Me, myself и субтитрите

Безвъзмездните субтитри са без съмнение сред най-благородните занимания за езиковеди. Освен това са и мехлем за душата на преводача, защото ти решаваш какво да превеждаш и то рядко е на тема, към която изпитваш органична непоносимост – не си представям да доживея деня, в който сърцето ми да трепне от излизането на новия блокбъстър “Един ден в ЕК”, бейсд он ъ тру стори, например. В чисто егоистичен план, преводът на филми помага да си поддържаш живия език, ако нямаш много други начини да го правиш или просто ти е писнало да четеш новинарски агенции на съответния език, поради факта, че са новинарски. То пък егати и новините тия дни, нали? И най-страшното – понякога превеждаш, защото толкова си се влюбил в даден филм/сериал/шоу, че просто не можеш да допуснеш, че е възможно широките народни маси да останат в неведение за неговата изключителност. Естествено, при мен надделя именно последното. В момента, две години и половина по-късно, си плащам с лихвите, но пък ги намирам за напълно поносими.

Бидейки неприкрит технофоб, започнах да субтитрирам наивистично – в Wordpad, пишейки просто върху английския текст на наличните субтитри. Ура, казвах си, по един епизод на два дни, че да не се преуморявам, тия осем (тогава) сезона ще ги изпапкам за нула време. Имало било програми за субтитри, но не, благодаря, така си ми е идеално. До момента, в който английските субтитри свършиха. Драматичен преломен момент, защото другото нещо, което страстно не понасям, е преводът по слух, буквално по слух. Жестоко изтезание за слуховия ми механизъм, при цялата му дресировка. Защото, драги зрители, не говоря за филм с по две реплики в минута, о, не. Говоря за телевизионна викторина, в която нерядко всички четирима участници плюс водещия говорят едновременно, а друг път мърморят под носа си, пак по неколцина едновременно. За да си почина, превеждах неща с наличен изходен текст. Да, вече бях безвъзвратно заразена.

Е, не се отказах, разбира се. Първо поради инат, “Я да видим кой кого!”, второ защото предаването беше започнало да добива популярност и всяко лично адресирано “Плаках от смях” ме трогваше по най-сантиментален начин и трето заради лични особености при поемането на ангажименти. Тук дойде моментът, в който се наложи да се запозная по-отблизо с техническите изисквания при субтитриране, които превръщат толкова много млади хора в субтитрокопи, които вероятно била извършили сепуко, ако им остане ред, по-дълъг от о, боже, 38 символа. Без съмнение за някого този абзац би прозвучал като опит за оправдаване на собствената ми некадърност. Така да бъде. Винаги е възможно да се вместиш в задължителните и препоръчителни технически параметри, иначе нямаше да съществуват. И аз мога, пробвах. Понякога обаче не можеш, повтарям, не можеш, да се вместиш във всички тях едновременно – факт, признат от БиБиСи в техния наръчник за субтитриране. Запознаването ми с него беше чиста проба просветление – подсети ме за процеса, много вървежен в момента, на приоритизиране. Аз съм еретик, неперфекционист и не искам да си имам работа със скриптове на паскал, освен ако много не се наложи. Това беше преди. После развих специфична шизофрения.

Ето как протича един примерен вътрешен диалог напоследък. Преводачът: “Това цялото трябва да влезе, не ми пука, че редът ще стане дълъг!” Старшината: “Е, не може! Правилата са си правила!” Преводачът: “Да, ама всяка една дума е СМЕШНА!” Старшината: “Не ми пука.” Преводачът: “Аре са, за две букви повече.” Старшината: “Казах!” Преводачът: “Ми хубаво, ще пренеса репликата неправилно, на, пък, да видим!” Редакторът: “Не може да се работи така. Сърцето ми е разбито.” Преводачът и старшината: “Мри, гад.” Разбирате какво имах предвид с плащането и лихвите. В хода на работа закоравях до такава степен, че вече почти нищо не може да ме стресне. Оцелях след 30 минути, посветени на кокни римувания сленг; оцелях след безчет омофонни игри на думи (Why is there no aspirin in the jungle? Because the parrots eat-em-all. Why did the mushroom go to a party? ’cause he’s a fungi!). Мозъкът ми разви мазоли, обаче няма да се дам. Също така няма да преведа fart с “газове” в подчертано хлапашки контекст, както и shit с “екскремент” в същия контекст. Благодаря, господин Пеневски, преводачът наистина не може да се срамува от която и да е дума в езика.

Най-хубавото в цялата тази изтощителна борба за оцеляване е, разбира се, да видиш, че някой там оценява труда ти. Аз по принцип лесно се трогвам от добра дума и съм (потенциално!) лесна плячка за злоупотреби, но някои неща в себе си не можем да променим, особено ако не ни се иска. Искрените благодарности сгряват душата, защото отговарят съвсем подобаващо на не по-малко искреното намерение да зарадваш някого. Донякъде е демотивиращо, по отношение на самокритичността, но, като цяло, няма платен превод, който може да предизвика този вид положителна емоция. А и, съвсем егоистично, светът на рисуваните герои нямаше да познава новия животински вид “пуц”, ако един художник не беше гледал едно шоу с едни мои субтитри. Стига ми, даже остава.

ПП Мухата в супата е, че не е добре преводачът да е и редактор на собствената си продукция. Мъка!

Advertisements

Tags: , , , , ,

Your thoughts

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: