Това е нещо друго

Наса се е накиснала в нещо неприятно, почти го подушвам. Снощи ми изпрати файл с “оперативни записки”, както се изрази, и ме закле да го прибера на топло. Ще го прибера, къде ще ходя, само че когато отново благоволи да се обади (телефонът ѝ е изключен), хубаво ще ѝ потрия сол на главата. Изрева ми, че я местят в Белград, защото главният ѝ се е разсърдил за нещо, поляхме случая и съвсем между другото вметна, че последната ѝ работа, преди да замине, била да разрови някаква секта. Явно хубаво е разровила, щом се налага да прави такъв бекъп. Първо ще изчета каквото ми е пратила, после ще го покрия.

OZ_1

Нищо случайно няма на тоя свят, нищичко. Всичко е съдбовно — въпросната секта се помещава в стария ми блок, мястото, където съм живяла най-дълго. Поне от пет години не съм стъпвала там. Няма при кого да ходя на гости, в крайна сметка, откакто кръстницата ми почина. Сигурно половината съседи от едно време са измрели, а другата половина са се преместили. Отвън си е същият, само дето са направили изолация, а предишните поляни наоколо са застроени плътно. Мъка и носталгия по детството. Както и да е. Никакви подробности не знам за тази секта, освен че не е “точно християнска”, както се изрази Анелия. Е, хвала ти, колежке. Нямало никаква публична документация, нямало и инциденти, изобщо нищо нямало. Освен слухове, че на този адрес има секта. Е, колко му е, да поразследваме слухове.

Градинката пред блока ист капут, естествено. А беше толкова хубава. Входната врата е открехната, та няма да се налага да звъня на произволен домофон с кой знае какво обяснение. Нарочно не поглеждам към бившия ни апартамент. Обичах го много, а сегашните му (може би все още) собственици са кофти хора и ми става неприятно като се сетя. (Бел. Кирил – Кириле мой, разправяла ли съм ти как ни изнудваха с един полилей, за да сменим дограмата? Подсети ме, ако не съм, да ти разкажа. Идиоти.) Вратата към мазето е сменена с метална. Хубаво. До ден-днешен помня колко мразех да слизам в мазето — бъкаше от огромни хлебарки. Днешните са жалка работа в сравнение с онези.

Ще започна от горе надолу. Първа спирка — петият етаж. На втория, точно до стълбището, е застанал рошав младеж. Подпрял се е на стената и гледа в пространството. Хвърля ми бегъл поглед, когато ме вижда, и после връща очи в изходно положение. Не изглежда надрусан или замаян, явно просто чака някого. Нещо обаче не ми харесва в него, не знам какво. Ако още е там като се върна, ще го поразпитам. На петия етаж всичко е спокойно. Две врати, едната пред мен, другата на десет метра вляво. Е, да започнем от близката.

Направо невероятно! Ще излъжа, ако кажа, че изобщо не съм очаквала да попадна на познати, но наистина не очаквах, че ще са точно тези. Вратата ми отваря Елица, жената на Жоро Гешев. С Жоро израснахме заедно, относително казано, защото и той, като останалите деца в блока, беше с около 10 години по-голям от мен. Единственият път, когато съм се качвала на мотор, беше точно с батко Жоро. После батко Жоро се ожени и си народи челяд. Двама сина, да, ето ги и тях — и двамата са му одрали тъмнокосата, черноока кожа. Появяват се отнякъде, докато Елица ме прегръща.

— Страхотна изненада! Какво правиш тук? — пита с блеснал поглед.

— Ами по работа — ухилвам се аз. А сега де. Е ли Елица сектантка? Какво да кажа, като не съм си подготвила резервно обяснение? Нахлух директно, обзета от обичайния бяс при самото споменаване на думата. Тя обаче спасява положението.

— Сигурно проверяваш разните слухове за блока, а? — и ми намига.

— Ъхъ.

— Идвай, тъкмо пием кафе, и Жоро ще дойде след малко.

Хваща ме под ръка и ме повежда към… да, кухнята. Съвсем ясно помня разположението — вдясно по коридора са кухните. Странно, обаче коридорът на пръв поглед ми се видя доста по-широк, вероятно съм се развълнувала и съм си върнала за момент детските очи. Всичко беше толкова голямо едно време.

И кухнята изглежда по-просторна, отколкото си спомням, балконът — и той. От цветовете трябва да е — всичко е в бяло, шкафчетата от светло дърво. Сядаме на покрития балкон и Ели веднага пали цигара. Обичам ги тези хора, и те като мен не си променят вредните навици, защото така било по-здравословно. По-голямото момче носи кафеварка, от онези класическите, алуминиевите, и налива. Отдавна не пия кафе, но не е сега моментът да го споменавам. Най-много да ми се разхлопа сърцето, в края на краищата.

— Е, как сте? — питам. — Само вие ли останахте тук от едно време?

Ели кимва и издухва дим през носа.

— Само ние сме. Мариана последна си би камшика към Канада.

Чувам тънко мяукане и съзирам прелестно рижаво-бяло котенце до балконската врата. Протягам ръце и котето се спуска към мен. Особено обичам малки котенца — започват да мъркат само от “Здрасти”.

— Хич не се умилквай — заявява Елица. — Тук няма манджа, да си закусвала.

Котето ми бутва ръката с носле, вирва опашка и влиза обратно в кухнята.

— Котки, а? Преди не гледахте ли кучета?

— Тежко изживяхме смъртта на Рекс. Оттогава не сме взимали друго куче. Е, ти как си? Работиш здраво, гледам.

Свивам рамене.

— Чак пък здраво. Колкото-толкова. Е, да питам ли за слуховете, или направо ще ми кажеш?

Елица започва да се смее.

— Абе тия слухове! Нямат си работа.

В този момент нещо препречва светлината от кухнята — Жоро. Същият си е, поналял се с годините, но като цяло същият. Едър, брадат и весел.

— Я да видиш ти, кой бил тук!

Сграбчва ме и ме стиска в почти убийствена прегръдка, след което ме бутва да седна.

— Не ме убивай, моля ти се — хъхря. Да не говорим, че и белите ми дробове не са това, което бяха.

Жоро избухва в смях, придърпва си стол и си налива кафе.

— И какво, разследваш ли ни?

— Не знам, да ти кажа — играя го хитра. — Има ли за какво да ви разследвам?

— Махни тая работа, няма секта тук — махва Жоро с ръка. — Яд ги е, че се откачихме от “Софийска вода”.

— Как така сте се откачили? — зяпвам съвсем буквално.

— Ей така. Имаме си кладенец — ухилва се Ели. — В мазето, колкото и идиотски да ти звучи.

— Стига бе!

— Мамо, къде ми е жълтият ластик?

На касата на вратата се е подпряло русокосо момиченце на около шест години. Трудно преценявам, не разбирам от детска възраст. Не знаех, че имат и дъщеря, но пък тя е цялата на майка си — блондинка.

— В стаята ти трябва да е, госпожице — казва Ели. — Бягай да се обличаш.

— Три за щастие? — остроумнича. Три деца, боже! Ужас. Искам да се върна на кладенеца. Това звучи направо абсурдно — кладенец, насред София? В мазе? Стивън Кинг? Или ме мотаят, разбира се.

— Ами поне едно да прилича на мен — смее се Ели. Много се смеят тези двамата, и то едно такова чистосърдечно, без клокочещо напрежение под смеха, без напрягане. Откога не съм се смяла така.

— Кажете за кладенеца. Как от кладенец до секта?

И те ми разказват. Как мазетата се наводнявали непрекъснато, как извикали майстори, как след майсторите се появил някакъв самостоятелен експерт, който казал, че под блока има кладенец. И Жоро предложил на майтап да си го разкопаят и да си го ползват. Ако не станело, щял да покрие разходите. Обаче взело, че станало. Към този момент съм изпила вече две чаши кафе и съм замръзнала в невярваща усмивка. Кладенец! И си го ползват!

— Добре, де, дотук окей. Откъде се взе сектата? Някой ви завидя ли, що ли?

Жоро и Елица се споглеждат лукаво и после Елица казва:

— Ние пуснахме слуха. Да не ни досаждат.

— Кой да не ви досажда?

— Ами такива като тебе — ухилва се Жоро и ми разрошва косата като на хлапе.

Съвсем приказно започва да ми звучи, освен това ги хващам в крачка.

— Тогава защо решихте на мен да кажете?

— Е, ти си свой човек, нищо, че не сме се виждали от сто години — казва Ели. — Пък и… вече пробва водата. Как си?

За миг изстивам, през главата ми минава върволица от възклицателни мисли — Отровна?! Дрога! Луди! Махам се! — после изведнъж се успокоявам. Пием едно и също, на тях нищо им няма и категорично не изглеждат дрогирани. А и всъщност се чувствам прекрасно, особено предвид факта, че съм изпушила доста повече цигари от нормалното като за два часа.

— Добре съм. Какво има във водата?

— Ами нищо особено. Само дето е жива вода.

А? Не, сериозно. А?

Двамата избухват в смях, докато мигам на парцали.

— Ебавате ме.

— Не, наистина е жива вода. Е, ние така си я наричаме, нали сме чели приказки толкова пъти — Ели ме потупва по ръката, вероятно с успокоителна цел.

И продължава да разказва. Как анализите не показали нищо кой знае какво в състава на водата, обаче живеещите в блока веднага усетили промяна. Каква промяна? Към по-добро. По-свежи били, по-енергични, някой си Илия, който вече не живеел там (Защо?), се кълнял, че с чаша вода се излекувал от грип… Жоро по това време, преди година, бил на жестока диета, заради гастрит и високо кръвно. След седмица на тази вода забравил, че някога го е болял стомах.

— А ти нали знаеш какво е гастритна криза?

Знам, да му се не види. От първа ръка. Понечвам да си сипя кафе, преди да осъзная какво правя, и се стряскам. Кафеварката обаче е празна. Жоро става и ми налива вода от чешмата.

— Стига ти толкова кафе, за какво ти е.

Шареното коте пак се появява и се отърква в краката ми. Почесвам го по главичката.

Жоро отваря уста да каже нещо, но Елица го спира с поглед.

— Е, какви са страничните ефекти? Има странични ефекти, нали?

Колко съм наблюдателна само.

— Ами… има един.

— Какъв? Рак?

Пак избухват в смях. Днес съм много забавна, очевидно.

— Не, не, разбира се, че не. Нали ти казвам, че е жива вода. Никакви такива. Нещо друго е, но ще решиш, че сме луди.

— Вече си го помислих, така че давай.

Много е вкусна тази вода. Не мирише на хлор или каквото там слагат в нормалната. Вкусна е, а аз не обичам водата като напитка, честно казано. Изпивам си чашата почти наведнъж.

— Ами…

— Да не се превръщате в ангели?

— А, подействала ти е.

— Какво?! – оглеждам се диво, но изглеждам съвсем нормално. Те също, само са малко притеснени, сякаш. Позасрамени.

— Превръщаме се, но не в ангели. Какви ангели те гонят?

— Превръщате се.

— Аха.

— В какво?

— В каквото си поискаме – прошепва Жоро в ухото ми и после пак се обляга на стола си с широка усмивка.

Чувствам се странно. Някак дистанцирано ми е ясно, че тук трябва да кажа нещо като “А стига бе!” или “Стига сте ме взимали за мезе”, но не мога. Защото безусловно вярвам на казаното от Жоро. Усещам го някак и бих заложила пари, че не ме взимат за мезе.

— Сега остава да кажете, че съм ви прочела мислите, нали?

— И това го има, но не при всеки. По-скоро е нещо като изострена интуиция. Много изострена.

Разбира се, че ще ми свършат цигарите на най-интересното. Дотук цялата работа звучи като приказка, надявам се, че ѝ е ясно. Но пък сладкодумно разказват тези, хващат ти вниманието. Сигурно има някаква дрога намесена. Пак се ядосах на глупавите си съседи, докато се връщах от будката за цигари. Пред входа се мотаеше сиамска котка и напираше да влезе. Що за човек ще си остави котката да избяга? Не е от нашия блок, със сигурност. Прекрасно животно.

— Нали ви е ясно, че няма начин да ви повярвам, докато не го видя с очите си? — питам войнствено.

— Ами ти вече го видя — усмихва ми се Елица. — Силвия ти се показа в цялата си прелест.

Котето!

— Тц, пак не вярвам. Няма ли как да го изпитам на себе си?

— Ами има, разбира се. Пий водичка още няколко дни, представи си точно в какво искаш да се превърнеш и си готова — Жоро говори небрежно, все едно ми разказва филм.

— А после? Как става наобратно?

— По същия начин. Само гледай да не прекалиш с количествата, защото…

Аха, ето го проблемът.

— Защото какво?

— Ами защото ще си останеш в животинската форма — с леко неудобство казва Ели. После ми разказват случката със семейството от първия етаж, които прекалили с пиенето на вода и си останали свраки. Защо някой доброволно ще се превръща в сврака, не ми е ясно, но хора всякакви. Гнездото им сега било на малкото покривче над входа. Показват ми го, наистина има гнездо. Луда работа, но просто трябва да пробвам. Напълват ми една трилитрова бутилка от минерална вода и ме изпращат да си правя експериментите.

— А откъде знаете, че няма да дам на някой друг и да разпространя тайната?

— Знаем. Вече си пробвала водата.

И са прави. Нямам никакво желание да споделям наученото, но затова пък ми идва шантавата идея да стана котка и да отида да тормозя Кирил.

А стига, бе! Трябва да се майтапи, това не може да е истина! Подхилквам се, но нещо ме човърка. Наса знае, че обожавам котки, най-вече сиамски. Знае и че не съм си взел такава, защото още страдам от смъртта на Тодор. Не вярвам в съвпадения.

Излязох да проверя дали онази котка е още пред входа. Там беше. Метна ми се веднага, щом ме видя, и, не знам дали не си въобразявам, но се покатери по мен доста внимателно, без да ме одере.

Advertisements

Tags: , , , ,

Your thoughts

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: