Джойленд. Виртуозно.

Доколкото това е възможно, “Джойленд” ми се стори още по-хубава и от “Доктор Сън”. Причината е съвсем простичка: с хорър и баба знае, без хорър — не съвсем. “Джойленд” би могла да бъде много скучна книга, ако идеята се беше появила в нечия по-некадърна глава. Тя обаче, за щастие, се е появила в тази на Кинг. А Кинг е виртуоз в рисуването на картини с думи. Той просто е един много добър разказвач — най-високото отличие, което бих могла да дам на пишещ човек, не че съм Нобеловия комитет, но какво от това. Виртуозността идва най-вече от това, че Кинг не пише претенциозно, не борави с огромен речник — макар че ситуацията е лееекинко по-различна точно в тази книга, и именно това прави героите, случките и пейзажите му толкова реалистични, толкова плътни, дори ако някои от тях са призраци, да речем.

Да, и в “Джойленд” има свръхестествена нишка в сюжета, но тя е там сякаш само за цвят; кървавочервен, естествено, човекът си има репутация, която не се е градила сама толкова години. Основната тема обаче не е нито страшна, нито свръхестествена. Основната тема е за порастването, даже по-скоро възмъжаването. Нееднократно се присещах за Холдън Колфийлд, докато четях, което е странно, защото “Спасителят в ръжта” съм чела преди около два века и то само веднъж, тоест нямам ясен спомен. Може би причината е в романтичната наивност на главния герой, в чистосърдечната му рицарска нагласа. И, представете си, накрая не му се случва нищо фатално, с което да плати за наивността си. Което, според моята дълбоко сантиментална душа, е просто чудесно. Сега се сещам, че и в “Доктор Сън” одобрих щастливия финал, което ме навежда на мисълта, че Кинг може би се е размекнал, както и че и аз съм се размекнала. Е, какво пък, не може само корави сърца да има на този свят, но подозирам, че на коравите сърца няма особено да им хареса книгата. Всъщност, знам ли, аз и себе си смятам за корава, другото е тайна.

Разбира се, тъй като Кинг обича баланса, на крехката юношеска (и бледна, да) невинност противопоставя неколцина дърти циници, които хем създават усещане за цялост на повествованието, хем внасят щипка лют пипер в цялата работа. Плюс трагизъм, не си мислете, че всичко е цветя, рози и едно убито девойче. Ако леко изместим зрителния ъгъл, романът се оказва всъщност доста страшен; може би по-страшен от чистите му хорър-истории, защото ужасите, които описва тук, са напълно реални и не се заключават само в убийства с бръснач. Ако щете, дори и неведнъж повторената мисъл на главния герой, че няма нищо по-страшно от първото разбиване на сърцето, е съвсем и напълно вярна. Или е била вярна в някакъв момент от живота на повечето хора, което не я прави по-малко валидна. Също толкова валидна би била и мисълта, че главният герой е просто сополивец и мрънкало, което някак се превръща в мъж сред панаирджийските колела и няма достатъчно акъл да види какво значи истинското страдание, въплътено от един от дъртите циници. Както вече казах, няма как всички да сме корави, особено на двайсетгодишна възраст.

Обикновена история, за обикновени хора, разказана необикновено добре, това е то. И чаена лъжичка свръх, не забравяйте.

Advertisements

Tags: ,

Your thoughts

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: