После

Стая 22. Това е нашата стая, макар че не съм съвсем сигурна какво трябва да значи “нашата”. Шестима сме. Възрастна двойка, едно русо момиче, аз и две момчета. Мъже, не момчета. Не съм им запомнила имената. Почти не говорим, най-вече седим на трите легла и двата стола в стаята и се оглеждаме. Нещо не е наред, но не мога да определя какво е. Атмосферата тежи от притеснение, страх, объркване и някаква отчаяна потиснатост. Но никой не казва нищо. От време на време някой става да се разтъпче и да погледне през прозореца, после пак сяда и навежда глава. Дори не знам къде се намираме. Сградата е голяма, прилича на… може би санаториум. Но защо тогава няма персонал? А и се чувствам съвсем обичайно, нямам оплаквания. Другите също изглеждат нормално.

Сещам се за любимия си сън, сънят, който се надявам никога да не забравя. Да не би да сънувам? Не, не може. Всичко изглежда твърде реално. Та, в любимия си сън се намирам в тунел на метро, където двама делово изглеждащи младежи качват хора на индивидуални вагонетки. Качват и мен. Вагонетката прилича на кабинков лифт и ме отвежда на високо плато, покрито с най-сочната трева, която съм виждала. Много високо. Там е пълно с хора. Приближавам се до ръба на платото и поглеждам надолу — сякаш съм погледнала от самолет, само че ъгълът е значително по-широк от този, предлаган от самолетното прозорче. Някой се приближава до мен и пита: “Няма ли да скочиш?” Ужасно ми се иска да го направя, но ме е страх. Човекът окуражително ми се усмихва. Вярвам му безусловно. Разпервам ръце и политам. В същия момент осъзнавам, че съм умряла. Не, не от скачането. Умряла съм и са ме довели тук, което е неясно къде, но ми харесва, защото мога да летя. Когато се събудих, диво задращих по вратата на подсъзнанието си, за да продължа да го сънувам.

Да не би да съм умряла и това да е някаква разпределителна станция като онази от съня? Не, стоп.  Не е разпределителна станция, друго място е. Сигурно място. Подслон. Скривалище. Излизам от стаята да се поразходя. На таванския етаж се е приютил пълният състав на някакъв травеститски клуб. Приятно ми е да ги навестявам, при тях отчаянието сякаш не е толкова тежко. Ръцете им са все заети – шият, поправят, не знам и аз какво точно правят, но тече някаква дейност. В нашата стая никой нищо не прави, най-много аз или другият пушач — мисля, че се казва Марк, да си поискаме взаимно по цигара. Веднъж по предложение на русото момиче излязохме да берем ябълки — близо до сградата има останки от овощна градина. Набрахме ги бързо, като постоянно се оглеждахме. Никой не пита никого защо, а на мен ми е неудобно да повдигна въпроса. Явно всички знаят защо сме тук, само аз съм забравила. И всички изглеждат, сякаш много им се иска да кажат нещо, но все го премълчават. Освен Марк, той изглежда сякаш мълчи, защото обича да мълчи. Да, синеокият е Марк, този с тъмните очи е… не помня.

Връщам се към стаята, но не я виждам. Виждам номер 24, номер 20, дори номер 14, незнайно защо, но 22 я няма. Няма я! Паниката ме прегазва като влак-стрела; коленете ми омекват, стомахът ми е в безтегловност, сърцето ми побеснява. На номер 24 има табелка “Джузепе Сантини мениджър”. Какво става тук? Какъв мениджър? Това го нямаше преди малко! Натискам дръжката на вратата без да почукам. Стаята зад вратата е празна, но изглежда като кабинет, не като нашата стая. Вече съм наистина сериозно изплашена. Затварям вратата, оглеждам се и виждам номер 22. Нахълтвам вътре и ги виждам — всички са си там. Леличката, тази от възрастната двойка, ми се усмихва мило.

— Загубих се. Стаята изчезна — пъхтя аз и си бърша изпотените ръце в джинсите.

— Как така се загуби? — с леко учудване пита леличката.

— Изчезнала? — приглася русото момиче. — Как така изчезнала?

— Ей така. Нямаше я. Имаше някакви други номера, но не и този.

Марк побутва кутията с цигари на масата към мен. Поглеждам го с благодарност и се стряскам, защото кристално ясно съм доловила как ми казва “Няма страшно”. Не телепатично, не на глас. С очи. Очите изразяват емоции, но да “говорят” буквално? Хайде стига. Чувствам се изопната като тетива, която стрелецът продължава да опъва, може би за да провери кога ще се скъса. Защо, по дяволите, никой нищо не казва! Освен това “няма страшно” е лъжа. Има страшно. Не знам какво е, не знам къде е, но го има. Чичкото, този от възрастната двойка, казва, че излиза да се поразтъпче. Чакам го да се върне, чакам да видя дали и на него няма да му изчезне стаята. Връща се. Хм. Пак ще изляза, да проверя какво ще стане. Ами ако халюцинирам? Ако това е лудница? Не може да е лудница — що за лудница ще държи шест души в стая за трима?

Излизам, отивам до края на коридора и се връщам. Номер 19. Номер 23. Номер 20. Номер 24 “Джузепе Сантини мениджър”. Какво става тук?! Отварям вратата на номер 20. Пред мен се изправя мъж на средна възраст, усмихва ми се любезно и ме кани с жест вътре.

— Заповядайте, тъкмо започвахме обсъжданията.

Дръпвам се, като измърморвам някакво нечленоразделно извинение за това, че не желая да участвам в обсъждания. Идва ми идея и се качвам горе при момичетата. Кълбо с някакъв конец ми трябва. Ще завържа единия край за нещо вътре в стаята и ще го размотавам след себе си. Да видим тогава какво ще стане. За щастие имат кълбо с някаква връв. Урежда ме. Започвам да я размотавам още на стълбите, което май е глупаво, защото докато стигна до нашия етаж, размотаното се е разбъркало и не намирам края. Но пък намирам нашата стая. Вътре обаче са само леличката и чичкото. Леличката вдига рамене още преди да съм попитала къде са другите. Тичам към стълбите. Не знам защо тичам, нещо ме тика напред. Трябва да намеря другите трима, трябва! Трябва да сме всички вътре, не бива да сме навън! Добре. Фатализъм — тук. Хронична тревожност — тук, но в момента не ми пука дали тревогите ми са основателни. Спускам се до широкото стълбище към парадния вход на сградата. На него се разминавам с някакъв тъмнокос човек, който ми заприличва на Марк. Хващам го за рамото, той се извръща и виждам, че е непознат. Извинявам се и изскачам навън. Отпред има малко дворче, оградено от вероятно много стари плачещи върби. Не, със сигурност са стари, защото са огромни. Тръгвам към дърветата, но зад мен някой подвиква името ми. Обръщам се. Тъмноокото момче от нашата стая. Издишам с облекчение. Един намерен, остават двама.

— Къде е… — започвам, но не довършвам. Ето го. Приближава се бавно и ми протяга ръка, колкото да пипне моята, не да ме води някъде. Хващам го за ръката и усещам, че е изпотена. От тревога, макар че прави опит да се усмихне. Трогната съм. Толкова съм трогната, че му се хвърлям на врата и го стисвам силно. Мисля, че никога повече няма да го пусна, но сега трябва да намерим русото момиче, защото започва да притъмнява.

***

Събуждам се, защото някой ме потупва по рамото. Залепила съм нос в стената, с ръце между коленете. Извръщам се и виждам Марк, който приближава пръст до устните си и ме подканя да стана. Леличката и чичкото спят на съседното легло, другото момче и русото момиче също спят, прегърнати, на третото.

Всички сме облечени както вчера. Нямам спомен да съм си лягала. Приближавам се до прозореца, през който се взира Марк. Зазорява се, но е облачно. Въздухът е някак тежък, като пред буря. Стаята ни гледа към двора, клонките на върбите започват да се полюшват. Първо съвсем лекичко, после все по-силно. Приижда вятър, и приижда бързо. Небето притъмнява, като че ли целият ден е минал за минути — от зора до здрач — и сега се спуска нощта. Чакам да започне да вали. Обичам да вали. Вятърът се засилва, клоните се мятат като камшици, от земята се вдига прах. Искам да завали, да се освободи това напрежение, от което главата ме заболява.

По коридора пред стаята отекват забързани стъпки. Двама, може би трима души тичат нанякъде. Около нас спящите започват да се пробуждат. Чичкото измърморва, че го боли главата, става и излиза от стаята “да се поразтъпче”. Леличката опъва чаршафите на леглото, завивки няма. Раздразнена съм от очакване. Пускам ръката на Марк, която сграбчих в момента, в който се приближих достатъчно, и излизам. В коридора няма никого, а аз се сещам за вчерашните случки с миг закъснение — докато затварям вратата на стаята след себе си. Обръщам се и я гледам настойчиво. Засега е на мястото си. Решавам да рискувам и да се отдалеча. Искам да сляза във фоайето, да погледам задаващата се буря по-отблизо. Нямам никакво желание да изляза навън, макар да не мога да си го обясня. Наистина обичам дъжда, а и времето е топло, септемврийско.

Фоайето е почти празно. Само една млада жена с уморено лице се щура от прозорец на прозорец и наднича през стъклените врати. Не ми обръща никакво внимание, когато се доближавам, за да надникна и аз през вратите. Отнякъде се появява плешив мъж в сив костюм, който минава между нас, отваря вратите и излиза в бурята. Осъзнавам, че навън има няколко души, на които вятърът не прави никакво впечатление. Просто стоят. Не помръдват. Не съм им обърнала внимание, защото съм омагьосана от клоните на върбите. Залепвам чело на една от вратите и гледам навън.

— Извинете.

Обръщам се. Жената е застанала до мен, погледът ѝ е умолителен.

— Виждали ли сте дъщеря ми? На три годинки е, с тъмносиньо яке.

Поклащам глава. Изобщо не съм виждала дете тук вътре. Нито пък навън, като се замисля. Жената притиска юмрук към устата си и хапе кокалчетата на пръстите си.

— Преди малко беше до мен и изведнъж изчезна.

Съчувствам ѝ, но не знам какво да направя. Започвам да се взирам навън и се чудя защо жената не е излязла да търси дъщеря си на двора. Изведнъж виждам между другите хора малка фигурка, също толкова неподвижна, колкото останалите.

— Ето я — посочвам я на жената.

— Къде е? Къде? Не я виждам!

Не може да не я вижда. Детето е само едно. Жената обаче продължава да се взира през вратите, запъхтяна, с търсещи очи. Побутвам вратата пробно, сякаш предварително знам, че няма да се отвори. Наистина не се отваря. Започвам да се ядосвам. Преди малко се отвори, за да излезе мъжът със сивия костюм. Не ми се е сторило — ето го там, стои и не помръдва. Малко по-вдясно, между мъж и жена, хванати за ръце, стои детската фигурка. Невъзможно е да ми се привижда. Невъзможно е! А може би жената е луда? Някой трябва да е луд, но никак не ми се иска това да съм аз. Хуквам обратно към стаята, за да проверя. За щастие тя си е там. Всички обитатели са се скупчили пред прозореца, само Марк седи на едно от леглата и пуши. Гледа в пода и не вдига глава, когато влизам.

— Виждате ли детето? Виждате ли го? — отивам при тях, разбутвам чичкото и русото момиче, за да виждам по-добре и им посочвам детето.

— Виждаме го, мила — отвръща ми леличката и ми се усмихва някак окуражително.

Опитвам се да говоря спокойно, но ми е ясно, че за пореден път паниката е спечелила битката.

— Марк! — крясвам — Навън има дете! Марк!

Той вдига глава и се опитва да се усмихне. Навън най-сетне плисва дъждът, а аз внезапно разбирам, че леличката се казва Татяна, чичкото – Андрей, русото момиче е Сара, а тъмноокото момче – Иван. Разбирам и че Марк е дошъл първи в стаята, а аз — последна. Не разбирам обаче защо никой не реагира на това, че навън има дете, а дъждът вече се е превърнал във водна стена. Всъщност нито детето, нито останалите навън се виждат. Сядам до Марк, хващам го под ръка и подпирам глава на рамото му. Той не помръдва.

***

Седим със Сара в двора, под една от върбите. Вече съм доста по-спокойна, през последните дни нещата някак се избистриха, изясниха. Паниката е приспана.

— А ябълките? — питам я.

Сара се усмихва смутено.

— Ти си знаеш — отвръща.

— Нямам спомен някога да съм брала ябълки.

Мълчи.

— Е, както и да е.

Обръщам се и за пореден път поглеждам надписа над входа на сградата. ПОЩА. Всеки път ме досмешава. Поща? Защо точно поща? Няма кой да ми отговори.

Тази вечер си тръгват Татяна и Андрей. Пада мрак, навън се събират облаци и се надига вятър. Всички в стаята седим и не продумваме. На вратата се чука и се показва главата на мъжа, който ме беше поканил на обсъждания в една съседна стая. Все още не знам за какви обсъждания става дума.

— Ще се присъедините ли към нас?

Никой не реагира и човекът просто прибира главата си и затваря вратата. Татяна поглежда през прозореца, изправя се и подава ръка на Андрей.

— Хайде, скъпи. Време е да тръгваме.

Доплаква ми се. Не защото ги чувствам особено близки, не. Знам историята им, знам — виждам — че има щастлив край, но въпреки това ми е тъжно. Прегръщам ги, Сара също ги прегръща и, доколкото виждам, и на нея ѝ се плаче. Иван и Марк седят от двете страни на прозореца и не помръдват. Едва когато тръгват да излизат, Иван се обръща и им помахва, но те не го виждат. Първите капки дъжд падат по стъклата на прозореца. Изправям се пред него и започвам да се взирам в мрака с надеждата да различа Татяна и Андрей сред групичката навън. Защо ми е това, не знам. Не след дълго ще съм на тяхно място. Чувствам се като преди изпит, само че не съм учила, защото няма какво да уча. След минута Марк леко ме подръпва по ръката, за да седна. Чак тогава усещам, че съм започнала нервно да потропвам с крак.

Седмица по-късно идва редът на Сара и Иван. Този път не просто ми се доплаква, ами направо се разхлипвам. Харесвам и двамата. Благодарна съм, че споделях стая именно с тях. Съжалявам, че не съм имала възможността да ги познавам по-дълго. Мъчно ми, че повече няма да ги видя. Страх ме е от дъжда. Страх ме е от вятъра… Страх ме е, че вече няма да има с кого да си представям, че бера ябълки.

— Аз съм тук — прошепва ми последният останал в стаята. Да. Тук е и изглежда сякаш никога няма да си тръгне. Или поне не преди мен.

След миг ми подава ръка, аз я хващам и излизаме в коридора.

— Къде…?

Навън.

Толкова скоро? Сега? Поклаща отрицателно глава. Минало е време. Вече е после. Излизаме. Навън са момичетата от таванския етаж. Встрани от тях, самотен, стои човекът с обсъжданията, втренчен в тъмните облаци над нас. А аз вече знам всичко. Знам, че Сара и Иван са загинали в катастрофа, когато той попаднал на замръзнал участък, карайки с висока скорост, и помел хората от пешеходна пътека. Една от тях била Сара. Знам, че Татяна и Андрей са починали в един и същи час; тя от инфаркт, той — от рак. Знам, че момичетата, които сега са с нас на двора, са жертва на умишлен палеж в клуба, в който са работели. Знам, че жената с умореното лице е виновна за смъртта на дъщеричката си и знам, че никога няма да излезе от Пощата. Знам, че последното нещо, което усетих в живота си, беше токов удар. Знам и че всички тези хора бяха тук заедно, защото е трябвало да бъдат заедно, рано или късно.

— А ти? — питам го. — Кой си ти?

— Братът, когото не си имала. Синът, когото не си родила. Мъжът, когото не срещна.

Изведнъж се засмива. Има приятен смях, добър.

— Твоят ангел-хранител?

— Какво?!

Погалва ме по главата и ме прегръща.

— Пошегувах се.

Започва да вали. Все по-силно и по-силно. Мислех, че ще боли. Винаги мисля, че ще боли, а рядко е така. И сега не боли. Дъждът отмива всичко. Отмива лошите спомени, отмива тревогите, притесненията, несигурността, годините надпревара с живота. Отмива смеховете, сълзите, оголва основите на това, което досега съм мислела, че съм аз, докато остава само… Но мен вече ме няма.

Advertisements

Tags: , ,

Your thoughts

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: