Приказки срещу стрес

Онзи ден в метрото видях обявата и веднага реших да пробвам. “Приказки срещу стрес”. Вцепени ме силен пристъп на носталгия по детството. Отивам, помислих си, и без това е на две пресечки от вкъщи. Бях достатъчно честна да си призная, че ако беше извън Манхатън, едва ли щях да се вдигна. Какво ти Манхатън, извън квартала да беше, пак нямаше да отида, но за късмет от Дойърс до Байард са точно две пресечки.

Приказки срещу стрес.  Перфектен рекламен слоган, между другото. Звучеше някак архаично – кой чете приказки днес, освен децата, и в същото време освежително ново и различно. Авторът заслужаваше уважение, определено. Сетих колко обичах приказките, когато бях дете. Един бог знае къде са ми приказните книги, след толкова местене тук и там по света. Е, поне успях да превърна четенето в професия, нищо че в конкретния момент това означава четене на труд, озаглавен “Политика на знаменитостите”. Не се оплаквам, просто да редактираш подобни четива не е толкова интересно, колкото приказките.

Два дни по-късно бях там, на Байард Стрийт 2-Л. Качих се на третия етаж и почуках на първата врата вляво. Нямаше звънец. Отвори ми жена на средна възраст, най-вероятно тази, с която бях говорила и по телефона, когато си “записвах час”, разказвачката.

— Заповядайте, влезте — усмихна се някак колебливо. На вид беше от онзи труден за описване тип невзрачни хора, чиито черти повечето от нас забравят веднага, след като са се разминали с тях. Брюнетка на средна възраст — това можех да дам като описание, ако някой ме питаше. Но погледът ѝ беше мил и предразполагащ, така че я последвах относително спокойно.

— Наистина ли разказвате приказки като терапия?

Тя отново се усмихна и с жест ме подкани да седна на поизтъркано канапе от тъмнозелен плюш под прозореца.

— Наистина. И има полза, сама ще видите. Чай или кафе?

— Чай, моля — измърморих, твърде заета да разглеждам обстановката. Малко необичайна беше. На около два метра от мен (холът беше обширен) стоеше висока коледна елха. Пластмасова и неукрасена. Е, всеки си има странности, щедро заключих и се загледах в пода, който, като че ли, беше най-интересното в стаята. Представляваше някаква комбинация от старичко дюшеме и фаянсови плочки, сякаш произволно поставяни тук и там между дъските. Имаха фриз от ръждивочервени цветенца, приличаха на скелети на цветенца, така семпло бяха рисувани. На втори поглед видях, че съвсем не бяха поставяни произволно – оформяха лъчи, несиметрични и с различна дължина, но си бяха лъчи.

— Елхата има сантиментална стойност, затова стои там през цялата година – обясни разказвачката. Едва ли бях първата, учудена от присъствието ѝ, но и не бях искала обяснения.

— Е, какво ще ми разкажете днес?

— Пийнете чай, а аз ще ви поразгледам. После ще разказвам.

Това вече си беше неудобно — да седя и да пия чай, а тази жена да ме оглежда. Е, ще потърпя, не е толкова страшно.

След десетина минути разказвачката ми предложи да полегна, защото може да ми се доспи, докато слушам. Полегнах, а тя започна.

— Имало едно време едно момиче, което се било изгубило в една гора. Гъста гора била, голяма. Отдавна бродело момичето и вече било забравило откъде е тръгнало и къде иска да стигне. Дърветата в тази гора били от бетон, а листата – от електрически крушки.

Подсмихнах се — каква мила метафора, но си забраних да минавам в критически режим и се опитах да се отпусна и просто да слушам. Имаше хубав глас, успокояващ и напевен.

— Изведнъж пред момичето се появил прекрасен принц на кон.

Няма да се изсмея, няма. Няма да се изсмея.

— Конят бил железен, а черната му грива се развявала от вятъра, който духал между неподвижните дървета. Принцът бил в искрящи бели одежди, а очите му били по-сини от небето в ясен летен ден. Без да каже дума, той подал ръка на момичето и го вдигнал на коня. После препуснал под светещите крушки.

Тук някъде явно съм задрямала, защото се озовах в кошмара, който сънувах неведнъж през последните години. Кошмарът с падащите прозорци и напразните ми усилия да ги затворя и върна на мястото им. Този път обаче имаше нов елемент — докато с всички сили дърпах едната дръжка, а прозорецът под нея се люлеше само на долната си рамка, иззад гърба ми се подаде огромна ръка и го върна на мястото му. Огледах се. Всички прозорци, а те обикновено бяха поне четири, бяха здраво затворени, а зад мен нямаше никого. Събудих се от леко, но настойчиво потупване по рамото.

— О. Извинявайте, май не дослушах приказката.

— Дослушахте я, не се тревожете. Сто долара.

Платих без всякакви угризения, чувствах се наистина освежена, макар че това може и да беше от дрямката. Усмихвах се по целия път до вкъщи, особено на “очи, по-сини от небето в летен ден” или каквото беше там. Обичам приказки!

Първата ми работа, когато се прибрах, беше да седна на компютъра и да разкажа трепетното си преживяване на Сладуранчо Джейми — колега и близък приятел.

“Сериозно? Рицар на черен кон? Ха! И ха-ха-ха. “

“Сериозно, сериозно. Но не се засмях, поздрави ме. Хич не съжалих, обаче, май добре ми се отрази. Нестандартна терапия, ура-ура.”

“Добре, добре, почти ме нави. Оставям те, че имам уговорка за театър.”

“Приятно прекарване. Утре пак.”

***

Колкото повече време минаваше, толкова повече се убеждавах, че слушането на приказка е било най-умното нещо, което съм правила за здравето си напоследък. Мина седмица, а аз кипях от енергия, наспивах се, докато преди се будех всяка божа нощ в 3 часа и се въртях до зори, направо не ме свърташе. Голяма работа са някои алтернативни форми на психотерапия, както дълбокомислено отбелязах пред Сладуранчо на по бира след работа. “Изглеждаш, сякаш си на кока, ако искаш да знаеш”, изсумтя той, а аз избухнах в смях. Не бях в покой, вярно, по-скоро се чувствах като куче, следващо прясна диря, но това не ме безпокоеше изобщо. Спрях да се мъча да затварям надвиснали над нищото прозорци през нощта, а това ми беше важно, мразех този сън.

Джейми също беше посетил разказвачката, но бе остаснал крайно разочарован, оттам и киселите забележки. “Разказа ми някаква изчанчена съвременна версия на Червената шапчица, за Бога, “Червеното коланче”! Ловецът се оказа ловец на глави с геронтофилски наклонности, а Коланчето беше единствен наследник на богатата си баба. Много смешно!” Сладуранчо и неговата нежна душа. Явно бях извадила късмет с приказката, нищо, че не я дослушах будна. Хванах се, че се заглеждам в очите на околните  — дали са сини като ясно лятно небе.

Посегнах да отворя вратата на денонощния магазин на ъгъла на Дойърс и Пел и забелязах, че още съм ухилена от завистливото, според мен, заключение на Сладуранчо. Ядеше ми се нещо много шоколадово, но не знаех какво именно, прост шоколад не вършеше работа, исках нещо сочно. Собственикът беше свикнал да ме гледа как стоя със зареян поглед пред сладкарските рафтове, така че нямаше какво да ме изнервя. Заех позиция и почти веднага реших, че днес ще заложа на класиката и ще си взема шоколадови мъфини. В същия момент отзад нещо прошумоля, протегна се ръка и ми подаде един от огромните мъфини. След краткия първоначален шок от идеалното съвпадение на мисъл и действие успях да измърморя “Благодаря” и да огледам стоящата до мен фигура. И се разсмях неудържимо, защото очите, които ме гледаха добродушно от брадатото лице, бяха небесносини. Естествено, човекът се усмихна с недоумение.

—  Извинете — размахах ръка пред лицето си. — Тези дни съм склонна да избухвам в смях винаги щом видя синеок човек.

— Синьото смешен цвят ли е?

— Не, не, от една приказка тръгна цялата работа… — и не усетих как му разказвам случката. — Благодаря за мъфина, точно за такъв си мислех.

— Аха. Беше ти изписано на лицето  — ухили се той.

Излязохме заедно, аз с мъфина, той  — с пакет Парламент, и джентълменът, или Итън, предложи да ме изпрати до вкъщи. Приех.

— А мислила ли си откъде са се появили тези прозорци?

Бяхме стигнали до входа ми.

— Мислила съм, но нищо не ми идва на ум — свих рамене. — Страх ме е от височини, но не е нещо патологично.

Стояхме пред входа и се гледахме. Обикновено ми беше неудобно да се взирам в нечии очи, но сега не ми пукаше. Той се приведе и леко отърка нос в шията ми.

— Никак не харесвам мъже с бради — продумах едва-едва, гласът ми се беше спотаил някъде надълбоко в гърлото.

— Добре  — прошепна той.

***

След около три месеца “Днес ще спим у нас, а утре у вас, че трябва да ставам рано” и на двамата ни писна и се преместихме в по-голямо жилище. Всеки си имаше кабинет, за да работим на спокойствие. Итън беше илюстратор на свободна практика, а на мен все по-често ми се налагаше да си нося работа вкъщи, колкото и да мразех. В началото на ноември вече бях в кръвожадно настроение почти постоянно. Притискаше ме неотменим краен срок, а сякаш всички по веригата бяха решили да закъсняват едновременно. Почти всеки ден се налагаше да стоя до късно в офиса и вече определено изнемогвах. Исках да се свърши, да се качим на поовехтелия му триумф (да, той караше мотор, а аз не шофирах каквото и да било) и да тръгнем нанякъде без посока, ей така, за проветряване. Една такава вечер се добрах с последни сили до вратата, готова веднага да се тръшна в леглото. В апартамента беше тъмно, светлина идваше единствено от улицата, което беше добре дошло. Докато се събувах обаче, лампата в коридора светна и ме стресна. Итън се облягаше на стената до ключа и ме гледаше навъсено. Примигнах.

— Здрасти. Мислех, че си излязъл.

— Къде беше? — Въпросът прозвуча като ръмжене.

— На работа.

Нещо не беше наред, той не изглеждаше наред. Не беше пиян, не беше друсан, просто изглеждаше съвсем необичайно и сякаш се извисяваше над мен повече от обикновено. Не беше с великански ръст, стигах му до рамото, но в момента присъствието му изпълваше помещението. Отворих уста да попитам какво не е наред, когато изведнъж лицето му се озова точно пред моето и изпълни зрителното ми поле за секунда. В следващата усетих как главата ми се люшва назад и успях да помисля “Не може да ме е ударил”, преди да спра да виждам и усещам каквото и да е.

***

Седях на кръглата пластмасова табуретка в кухнята на кръстницата ми, а тя замислено ме гледаше, захапала цигарето си.

— Какво има? — попитах.

— Те са сред нас, не го забравяй. И живеят вечно.

— Какво? Кои?

— Злите – сопна ми се тя, дръпна от цигарата си и изчезна зад облаците дим.

***

Събудих се от някакъв ритмичен натиск върху пръстите на лявата ръка и усещане за движение. Отворих очи. Линейка, просто чудесно. Итън седеше до главата ми и потупваше устата си с ръката ми.

— Какво стана?

Говорех с усилие, чувствах се като прегазена, съвсем буквално. Нищо не ме болеше, но бях напълно и абсолютно омаломощена.

— Припадна. Съмняват се за микроинсулт.

Обърнах се към парамедика, който седеше от другата ми страна:

— Микроинсулт ли?

— Ще ви прегледат на място – кратко отговори той и започна да ми мери кръвното.

Задържаха ме за цялата нощ, направиха тестовете, които държаха да направят и ме пуснаха на следващия ден. Микроинсулт, фамилна обремененост с мозъчна исхемия, една седмица покой вкъщи, да внимавам, да се грижа за себе и всичко останало. И аспирин, разбира се. Прибрахме се в мълчание. Аз се опитвах да проумея точно колко опасна е била случката, но все се връщах към размяната на реплики с кръстницата ми, а Итън рееше поглед в пространството, здраво хванал ръката ми в своята. В главата ми се появи незабравимата реплика на Скалогриз от “История без край”. “Приличат на големи, добри, силни ръце, нали? Досега мислех, че са такива.”

Следващите дни прекарах най-вече в леглото, слушах музика, четях това, което ми се четеше, но досега не бях имала време, изобщо почивах си съвестно. Итън стоеше настрана, не ми досаждаше със загриженост, само понякога ми хвърляше по някой подозрителен поглед. Още не го бях попитала за какво беше толкова ядосан онази вечер. Един следобед, в петък, някой звънна на вратата. Чух как Итън отваря вратата, няколко неразбираеми думи и накрая звук от тъп удар. Скочих и хукнах към коридора, където го заварих да се взира мрачно в поваления в краката му непознат и да потърква дясната си ръка.

— Какво…? Защо си го ударил? Добре ли сте? — веднага реших, че Итън е виновен, макар никога да не бе проявявал склонност към насилие.

— Нищо му няма — процеди той. — Хлебарка гадна.

Ококорих се. Хлебарка? Междувременно човекът с пъшкане се изправи на крака и погали леко челюстта си, която вече беше започнала да се подува. Беше млад и симпатичен, от онези, които запленяват момичетата с така наречения хлапашки чар. На втори поглед ми се стори направо красив, с първия го бях подценила. Очите му бяха сини като незабравки и очарователно контрастираха с черната коса. Направи крачка назад и с усмивка посочи Итън с пръст.

— Недей така, приятелю, не е хубаво да удряш съседите. А аз дойдох да помоля за малко захар.

— Магазинът е на ъгъла, купи си — Итън буквално излъчваше враждебност на талази. Мина пред мен с ясната цел да ме скрие от погледа на непознатия или него  — от моя, затова се наложи да надничам иззад рамото му.

— Ей, явно си ме сбъркал с някого. Няма да ти връзвам кусур, ама да не ти стане навик. Госпожо.

Непознатият отново посочи Итън с пръст, засмя се и ни помаха за довиждане, преди да се врътне на пети и да се отдалечи. Загледах се след него, нещо в дрехите му ми беше привлякло вниманието. Пуловерът, това беше. Светлобежов пуловер, с мотив от нещо ръждивочервено около врата и по края на ръкавите. Фигурките ми бяха познати отнякъде, но откъде  — не можех да си спомня.

В момента, в който затвори входната врата, Итън се отпусна. Дойде при мен и ме погали по косата.

— Извинявай, че се наложи да гледаш.

— Хубаво ще е да ми обясниш какво точно гледах, защото засега съм ти леко бясна. Направи ли ти нещо човекът?

Той поклати глава.

— Тогава? Познаваш ли го, кой е?

— Казва се Дейвид  — въздъхна. — Нанесе се в апартамента отсреща в понеделник.

— Е, и? Кога е успял да те ядоса между понеделник и днес и то дотолкова, че да го удариш? Или се познавате от преди?

— София, хайде приеми, че не е добър човек, меко казано, и спри да ме разпитваш. Моля те.

“Големи, добри, силни ръце”…

— Добре. Ще се опитам. Но няма да мога да спра да мисля за това, така че рано или късно пак ще започна да питам.

Той се засмя, после дойде и седна до мен. Прегърна ме силно.

— Рано или късно и светът ще свърши.

Замълчах за малко, докато се преборя с усещането за идиотизъм, после го погледнах съсредоточено в очите и го попитах:

— Итън, ти зъл ли си?

Объркване, недоумение и гняв, това изразяваше лицето му. След което избухна в гръмогласен смях, а аз се почувствах петгодишна и безкрайно наивна.

Смехът спря съвсем внезапно.

— Не, Софи. Не съм зъл.

***

С течение на времето успях да изтикам случката със сбиването извън обсега на внимaнието си, макар че все още ме чоплеше любопитство — кой беше Дейвид, откъде се познаваха с Итън и изобщо за какво беше цялата работа. За добро или за зло, нямах кой знае колко време за размишления, така че животът си продължи, общо взето, както обикновено. Коледните празници минаха, започна нова година. Името на съседа не се спомена повече у дома. До деня, в който, излизайки за работа една четвъртъчна сутрин, се сблъсках с Дейвид на входната врата. Духаше леден февруарски вятър, бях се навлякла максимално и това ме направи по-непохватна от обикновено. Той вихрено отвори вратата отвън, аз залитнах и паднах право в ръцете му.

— Какво добро утро  — усмихна се лъчезарно, а аз цялата настръхнах от допира му. Внезапно, като токов удар, ме обзе непреодолимо желание, мозъкът ми се размъти. Той ме пусна и усещането отшумя също толкова внезапно, като ме остави замаяна и с треперещи крака. Сетих се откъде ми бяха познати фигурките по пуловера му  — бяха същите като шарките по плочките на пода в дома на разказвачката на приказки. Инстинктивно направих крачка назад.

— Забравих си телефона горе, искаш ли после да те закарам?

На улицата пред входа беше паркирано… да, точно така, ферари. Това окончателно наклони везните. Имах твърдо мнение за италианските коли  — не се качвах в такива.

— Не, благодаря — отвърнах. — Свикнала съм с метрото.

Загърбих го и направих няколко крачки, когато цялата ми дясна половина изтръпна и този път не успях да се удържа на крака. Докато падах, отзад ме удари някакъв горещ вятър и в следващия миг се озовах по гръб на ледения тротоар, а Итън се надвесваше над мен с, кълна се, светещи очи. Стисна челюстите ми с ръка, докато отворя уста, прилепи устни до моите и издиша в дробовете ми нещо, което ми се стори като жив огън. Имах чувството, че ме овъглява отвътре, почти очаквах да започна да димя, но нищо подобно не се случи. След няколко секунди огънят изчезна, Итън се отдръпна и ме огледа изпитателно.

— Добре си — отсече той и се извърна към Дейвид, който, учудващо, не беше изчезнал веднага щом го видя. Подпираше се на колата си и се подсмихваше.

— Ех, на косъм беше — каза и поклати глава разочаровано. Итън се хвърли към него, хвана го за врата и започна да го разтърсва. Бях убедена, че може веднага да го прекърши, но Дейвид се оказа изненадващо жилав, въпреки видимо крехката си физика. Дадох си сметка, че редките минувачи сякаш изобщо не забелязват какво се случва на улицата. Двамата се млатеха насред тротоара, а хората внимателно ги заобикаляха, забили поглед в земята. Аз седях на плочките, без да усещам студа и не можех да откъсна очи от тях. В един момент картината пред очите ми се замъгли, деформира се и ми се стори, че Итън се бие с разказвачката на приказки, онази при която бях ходила миналата пролет. Зяпнах, премигнах няколко пъти съзнателно и видях как Итън обърна Дейвид с гръб към себе си, хвана го за раменете, подпря коляно на кръста му и дръпна силно. Тогава закрих очи като дете, което гледа страшен филм. След малко усетих как Итън много внимателно и нежно сваля ръцете ми от очите и се огледах. Нямаше и следа от Дейвид и от колата му. Това преля чашата и се разхлипах, убедена, че съм откачила и халюцинирам. Той ме вдигна на ръце и без да продума, ме внесе в сградата.

— Итън, за лудницата съм — прошепнах през сълзи.

— Не си.

— Привиждат ми се неща! — настоях, докато ме носеше по стълбите.

— Нищо не ти се е привидяло, видях сметката на оная хлебарка, макар и само временно.

— Шарките на пуловера му бяха същите като онези по плочките в апартамента на разказвачката.

— Нищо чудно, той си носи обитанието като дреха.

От изумление спрях да подсмърчам. Итън ме прибра, съблече ме и ме изкъпа като бебе, а аз нямах нито сили, нито желание да противореча. После ми нареди да се обадя в офиса и ми подаде чаша чай, след което седна до мен на дивана и прехвърли ръка през раменете ми.

***

— Дейвид е инкуб – започна Итън. Задавих се с чая.

— Моля те недей, нещата изглеждат достатъчно сюрреалистични и без митични създания.

Той поклати глава.

— Не се шегувам. Пие енергията на точно подбрани жертви. Тази сутрин те е маркирал.

— Какво?!

— Докоснал те е на две места, видях ги, докато те къпех.

Вдигнах си пуловера и огледах местата, където ме беше хванал, когато се спънах. Да, имаше две розови петънца, като ощипано.

— Това ли?

Итън кимна.

— Сега ти звучиш като луд  — поусмихнах се. Чувствах се сигурна, уютно ми беше, шокът сякаш беше поотшумял.

— София, ако не бях стигнал до теб навреме, сега щеше да си отново в болницата, този път със сериозен инсулт.

— Как…  — писна ми да повтарям “Какво”. — Защо?

— Набелязал те е от пръв поглед, когато си отишла да ти разкаже приказка. Да, той е бил. Не му е проблем да се преобразява.

— А тези шарки? Бяха както цветенца, стилизирани цветенца.

Итън въздъхна.

— Може би са списък на трофеите му. Един господ знае колко хора е изсмукал, не е млад.

Явно Сладуранчо е извадил късмет, без да подозира.

— А ти откъде разбра? Не се срещнахме случайно, нали?

Той сведе поглед свенливо.

— Сънувах те.

— Сънува ме?

— Да. И дойдох да те намеря.

— Дойде да ме намериш…

— Аха. Познавам го отдавна. Имах приятел. Много добър приятел. Него не успях да спася, нямаше как.

Стана и запали цигара, аз също си поисках. Дръпнах и се сетих за огнения му дъх.

— Какво ми вдъхна на улицата? Излекувал си ме, нали? Как?

Той махна с ръка.

— Важното е, че стигнах навреме. Но сега…

Вдигна очи към въпросителното ми изражение и реши да продължи.

— Вече те е маркирал и може да те намери навсякъде. Ще дойде в съня ти. Може би ще се наложи да поостанеш с мен повече, отколкото си планирала.

— Планирала? Нищо не съм планирала, какви са тези глупости!

— О, ами, добре тогава. Ще мога да те пазя, ако си с мен.

Изведнъж много ми се прииска да го прегърна силно. Направих го, той също ме притисна към себе си.

— Итън?

— Мхм?

— А ти какво си?

Той се поотдръпна и потърка лицето си с ръка.

— Дракон. Аз съм дракон.

Прихнах така силно, че се разхълцах, после хълцането премина в плач, после пак се смях, а той не спря да ме прегръща, докато не се успокоих.

Говорихме до късно тази нощ. Колкото и да бях изтощена от емоции, нямаше начин да ми се доспи скоро, предвид заплахата, която може би ме очакваше. Как подбираше жертвите си Дейвид? Не се знаеше, нямало ясно правило. Въпрос на вкус, ха-ха… Пошегува се, че може да е бил фен на Саманта Матис, на която знаех, че приличам, с тази разлика, че не бях руса и не бях актриса. “Е, може да предпочита червенокоси”, бе коментарът на Итън.

Разказа ми за приятеля си, Ричи — контрабандист на алкохол по време на Сухия режим. Дейвид по онова време, разбира се, не бил Дейвид, а Дилайла. “Пищна мацка с адски зелени очи”, по думите на Ричи. Итън, или през 1925 г. Джоузеф, така и не я срещнал, докато не станало прекалено късно. Видял я едва на погребението на Ричи, който умрял скоропостижно, за няма и два месеца. Веднага разпознал какво е.

— Как? И като стана дума, какво правят драконите? Какво са драконите? Защо си ме сънувал? Как ме намери?

Бях се сгушила на канапето в студиото му, а той седеше до мен и разказваше. Сега разпери ръце.

— Не знам защо те сънувах, просто се случи. Съдба, сигурно. А да те намеря беше лесно — всеки човек оставя следа, нещо като мирис, нещо като образ… Не мога да го обясня ясно, но по стечение на обстоятелствата живеем на едно място и не ми беше трудно. Какво правим? Нищо кой знае какво. Ако обичаме нещо, пазим го с цената на всичко. Ако намразим нещо… Е, ами, стават пожари.

Беше се изчервил. Едър, рус, брадат мъж, свел поглед в краката си с изчервен нос. Да ти се скъса сърцето от умиление.

— А Дейвид? Как си надушил Дейвид?

Той сви рамене.

— Предполагам, че по същия начин, както ти надушваш нечистоплътността. Вони отдалече. Само че при такива като него вонята е видима. Поне за такива като мен.

— На колко си години? — прошепнах.

— На около 500.

— Не ти личат.

Позасмя се. Аз нямах енергия за смях. Спеше ми се, много ми се спеше.

— Остарявам, когато паля — промълви той. Очите му гледаха в пространството пред него. Обърна се към мен и се усмихна измъчено.

— Поспи, аз ще те пазя.

— Ще ме опазиш от сънища?

— Мога да опитам – отвърна той и пак впери поглед пред себе си.

***

Тази нощ спах като мъртва, без сънища, но седмица по-късно висящите прозорци се завърнаха. Този път лежах напреки на тях, а върху мен, около мен, под мен, навсякъде беше Дейвид и ме целуваше. Плъзгахме се към ръба на прозорците, които висяха над пълен мрак, беше ме завладял ужас, но и от наелектризиращото усещане, което бях изпитала когато той ме беше докоснал за първи път. Някъде отдалече чувах глухи удари и сякаш някой шепнеше името ми. Опитвах се да се захвана за ръба на някой от прозорците, да се задържа върху тях, но всичко се плъзгаше, плъзгаше към мрака. Постепенно звуците се усилиха, а лицето ми пламна от болка. Итън беше и не шепнеше, а крещеше името ми. Насилих се да отворя очи и видях стремително приближаваща се ръка, която ме удари жестоко по бузата. Окончателно се събудих и вдигнах ръце пред лицето си, защото той тъкмо замахваше за нов удар.

— Не! Моля те, не ме удряй! — разхлипах се.

— О, слава богу, слава богу! — избърбори той задъхано и свали ръка. Беше се подпрял на коляно върху леглото, а под другия му крак, на пода, се гърчеше Дейвид. Итън ме погледна внимателно, докато дишането му се нормализираше, увери се, че съм напълно будна и бавно свали коляно от леглото. Наведе се, хвана Дейвид за врата и го вдигна.

— Доста нагло, не мислиш ли? — въпросът прозвуча спокойно, даже любезно, но това спокойствие беше от вида, който смразява кръвта във вените и предшества касапници.

— Пробвам си, друже, пробвам си – измърмори Дейвид с крива усмивка.

— И си сигурен, че ще ти се размине.

Онзи се разсмя звънливо, като дете.

— Е, ами, как да ти кажа. Съмнявам се, че ще си рискуваш най-хубавите години за някаква кукла, която след няма и 50 лета ще е труп.

Итън не отговори. Виждах само гърба му и забелязах как гръдният му кош започна да се издува. Поемаше дъх. Дълго време поемаше дъх.

— Ей, ти сериозно ли? Я си помисли пак — Дейвид започваше да звучи нервно. — Помисли…

В този момент Итън рязко издиша. От устата му блъвна синьобял огън, който превърна Дейвид в пепел, преди да успея да мигна. Мигнах. На пода до леглото имаше купчинка пепел, а до нея стоеше едър старец с превити рамене.

— Итън? — едва промълвих.

Той повдигна натежалите си клепачи, които почти скриваха очите му и се усмихна по неговия си свенлив начин.

— Съжалявам, Софи. Много огън отиде. Май не ми остана никакъв.

Бавно и предпазливо вдиша, позакашля се и се строполи върху пепелта.

Advertisements

Tags: , , , , , ,

Your thoughts

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: