. Откъде знаеше този Фил, че нещо я тормози? Познаваше ли го? Да не беше колега? Не се сещаше за колеги, които са се държали странно в нейно присъствие, но това не доказваше нищо. Прочете и втория мейл.

“Безумни, плаче тя затуй, че е живяла!

и че живее! Но най-страшното за нея,

и от което тя трепери всеки час,

е туй, че утре пак ще трябва да живее! —

днес, утре, в други ден, и вечно — като нас!”

Що за бълнувания? Болен мозък някакъв — не вярваше, че здрав човек ще сваля някого с подобна творба, който и да беше авторът ѝ. Отново беше търсила някои от стиховете в Гугъл, но не получи резултат. Може би самият Фил беше авторът? Ана пак потръпна. Не искаше никога да го среща. Твърде много страст имаше в думите му, ако бяха негови. Пък и да не бяха, явно му харесваха, което беше същото. Твърде много страст и неуравновесеност, такива хора я плашеха. Хвърли поглед към чсовника на монитора и с изумление откри, че се е взирала в стиховете почти цял час. С мъка се отлепи от стола, цялата се беше схванала. Легна си без да се къпе и заспа веднага.

***

Погребението беше насрочено за сутринта. Филип не виждаше смисъл да чака, така или иначе баща му нямаше кой знае колко близки, които да трябва да се уведомяват. Веднага след това се качи в колата и тръгна. С имуществените подробности можеше да се занимае друг път, сега трябваше да се прибере възможно най-бързо.

***

В сряда Ана не можа да стане от леглото. Опита се, но не можа, тялото ѝ изобщо не я слушаше. Беше ли възможно през нощта да е получила някаква тотална парализа? Не знаеше, но не я интересуваше. Имаше чувството, че емоциите ѝ са изчерпани, просто нямаше как да се развълнува. Затвори очи и продължи да си лежи.

***

Филип отключи вратата на апартамента си около четири следобед. Метна пътната си чанта на леглото и веднага включи мониторите. Прегледа записа с превъртания, докато стигна до кадрите от тази сутрин. Страхуваше се да включи направо живото предаване от камерите. Искаше да се подготви. Видя как Ана се поряза, видя как седи на пода и как стои неподвижно, взряна в нещо на монитора си. Предположи, че се взира в посланието му. После, с дълбока въздишка, включи живото предаване от апартамента ѝ. Откри я в спалнята, без особена изненада. Не беше завита, заради жегата, затова можа да я види в цялата ѝ прелест. Тялото ѝ беше напълно безупречно. Филип отбеляза факта без излишна скромност — когато работеше, влагаше цялата си душа. Изглежда това, обаче, не беше достатъчно за да могат творенията му да оцелеят по-дълго. Въпреки това Ана беше изкарала почти цяла година, което беше много повече от времето на предшественичката ѝ. Но не беше достатъчно за Филип — все още не беше успял да събере смелост да се запознае с нея. Отново въздъхна и започна да надписва дисковете със записа от апартамента на Ана. Щеше да изчака ден-два преди да влезе и да я открие официално. По-точно, щеше да открие, че наемателката му е изчезнала без да си плати наема и, като някаква лоша шега, му е оставила гипсова статуя на самата себе си. А следобед щеше да се обади на доставчика си за още материал. Мислеше да я кръсти Катерина.

Advertisements

Tags: , ,

Your thoughts

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: