Doctor Sleep, драги ми Чес, doctor Sleep

Предупреждение: може да съдържа спойлери или следи от такива.

Доскоро не знаех, че Кинг пише продължение на “Сиянието”. Не знаех даже, че вече отдавна е написано такова за “Талисманът” (вече надлежно прочетено), така че представете си колко отблизо следя развитието на един от любимите си писатели. Но, както и да е, добри хора споделих тази ценна информация с мен и застанах в стартова позиция. Поради дългото дебнене, водещо до нетърпение, се сдобих с издание с твърди корици, макар да ми е напълно безразлично точно какви са кориците на книгте, които чета, а те са, знам, за ценители на книжното тяло. Но пък вижте колко е красива, нали?

Усещате ли как се мотая около темата и някак не ми се ще да я захващам? Да, трудничко ми е. Казано по детски чистосърдечно, книгата е толкова, толкова, ама толкова хубава, че не знам откъде да започна. Затова ще започна с разсейване на евентуалното погрешно впечатление, което предишното изречение може да създаде. Книгата е гадна. За пореден път Кинг пише за някои от най-отблъскващите проявления на човешката природа и го прави по особено болезнен начин, сякаш с времето става все по-красноречив, не знам, може и от мен да е. При всички случаи, нееднократното връщане към особено покъртителната начална сцена с Дийни и бебето Томи не помага за избликването на топли чувства към този венец на природата, човека. Лично на мен ми събира всички вътрешни органи на малка, ужасена топка скръб. Казва се Мизантропия и ѝ е приятно да се запознаете. За щастие, тъй като историята в романа е по същество просто още една битка между Доброто и Злото, всичко е наред. Като се замисля, Кинг е необичайно добър към героите си, необичайно милостив. Също необичайно, аз нямам проблем с това, въпреки че по правило съм невероятно мрънкало, когато става дума за необходима драма и излишни хепиендове. Ключовите думи са прилагателните, естествено. Майсторът толкова обича да изтезава героите си и накрая да ги остави я трупове, я безвъзвратно увредени, че тук щастливият завършек е направо освежително различен. Освен това, до него се стига напълно закономерно и логично. Все пак, от време на време е хубаво и Доброто да побеждава, нали така? Така би трябвало да е, освен ако не сте погребали цялата си невинност до капка под тоновете цинизъм, който се е превърнал в необходимо условие за оцеляване тия дни.

Да поговорим за Злото. Тук отново ме очакваше изненада. Злодеите на Кинг обичайно са си Злодеи — лишени от компенсиращи злодейството им качества, защото, явно, Кинг иска нещата да са максимално ясни и да не си отвличаме вниманието с въпроси като “Ами ако Морган Слоут бе имал по-щастливо детство?”, “Дали и бащата на Норман Даниълс е бил чудовище?” и т.н., тоест в повечето случаи няма възможност да проявим съчувствие към Лошия. Извънредно политнекоректно. Тук, обаче, нещата са малко по-различни. Да, отново имаме чудовища, но чудовища, които проявяват човешки емоции, макар и избирателно, макар и само към себеподобните. Сякаш пък няма твърде много хора, които се държат по същия начин. Този път Кинг щедро предлага още един ъгъл, от който да погледнем на нещата — нещо, което не прави твърде често, както знаем (няма две гледни точки към То, нито пък към Крис Харгенсен, да кажем). Така, както има хора, изпълнени с човеколюбие, готови да помогнат на всеки, но лишени от всякаква жалост към всяка останала форма на живот, го има и Истинският възел, чиито членове са готови да умрат един за друг, но не се свенят да колят деца, за да се нахранят. Добре, де, и аз не вярвам, че човеколюбието включва жестокост към животните, преувеличих за по-ясно, та нека го наречем безразличие. Тази особеност на Лошите създава една приятна смес от емоции. От една страна, разбира се, ти се иска да вземат да се гътнат и да се приключи с цялата трагична история, но от друга… от друга ти става някак жал, че са оцелели толкова векове, а сега се налага да спрат да съществуват, още повече, че, по думите на Анди Змията, “Не знаеш как и защо стигнах дотук” — свободен цитат, не мога да помня реплики. Борбата за оцеляване на един, е чутовно зверство за друг, това е положението, погледнато отстрани.

И няколко думи за начина, по който Кинг борави с комедията. Не, всъщност само една е думата: брилянтно. Колкото и напрегнато читателят да следи драматичното действие, няма начин поне да не се усмихне, когато четирийсетгодишният Дан Торънс започне да говори като тринайсетгодишно момиченце. Колкото и да е потиснат, все се намира кой от героите да прояви съвсем навременно чувство за хумор. Комична пауза, мили хора, Майсторът е майстор и на нея, но вие това си го знаете. Накрая ме разрева. Досега бях плакала само за Куджо, сега оплаках Джак Торънс. Паралели? Защо пък не.

Advertisements

Tags: , , ,

Your thoughts

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: