Защо нямаме stand-up комедия?

Много ме тормози този въпрос, отдавна. От една страна, едноличното комедийно шоу е една от любимите ми хумористични форми, а от друга съм убедена, че ние българите носим съвсем достатъчно количество забавна нагласа към живота, че да ни се получава. Защо обаче не ни се?

Веднага ще посека евентуалното предположение “‘Ми заради 45 години комунизъм” с контрааргумента, че при руснаците и румънците (за тях имам наблюдения) се получава, и то отлично, въпреки годините тоталитаризъм. Толкова им се получава, че на румънски комици съм се смяла до сълзи, при положение, че разбирам една на седем думи. Бум, тряс. Този път не е от комунизъма. Защото, нали разбирате, че колкото тук са били мачкани зачатъците на оригиналност и свобода, в пъти повече е била развивана тази дейност на север – североизток от нас. Толкоз. Не е това.

Робската психика, резултат от турското робство, нямам време да я коментирам, даже ме е яд, че изхабих секунди да се сетя за нея.

И внезапно получих просветление. Ярко като… не знам като какво, но ярко. Твърде много табута има у нас. Твърде много фалшиво уважение се изисква да засвидетелстваме на исторически – и не само – фигури и събития, твърде малко са териториите, които е обществено допустимо човек да осмива до насита. А именно: политика, сексуални отношения, разликата между поколенията и тъй наречените ни звезди. За друга категория аз не се сещам, но няма и да се и замислям – важното е кое първо ще ми дойде наум, на принципа на свободните асоциации. О, да, и регионалните особености на населението, най-вече езикови, но и поведенчески. Имам приятелка перничанка, която неизменно се смее с нас, неперничаните, на винкелски вицове и картинки. Съмнявам се обаче, че това важи за мнозинството от съгражданите ѝ. Онзи ден ревах от смях с един скеч, озаглавен “Защо мразя майните” или нещо подобно. Сещам се за един човек, родом от Пловдив, който би се смял също толкова сърдечно, но подозирам, че повече пловдивчани биха се… намусили, така да се каже, щото съм любезна. Лично аз не чувствам някаква интимна принадлежност към града, в който съм родена или към родните места на родителите си, така че еднакво се радвам на присмеха към софиянската надутост и на “дънкито” и “доматито” от южна България. Защо, бе, хора? Защо се обиждате на акцент, диалект или твърдоглавост? Не ми отговаряйте, аз ще си отговоря: защото самоиронията ни е родена в 32-ра гестационна седмица, затова.

Дума да няма, не ни липсва чувство за хумор, иначе нямаше да оцелеем. Всичко това е много хубаво, похвално и здравословно, но накуцва поради една дребна подробност. Тя е, че не можем истински да се надсмиваме над себе си. Да поясня – надсмиване над себе си в случая означава наистина да ти стане смешно ако си от Русе и някой другоградец те запита закачливо “Кък е глаътъ?”. Не да се засмееш насила и да си кажеш наум “Таиба у простака софийски/ловешки/всемиетаякакъв.” Диалектите са основно богатство на всеки един език, регионалните особености на манталитета също. И в двете неща сме богати. Обаче вместо да се радваме на факта, ние се обиждаме, като тайничко си се гордеем с това, което е станало обект на шега. Е, защо тайничко? Защо, а? Не, наистина, защо тайничко си се радваме на ината/избухливостта/квототам, но ако някой се пошегува с въпросното качество, гледаме на кръв? Нима дотолкова не можем да приемем сами себе си такива, каквито сме? Тъй ми се чини, братя и сестри, кучета и котки, бургазлии и врачанци, тъй ми се чини. Мисля си, че ако започнем не толкова тайничко, а малко по-явно да се радваме на нещата, които ни правят част от една общност, ще ни е по-лесно да им се смеем. Защото уважението към нещо не елиминира хумористичния потенциал на това нещо. Което ни води до следващото табу, което е даже ТАБУ.

Смъртта, уважаеми, смъртта е това, за което или изобщо не се говори, или се говори сдъвкано – “мноудбърчовекда”, или търпи шеги ако става дума за… ами не знам, честно казано, не се сещам за смешки, свързани с нечия смърт. Това у нас. Британските комици (знам, че си знаехте, че ще стигна до тях, очаквайте поименни благодарности) преспокойно си правят шеги и с принцеса Даяна. И не е защото не я уважават. Да се мисли, че уважението изключва хумора и обратното е едно тъжно и нездраво виждане, според субективната ми преценка с претенции за обективност поради вродени особености.

Ще говоря конкретно, със ситуация. Умира уважаван член на общността, на достопочтена възраст, няма внезапности и изненади. Селско погребение, т.е. такова, което се извършва на село, не метафорично. Момент 1: Официално лице от общината спонтанно решава да каже няколко думи, а те включват “Дълъг и ползвотворен живот, три деца, научни постижения, добър човек и т.н. Той живя 82 години, но можеше и повече!” Можеше и повече. За бога! И това ако не е вицова суровина. Момент 2: Спускането на ковчега в наследствен гроб, който има известни особености, заключаващи се в бетонна арматура, поставена като мярка срещу вандали от настоящия покойник (приживе, разбира се). Гробището се намира в близост до етнически компактна махала, ако ми простите политкоректността, оттам и мярката. И така, процесът на спускането не върви гладко и се стига до извечната, най-българска фраза, фразата, която би извикала сълзи на очите ви и мъзга в носа, ако сте вдън гори еквадорски, примерно, произнесена от братовчед  на покойния ((истински скърбящ, впрочем, но мъдър и невпечатлителен). “Не така, бе, чакай сега да ти кажа как трябва.” Завеса*.

Пишейки това, ми се избистря мисълта и започвам да оформям извода, че основният ни проблем е в авторитетите. Сякаш имаме прекалено много авторитети и, което е по-лошо, те са така вкопани в съзнанието ни, че всякаква шега с тях ни се струва недопустима. Всъщност май именно недопустимостта е вкопана, да. Личната ми позиция е, че с почти всичко може да се направи майтап. Почти-то е детската смърт, с нея не бих могла да се шегувам. Всичко друго, наистина всичко, включително разрушителните природни стихии и терористичните актове, подлежи на смях. А това, че някой е велик, не е причина да не бъде превърнат в обект на шега. Дори и най-великите са просто хора, а хората са по природа смешни създания, изпълнени с противоречия. Противоречията са преждата, от която плетем топлите чорапи на комедията, а овцата, от която стрижем вълната за нея, е собствената ни душа, амин.

*Описаната ситуация е от погребението на баща ми, когото истински обичам и уважавам, в сегашно време. Той също имаше чувство за хумор.

Поименни благодарности на: Стивън Фрай, Алън Дейвис, Дейвид Мичъл, Дара О’Брийн, Ръсел Хауърд, Стюарт Франсис, Владимир Задорнов, Стивън Кинг, Тери Пратчет и Умберто Еко.

Advertisements

Tags: , , ,

3 responses to “Защо нямаме stand-up комедия?”

  1. Mony says :

    Цуп, трябваше да изброиш Ивъл Канивъл в благодарностите. Споменала си я с добро. 😀

    • Пуци says :

      Тру, тру, за нея и за всички вас трябват отделни благодарности, ама не искам да се фукам с изроди вместо приятели, по теб. 🙂 Ба, къ замазах, ааа? 😀

Your thoughts

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: