Онази изложба

Дружеско предупреждение: Текстът, който следва, може да съдържа описания, неприемливи за хора с чувствителна нервна система и такива, които изпитват искрено преклонение пред човешкото тяло, било поради религиозни или морални причини.

Когато бях на 11 години, успях по виртуозен начин да си срежа крака така, че се наложиха не само кожни шевове, а и такива на сухожилията. До ден-днешен десният ми палец не е това, което е левият като гъвкавост. По време на операцията непрестанно мърморех, че не ми дават да гледам, надигах се нагло от масата и накрая се оплаках, че можело поне книга да ми дадат, щом не дават да гледам. 13 години по-късно не по-малко виртуозно строших глезен и малка тибия, което наложи по-сериозна операция, включваща временен винт, два пирона и длъжка пластина. При махането на временния винт поисках да ми го покажат. За к’во ми било, винт като винт. Винт, ама мой, идеше ми да изфуча. Е, останах си с другите добавки. Хем платинени. Пак мрънках, че ми е скучно, а операторът, дано живее дълги години и облекчи живота на много хора, мило ме попита: “Ами да ти попеем?”. При третото си влизане в операционна вече бях помъдряла и през ум не ми мина да поискам да гледам. Е, послъгах – мина ми, но не посмях; коремна операция, все пак. Това дълго въведение служи да покаже на читателя някои от по-усуканите канали на мозъка ми и да обясни защо с такова нетърпение се изстрелях към ЦУМ за “Човешкото тяло – разкрито и реално”. Интересно ми е и толкова.

Първата ми среща с пластинацията на човешки тела стана преди n години в списание “Егоист”, в материал за експозицията на създателя на технологията, Гюнтер фон Хагенс. Останах напълно запленена, което обяснява високите ми очаквания към тукашната изложба и частичното ми разочарование, защото нещата бяха не съвсем изпипани. Кожата на някои от изложените експонати беше намачкана от, вероятно, опаковката, в която са били съхранявани и разни детайли като уши и носове изглеждаха обработени през пръсти. По-важното обаче е, че общо взето липсваше творческата аранжировка, която е характерна за оригинала. Тук е мястото да спомена и етичния конфликт, който ме нападна след прочитането на тази статия. Да, телата в изложбата несъмнено бяха с азиатски произход и не, не направих опит да се самозаблудя, че са доброволци. За жалост, в конфликта победи любопитството, развален човек съм. Не знам дали някой от хората, чиито тела разглеждахме, е имал ясно желание да бъде експонат след смъртта си (най-вероятно не), но в същото време питая непоклатима увереност, че след последния си дъх късаме окончателно дипломатическите отношения с физиката си и спираме да се вълнуваме какво ѝ се случва. Всеки е свободен да вярва в каквото иска, нали?

По същество: изложбата е разделена на няколко части, представящи съответно скелета, нервната система, кръвоносната система и общо взето всички налични ни органи. Интересен момент бяха експонатите, показващи заболявания, но възторгът беше помрачен от простия факт, че след обработка органите изглеждат значително смалени и детайлите не се виждат добре. Не знам дали е генерален недостатък и на технологията или конкретно несъвършенство на изпълнението, но добре, че имаше надписи на най-важните места (например “рак” насред разреза на черен дроб). Пораженията, предизвикани от масивен инсулт, безспорно грабват вниманието, но пък белите дробове на дългогодишен пушач, надлежно представени в цялата си тъмна сивота, не успяха да ме трогнат изобщо. Организаторите мило бяха поставили прозрачен контейнер, в който предполагаемо зашеметените пушачи да хвърлят отровата след челния сблъсък с вътрешностите си, но урожаят беше слаб – шест или седем кутии, от които три празни.  Типично. Любопитното беше, че до пушаческия дроб имаше напречни разрези от здрав дроб, който също беше доволно изпъстрен с черни точици. Това налага извода, че — ако приемем, че експонатите приживе са били градски жители, както подозирам — и да не пушиш, ако живееш на достатъчно мръсно място, няма да има прошка за дробчетата ти. Дробът с емфизем е грозна гледка, но бледнее пред рядкото състояние мегаколон. В рязък контрапункт трябва да изписукам, че кръвоносната ни система е нещо изключително красиво, гледана сама по себе си. Наистина, ама наистина красиво — като сюрреалистично дърво с клони, клонки и клонченца, на което листа не му трябват, защото клоните оформят удивителна филигранна мрежа. Предполагам, че работата по отделянето на тази мрежа от останалите тъкани и аранжирането ѝ във формата, присъща на крайника, на който принадлежи, е сравнима с изработването на яйце Фаберже. Респектирана съм.

Серията надлъжни разрези на глава (и не само) предизвика неособено приятни образи на машина за рязане на шунка, но пък естетически погледнато въпросните разрези ми заприличаха на филийките ахат, с които дъщеря ми обича да си играе, стига да ги докопа. Предпочетох да ги гледам естетически. Демонстрацията на различни ортопедични техники за обездвижване и коригиране на фрактури ми беше особено интересна по личните причини, изложени в началото, а размерите на показаните в действие хирургически инструменти за пореден път ме накараха да се изумя как успяват някои хирурзи да забравят по една, че и две клампи вътре в пациентите си (четирицифрен брой случаи годишно в Щатите). С това изложбата приключва. Няма изложена бременна жена, което, честно казано, е успокоително, всеки има някакви граници. Ако ще виждам пластинирана бременна, то държа тя да е доброволката от оригиналната експозиция. Има зала с няколко етапа на фетално развитие, пред която има подробно и ясно предупреждение – ако ви стиска.

Общо взето, всеки, който доброволно е боравил със сурово месо с цел готвене, не би трябвало да изпитва потрес от изложените експонати, които, най-просто казано, ти съобщават, че Homo sapiens принадлежи към царство Животни, отдел Гръбначни, клас Бозайници, разред Примати, семейство Човекоподобни. Нищо повече, нищо по-малко. Ако оставим настрана чувството за хумор, езика и способността да пишем поезия и да строим ракети с топлинно насочване, сме си просто още една мръвка по хранителната верига. Действа приземяващо и смиряващо, което винаги е полезно.

Advertisements

Tags: , , ,

2 responses to “Онази изложба”

  1. hbeeva says :

    Технологията за консервиране на кръвоносната система в този й вид е следната: в тялото се вкарва въпросният полимер за пластиниране, в случая оцветен. Той прониква в почти всички кръвоносни съдове, а след това така подготвеният експонат се потапя в киселина, която оставя само полимера, който е сравнително твърд.

    А иначе не мисля, че органите са много смалени, просто човек не знае, че някои не са чак толкова големи по принцип. Виждала съм класически препарати и размерите си съответстват.

    Колкото до човешката срещу животинската анатомия- аз виждам в човека отпечатъка на съзнателното поведение, което прави и плътта му по-странна на вид. Аз пък не се впечатлявам от препарати на фетуси- те са прекалено малки, за да имат истинския отпечатък на човешкото, още са нещо неоформено. Наистина не очаквах, че феталното развитие е толкова забързано накрая и някак незабележимо (по размери) в началото. Тоест може би съм го знаела, но ми беше интересно кога и как става калцирането на скелета.

    Но да, точно тази изложба съм гледала в Прага и има какво да се желае откъм стил и аранжировка.

    • Пуци says :

      О, значи съм ги надценила откъм ювелирност. 🙂 Но за размерите, какво да ти кажа, по филми съм виждала бъбреци, мозъци, сърца – ами значително по-големи са. Може би просто не съм очаквала да са толкова смалени, а обективно погледнато разликата не е толкова значителна, както казваш. Мозъчетата бяха миниатюрни направо.

Your thoughts

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: