И какво направи Родригес?

Родригес беше във второто хъмви, возеше се до Джеферсън, който караше, и оглеждаше околността, гушнал автомата си. В първото, три камиона напред, бяха Учида и Стивънс. Конвоираха провизии за някакво местно градче. Шефовете бяха казали, че районът е прочистен от бунтовници, те им бяха повярвали и бяха тръгнали общо взето на разходка. Скучен пейзаж – прах, скали и тук-там някое хилаво дърво. Родригес се прозя.

— Какво, да не ти се спи? Пор такъв — измърмори Джеферсън, без да отклонява очи от скучния, прашен път.

— Околността ме приспива — призна Родригес.

От радиостанцията за връзка с другите камиони долетя гласът на Учида.

— Пичове, да вземем да спрем за малко, а? И двамата със Стивънс сме на път да задремем.

— Добра идея – това беше Малоун от втория камион. От другите два просто казаха “Прието” и след няколко минути, когато стигнаха до по-широк участък от пътя, хъмвитата и камионите спряха, подредени в спретната редица. Мъжете наизлязоха, протягайки се, сякаш бяха пътували цяла нощ. Всъщност бяха тръгнали към 6 ч. сутринта, а сега беше едва 10. Всякак си беше време за почивка, ако някой ги попиташе. Родригес се облегна на вратата на хъмвито, запали цигара и зарея поглед напред, към далечния планински масив.

— Роберто, Роберто, дете красиво, още ли не си спрял да пушиш? — подкачи го Стивънс, известен сред познатите си като “Голямата уста”.

— Тц – каза Роберто.

— Колко още път имаме до проклетото им село? — обади се Малоун.

— Към два часа – отвърна Стивънс – Ако нещо не се случи по пътя.

— Хайде сега, ще се случва нещо. Не ги приказвай такива.

Освен че беше мрънкало, Малоун имаше лошия късмет и да е суеверен — факт, от който колегите му нерядко се възползваха, за да се посмеят за негова сметка.

Стивънс се разхождаше напред-назад по пътя, Джеферсън се прозя и започна да проверява гумите на хъмвито, а Малоун се запъти към третия камион, чийто шофьор, Бенсън, се беше облегнал на предната решетка и се взираше в небето. Родригес беше допушил цигарата си и си беше запалил втора. Седеше на земята до вратата, от която беше слязъл, и си мислеше за Палома. Липсваше му страшно и се чудеше защо. Не беше нищо особено, но имаше нещо в нея… Отляво се подаде кръглото лице на Учида, с фас в устата.

— Какво става, Роберто?

Родригес вдигна рамене и отново се загледа пред себе си.

Междувременно, от другата страна на пътя, където земята пропадаше рязко след стотина метра, се чуха гласове. Два гласа, мъжки. Почиващите войници се обърнаха като един по посока на звука и сложиха ръце на най-близкото до тялото им оръжие. Откъм дерето се показа първо една глава, после втора. Първата беше доста тлъста и похлупена с безйболна шапка в тъмносиньо и бяло. Втората беше хърбава и непокрита. Постепенно притежателят на тлъстата глава с шапката се показа изцяло, следван от хърбавия. И тялото под главата беше тлъсто, цяло чудо бе, че човекът не изглеждаше задъхан. Хърбавият, обаче, се потеше обилно, защото беше натоварен с купчина торби. Тлъстият направи няколко крачки към пътя и посочи на хърбавия една точка. Той веднага свали торбите от гърба си и затършува из тях.

До този момент войниците бяха гледали безмълвно и в готовност. Сега обаче Стивънс се обърна към Джеферсън и запита:

— Тия пък откъде се появиха?

Джеферсън сви рамене и продължи да наблюдава новодошлите изпитателно. Тлъстият сякаш чак сега забеляза групичката и камионите ѝ и им помаха дружелюбно. Хърбавият сглобяваше нещо. Маса, оказа се. Войниците, с изключение на Родригес, който продължаваше да си седи до вратата и Бенсън, който продължаваше да се взира в небето след кратък поглед към двамата местни, се събраха пред последното хъмви — онова, до което Родригес, скрит от погледите на другите, мечтаеше за Палома. Междувременно, от другата страна на пътя кипеше трескава дейност от страна на хърбавия, докато тлъстият се беше разположил на сгъваем стол и беше скръстил ръце на шкембето си.

— Гледай ги, бе! — Малоун сръга Джеферсън — Тия ще си правят пикник край пътя!

Стивънс изпръхтя презрително, но след секунда очите му се разшириха. Хърбавият беше стоварил на масата цяла пуйка и бая голям бут, може би овнешки. Само че нещо с месото не беше наред. Изглеждаше сурово. Впечатленията на войниците, все още не съвсем осмислени, никак не попречиха на тлъстия да откъсне сръчно едно от бутчетата на пуйката и да го заръфа с доволно ръмжене, докато хърбавият приседна на земята от другата страна на сгъваемата маса. Стивънс преглътна шумно.

— Абе тоя яде сурово месо, бе! — пробва пак Малоун, който просто реши да се увери, че вижда правилно.

— Мхм – рече Джеферсън, който сякаш не можеше да откъсне поглед от дебелака, който ръфаше пуешко.

Родригес все така бленуваше от другата страна на хъмвито.

В този момент третото изключение от компанията реши да се присъедини към нея. Шофьорът на третия камион, Ловет, изцибрен нервак, който до момента беше седял на шофьорското място слушайки музика, рязко извади слушалките от ушите си, хвърли ги на пода и изскочи от камиона. С решителна крачка се насочи към Малоун, сграбчи го за ризата и му се озъби.

— Ей! Ей! — започна Малоун, докато другите двама стояха като вкопани.

— Мамеше, нали? — засъска Ловет.

— Какво?

Ловет го раздруса, макар че Малоун беше значително по-солиден от него.

— Оная вечер, на покера. Мамеше, нали, лайньо?

— Чакай, бе, човек, какво ти… — Малоун хвана Ловет за китките и се опита да го откъсне от себе си. Ловет само изръмжа, дръпна дясната си ръка от ризата му и след секунда отново я вдигна, въоръжена с любимия му ловджийски нож, с който не се разделяше дори когато спеше. Нервак си беше. Докато Стивънс и Джеферсън мигаха с увиснали усти отстрани, а Учида посягаше да го хване за ръката, Ловет успя да наръга Малоун пет пъти. След петия, Малоун се свлече на земята с гъргорене, а Ловет застина с вдигнат нож, дишайки тежко. От другата страна пътя, дебелакът захапа овнешкия бут.

Родригес, който бе дочул някакви необичайни звуци, се изправи и надникна през свалените прозорци на хъмвито. Успя да види Ловет с кървавия нож в ръка и тъкмо се чудеше дали не е откачил, когато зад него се появи Бенсън, който напълно невъзмутимо вдигна автомата си и застреля Ловет. Родригес приклекна, а след миг до него припълзя Учида. Последваха още два бързи откоса, докато двамата се гледаха невярващо. Настана тишина. Родригес пръв се осмели да се надигне и да погледне през прозорците. Бенсън беше застанал в средата на пътя и гледаше в посоката, от която бяха дошли. Постоя така около минута, после козирува, пусна автомата си и закрачи към двамата пикникуващи. Дебелакът му помаха дружелюбно с ръката, в която не държеше мръвка, и продължи да дъвче. Бенсън изобщо не го отрази. Подмина масичката им и се хвърли в пропастта, от която се бяха появили двамата.

Родригес продължаваше да стои прегърбен и да се взира през прозорците на хъмвито, зяпнал. Учида го подръпна за крачола.

— Махна ли се?

Родригес помисли малко.

— Може и така да се каже — отвърна и пак се загледа през прозорците. Оттам ясно виждаше двамата мъже до масичката. Май не бяха нормални. Как спокойно си седяха, докато съвсем близо до тях умираха хора. Или бяха свикнали?

— Боже! — изкрещя Учида. Беше се изправил и се бе подпрял на предния капак на хъмвито, но в миг вдигна ръце и покри лицето си.

— Ей, Шин, какво ти стана?

Шин обаче се беше свлякъл до предната дясна гума на колата и хълцаше от ужас. Родригес го разтърси.

— Какво ти стана, бе?

— Не ги ли виждаш? — успя да прошепне Учида.

— Кого да виждам, ония двамата ли? Виждам ги.

— Те са… те са демони! — изхлипа японецът. — Не ги виждаш. Не виждаш рогата на дебелия и змийската опашка на дребния. Ако ги виждаше, нямаше да си толкова спокоен!

— Шин, напекло те е слънцето, няма никакви ро… — но Учида го блъсна, изправи се и се затича към първото хъмви. Родригес остана на мястото си и без особена изненада чу изстрела. Тук ставаше нещо много, ама много странно, само че той беше останал сам и не виждаше как ще се справи. За всеки случай съзнателно се въздържа да извади автомата си от колата. Просто седна до предната гума и се замисли какво да предприеме. В този момент съвсем ясно чу гласа, долитащ от другата страна на пътя — любезен, мек глас.

— Един остана.

Родригес се огледа за да реши в коя посока да побегне и се напрегна в очакване. Тъкмо щеше да се затича, когато пред очите му плисна заслепяваща светлина и той замижа.

***

— Как спа момченцето ми тази нощ? — изгука Палома Родригес.

— Писук — каза Роберто.

— Ето ти зрънцата, ето ти и водичката, миличък.

Жената сипа храната и водата в кафеза на канарчето и отиде да си направи кафе. Канарчето клъвна няколко зрънца и зачурулика. Звучеше някак облекчено.

Advertisements

Tags: , , ,

Your thoughts

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: