А оттатък се бият със саби

Бяха четиримата — Леополд, Марина, Арно и доктор Хансен. Предишната вечер Хансен беше изпаднал в някакъв истеричен пристъп и крещеше “Трябваше да ги пуснем! Нямаше как! Нямаше, разберете!” Преди заразата беше работил в някакъв изследователски център в Бангорския университет, но не говореше много, така че никой не беше разбрал точно с какво се е занимавал. Всъщност малко от хората, които сега населяваха Тортевал, говореха за живота си преди епидемията. Шокът още не беше ги отпуснал, не можеха да повярват, че нещо такова се случва наистина, не на филм.

Бяха казали, че заразата започнала в Уелс (затова и повечето в Тортевал гледаха на Хансен с подчертано подозрение), но заради дългия инкубационен период се беше разпространила незабележимо навсякъде. Хората просто изчезваха. Бавно, постепенно и болезнено телата им сякаш се самоизяждаха, докато накрая не останеше нищо. Нищичко. И това за около седмица. Вестниците крещяха за нова супербактерия, призоваваха за спокойствие и, естествено, предизвикаха паника. Не че населението беше изчезнало, съвсем не — много хора не се бяха разболели, но започнаха безредици, политически кризи, изобщо всичко, както си му е редът. На всичкото отгоре още не бяха установили категорично продължителността на инкубационния период, така че никой не можеше да бъде съвсем сигурен, че не е заразен. В края на краищата бяха минали само пет месеца от първите случаи. Нормално, доста хора бяха решили да се оттеглят към изолирани места, най-вече острови, там, където ги имаше, като в Ламанша, например. Разбира се, и сред “оттеглящите се” имаше заразени. Умираха на островите. Леополд, Марина, Арно и Хансен бяха сред първите, които дойдоха да се скрият на Гърнси, независимо един от друг. Населението на миниатюрния остров внезапно се разду, но после постепенно спадна. В деня, когато четиримата влязоха в Кро Махи, водени от Хансен, на целия остров бяха останали може би около стотина души. Беше 15 септември.

И така, предишната вечер, докато четиримата съквартиранти, самонастанили се в една от празните къщи в Тортевал, се готвеха да си лягат, Хансен беше избухнал, след цял ден мълчание. Каза, че бил сънувал откъде е дошла заразата, че била пратена като възмездие и куп други глупости, но накрая беше изкрещял това за пускането, с което привлече вниманието на другите трима. Арно, който изглеждаше на около 40 и им беше казал, че е работил като счетоводител в Тулуза, го изгледа внимателно.

— Какво искаш да кажеш? — попита Леополд. Той беше студент трета година в Лондонското училище по икономика. Беше си плюл на петите още при първите безредици.

Хансен се тръшна на канапето и се хвана за побелялата глава.

— Плъховете — изпъшка той — Наложи се да пуснем плъховете от лабораторията.

Другите двама изтръпнаха. Спогледаха се с неизказания въпрос дали докторът е откачил или говори истината. Арно вдигна рамене, а в стаята влезе Марина, която беше трийсетинагодишна и, по собствените ѝ думи, поддържаше сайт за природна козметика, от който си докарваше нелоши доходи, пак по собствените ѝ думи. На мъжете им се струваше леко несериозна, но пък беше приятно разнообразие в компанията. Сексуални щения още не бяха проявявани открито.

— Какво става? — Марина седна до Хансен и го прегърна през раменете, мила жена беше — Какво му е?

— Нищо не сме му направили – бързо каза Леополд – Той говореше някакви неща.

— Пуснах плъховете в пещерата. След като ги хванах. Без един – глухо занарежда Хансен – Тя ме помоли. Искаше да ги спаси!

— Кой, докторе? — бавно попита Марина.

— Инес.

Мълчанието падна като камък в блато. Вълнението, което предизвика остана невидимо, и тримата слушатели явно умееха да се владеят. Бяха разбрали казаното по един и същи начин, и тримата. Че Хансен признава отговорността си за заразата, която е причинил поради невероятна глупост. Някой обаче трябваше да го каже на глас, за да спадне напрежението. Марина първа се престраши. Мъжете сякаш се бояха да не скочат върху доктора, когато потвърди, че са го разбрали правилно.

— От този плъх ли тръгна заразата, докторе?

Хансен енергично закима, после хвана Марина за китката и я погледна умолително.

— Не мислех, че ще се прехвърли на хората, наистина!

Тук вече никой не му повярва — нали беше доктор, как така няма да мисли за рисковете? А и не бяха ли бактериите по-непретенциозни от вирусите в избора си на жертва? Пък и какво значение имаше това, бездруго не беше сигурно дали причината за епидемията е бактерия или нещо друго, кой знае какво.

— В коя пещера сте пуснали плъховете, докторе? — продума Арно.

— Тук, в Льо Кроа Махи.

— Защо?

— Защото там е проходът.

Тримата слушатели се спогледаха. Май наистина беше откачил.

— Кой проход? — внимателно попита Леополд.

— Не знам — изхлипа Хансен. Седеше приведен и пак се държеше за главата — просто проходът. Сънувах го.

Тъй като така или иначе нямаха други важни занимания, решиха да проверят за какво говори.

Льо Кроа Махи беше туристическа атракция, широка, тук-там с вътрешни басейни, красива пещера. Хансен ги поведе по някакъв тесен страничен коридор и след десетина метра се спря до нещо като вдлъбнатина в стената. Скупчиха се до вдлъбнатината и видяха, че всъщност е дупка, достатъчно широка да се провре дребен човек и напълно тъмна.

— Това е проход, така ли? — попита Арно.

Хансен закима.

— И тук си пуснал плъховете?

— Да. Изчезнаха и не се появиха отново.

Голяма изненада, помислиха си Арно и Леополд.

— Ами хайде да видим. Така като гледам, май само аз мога да се пъхна вътре. Ще ме повдигнете ли? — Марина си свали раницата, в която беше сложила няколко сандвича, да не вземат да умрат от глад по пътя, който им отне десетина минути, извади фенерчето и застана пред дупката.

— Не влизай много навътре, само влез да огледаш дали е много дълъг този проход — посъветва я Арно. Тя се усмихна хлапашки и кимна. Никак не си слагаше световните проблеми на сърцето, все изглеждаше безгрижна.

Повдигнаха я. Тя се хвана за грапавите стени на дупката и се изтегли навътре, захапала фенерчето. Беше достатъчно широко да пълзи без да се отърква непрекъснато в стените на прохода. Измина метър-метър и половина, когато чу, че някой отзад я вика, но не различи какво точно казва. Внезапно чу някакво бучене в мрака, светът се завъртя около нея и Марина усети, че пада. Пред очите ѝ блесна силна светлина и тя ги стисна от болка. Чуваше звънтене на… мечове? Саби? Нещо такова. Някой я срита, после пак и после пак. Поотвори очи и видя, че лежи на земята, а около нея се вихри някакво групово мероприятие, в което хора с мечове се нападат взаимно. Мечовете изглеждаха съвсем истински, а хората бяха и мъже, и жени. Слънцето печеше. Марина се опита да отпълзи от бойното поле по възможно най-бързия начин, който в случая не беше особено бърз — препъваха се в нея, сритваха я и продължаваха да се нападат. Най-сетне успя да стигне до сравнително безопасно място. Групичката се биеше на относително ограничено пространство и вече можеше да види, че са около двайсетина души. Странното беше, че не се убиваха, даже изглеждаха, сякаш се забавляват. Някой я потупа по рамото. Марина се извърна стреснато и срещна усмихнатия поглед на младо русокосо момиче, което ѝ подаде ръка.

— Миранда, приятно ми е. Тъкмо дойде, нали?

— Ъъ… да. Само дето не знам как дойдох и къде е това.

Миранда ѝ намигна и я дръпна да стане.

— Хайде да те регистрираме, пък после ще видим.

Марина безмълвно остави Миранда да я заведе до някаква солидно изглеждаща едноетажна сграда, която ѝ навя мисли за библиотека. Светъл камък, тъмно стъкло на високите и тесни прозорци, две малки колони на входа. Внушително си изглеждаше, а жената, седяща зад висока катедра с надпис “Регистратура” напълно се покриваше с образа, който съзнанието на много хора би предложило при споменаване на думата ‘библиотекарка’. Жената се усмихна на Марина и хвана писалката, която лежеше до голяма и много дебела тетрадка, а книгата, която беше чела до идването им остави на коленете си.

— Име? – подхвана тя.

Марина се огледа неуверено. Всичко изглеждаше достатъчно реално.

— Марина Кауфман.

— Дата на раждане?

— Тринайсети март, 1983 г.

— И идвате откъде? — продължи да пита жената, докато бързо записваше отговорите.

— От Гърнси…

— Да, разбира се.

— Какво…?

— Миранда, въведи я. Приятен ден от мен – каза жената, след като сложи последната точка в записките си и отново вдигна книгата си.

Миранда прегърна Марина през раменете и я изведе навън. Там седна на стъпалото, което отделяше сградата от прашната улица, извади посмачкан пакет цигари от джобчето на ризата си и си запали една.

***

Междувременно тримата мъже останали пред дупката в Льо Кроа Махи се редуваха да крещят името на Марина, докато не се поумориха. После играха на камък, ножица, хартия, за да решат кой от тях ще влезе в дупката, за да я търси. Съдбата избра Арно. Леополд и Хансен го повдигнаха и той вдиша и издиша дълбоко, чудейки се след колко точно сантиметра ще заседне в прохода. За огромно негово, пък и на другите, учудване, дупката се оказа някак си достатъчно широка за да може да се вмъкне съвсем свободно в нея. Арно, който засега бе пъхнал в тунела само главата и раменете си, се избута назад и погледна другите двама.

— Някак е станала по-широка…

Леополд му кимна насърчително.

— Давай тогава. Идваме след теб.

Арно се мушна обратно и запълзя в мрака.

***

— Е, въведи ме. Какво е това място.

— Никой не знае – с усмивка каза Миранда.

— Как така?

— Ами така. Всички стигнахме тук по подобен на твоя начин, изтърсихме се от различни места. Ние влязохме от Австралия.

— Кои вие?

— Аз и Лари — Миранда посочи с глава висок, жилест млад мъж, който тъкмо се беше отделил от групичката “войници” и се приближаваше към тях, отупвайки праха от панталоните си.

— Здрасти, аз съм Лари – той подаде ръка на Марина без капка изненада, после седна до Миранда, прегърна я и я целуна по главата.

Марина се оглеждаше. Недалеч от прашния път, на който се разиграваше схватката със саби, имаше няколко къщурки, по-скоро колиби, стъкмени, както изглеждаше, от всякакви подръчни материали — клони, парчета шперплат, платнища, но не и тухли.

— И колко сте? — обърна се Марина към двамата австралийци.

— Около стотина, като че ли — рече Лари – До момента сме преброили шест прохода. Този вашия в Гърнси, един в България, нашия, един в Колорадо, един в Танзания и един в Индия. Сигурно още хора ще идват.

— А откъде знаехте за прохода?

— Сънувах го — вдигна рамене Миранда.

Войниците със сабите се бяха оттеглили от бойното поле, разделиха се на групички и седнаха в тревата до пътя, сякаш бяха на пикник.

— Защо само тази библиотека е истинска сграда? Другите къщи са като…

— Като колиби, да. Иван — той е руснак, не питай как е стигнал дотук, в момента се опитва да прави тухли с калта от пътя. нататък има една рекичка. И търсим нещо остро, за да можем да сечем дърва. А иначе библиотеката си беше тук.

На около километър вляво от библиотеката се виждаше нещо като гора, наистина.

В същия момент Арно се изтърси от въздуха току пред краката на тройката.

— Арно!

Марина скочи и се хвърли да го прегръща. Друго си беше да видиш познато лице.

— Какво стана? Какво е това? – заговори счетоводителят, мижейки.

— Не знаем, – весело каза Марина – но няма зараза. Май.

Тя се обърна към австралийците, които кимнаха едновременно.

— Няма – каза Лари – Не знаем защо, но няма.

Арно се поотупа и се заоглежда.

— Първо трябва да се регистрираш… — започна да обяснява Марина.

— Леополд и Хансен идват след мен – измърмори Арно. Изглеждаше съвсем объркан.

— Чудесно. Да ги изчакаме, тогава.

Изчакаха ги. Първо в праха тупна закръгленият Хансен, след него се появи Леополд. Последва още един въвеждащ момент за новодошлите — “Ама как така? Къде е това? Какви са тия колиби? Какви са тия хора?” от Хансен и “Харесва ми” от Леополд, след който Марина ги заведе в библиотеката. Странно, но явно повечето наричаха сградата така, въпреки че вътре не се виждаха книги. Залата, в която седеше регистраторката-библиотекарка, беше напълно лишена от съдържание с изключение на нейната катедра.

— Водя ви трима приятели, тъкмо… — започна Марина, но Хансен я прекъсна с вик.

— Инес! Инес ти ли си?

Жената се усмихна доста по-топло и кимна.

— Аз съм, Оле.

Докторът чевръсто заобиколи катедрата и я стисна в прегръдките си.

— Ти ме доведе тук, нали? Ти ми прати онзи сън? Нали? — питаше той задъхано.

Инес внимателно се освободи от ръцете му и го погали по бузата.

— Аз бях, да. Стори ми се, че е добра идея да оцелееш. Харесваш ми.

— Момент!

Прозвуча като излайване, още повече, че идваше от Арно, който говореше винаги тихо и спокойно.

— Вие сте разпръснали заразата, нали? Чрез плъховете.

Инес кимна с израз на известно неудобство, но не твърде силно.

— Съжалявам, ако някой от вас е загубил близък, но се налагаше.

— Някой?! ВСИЧКИ сме имали близки, които вече нямаме! — развика се Арно. Изведнъж се втурна към Инес, хвана я за раменете и я разтърси.

— Как можахте?! Защо? Коя сте вие изобщо?!

Жената се отдръпна от зачервеното му лице и свали ръцете му от раменете си.

— Боя се, че не мога да ви отговоря на въпросите. Ще ви кажа само, че беше наложително. Вселената, така да се каже, не е толкова неорганизирана, колкото може би си мислите. И паралелните вселени съществуват.

Арно се опули.

— Паралелни вселени?! ТОВА е паралелна вселена?! Да ви имам паралелните вселени! — кресна той за последно, плю яростно на пода, врътна се и закрачи към вратата, която тръшна след себе си.

Инес се усмихна на останалите трима, които не бяха помръднали, докато Арно крещеше.

— Работата ми тук приключи — каза тя. Наведе се зад катедрата, измъкна оттам добре наточена брадва и внушителен ловджийски нож и го подаде на Хансен, който ги взе безмълвно. После затвори тетрадката, прегърна я пред гърдите си и огледа Марина, Леополд и Хансен.

— Е, приятен живот на всички ви.

Токчетата ѝ зачаткаха по гранитния под. Вратата се отвори и затвори след нея. Тримата дълго останаха по местата си в мълчание. Отвън се дочу блеене на овца. Към нея се присъедини втора, после трета.

Advertisements

Tags: , , , , ,

Your thoughts

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: