Еймис, Барнс и Пратчет. Три танкиста…

Реших да ги групирам, защото за всяка от трите книги може да се напише дипломна работа, а мен ме мързи. Като са накуп ще имам оправдание да не се разпростирам прекалено. Не че разпростирането ми идва отвътре, което показва колко са ме впечатлили и трите.

Тази книга ми се иска аз да я бях написала. И понеже това не е кой знае колко оригинално, ще добавя, че тази книга бих могла да я напиша. Естествено, че не толкова добре, не толкова виртуозно, но точно толкова лично. Нали се сещате, от книгите, в които на всяко изречение си мислите “Все едно аз съм го писал!” Е, без частите с френските писатели, за които не знаех нищо, така че тази информация беше силно обогатяваща.

Барнс пише за смъртта. Смъртта като биологичен процес, смъртта като философски казус, смъртта като част от ежедневието. Предвид признатия му страх от въпросния процес, хладният му и дистанциран маниер би могъл да прозвучи изненадващо, но само на пръв поглед. На втори пред очите изплува всичката страст, безупречно маскирана зад смешките и отчуждените описания.

Покрай смъртта, книгата се е оформила като доста откровена автобиография. Разбира се, “откровена” не в смисъл на “Сега ще ти натрия хубаво носа в личната си помия”, а в смисъл на “Искам да ти разкажа разни неща без превземки”. На всичкото отгоре, преразказаните диалози с брата-философ ме накараха сериозно да се усъмня в достоверността на всичките си спомени, а това е сериозно сътресение за главата ми, свикнала, че ако не друго, то поне паметта ми е отлична, понякога твърде отлична. Не било така.

Толкова ми се иска да преведа тази книга, че чак сърцето ме боли. Досега не ми се беше случвало, дори с Пратчет.

 Онзи ден се чудех кого обичам повече – Барнс или Еймис. Реших, че подобен въпрос е прекалено малоумен дори за мен. В Мартин Еймис се влюбих внезапно и безвъзвратно когато прочетох Money. Оттогава “си го събирам” и всяка прочетена книга ме оставя с усещането, че съм крайно тъпа. Е, този сборник ми спести това усещане, но пък ме захвърли в море от отчаяние и печал. Добре, че мога да плувам.

Разказите са пет, плюс въвеждащо есе за ядрената енергия. Тя, под една или друга форма, е свързващата нишка между разказите. Между другото, донякъде ми напомни на “История на света в 10 и 1/2 глави”. Барнс и Еймис, Еймис и Барнс… Всичк разкази освен един сдухват и то качествено. Освен един, който е толкова приказен, въодушевяващ и великолепен, че му поплаках, признавам си. Кой ли? Е, кой, този за кученцето. Лигла съм и понякога обичам щастливия край.

Останалите четири са кофти. Много кофти заради правдоподобността, която ти бърка в малкия мозък, въпреки че междувременно се подхилкваш на ироничните вметки. The Time Disease е особено покъртителен, както и духовит, между другото, та не нагарча колкото Bujak and the Strong Force или The Immortals, който съвсем закономерно е последен в колекцията. Като го прочете, човек е склонен да погледне на творби като “Шотландски боец” и произволен вампирски роман от един малко по-различен ъгъл. Не е кеф, накратко.

  Последната на Пратчет. Набързо ще поясня, че всяка дума на Пратчет е чисто злато, а Ваймс е литературният герой, с когото се идентифицирам. Ясна ми е нагласата, нали? В същото време някак, надявам се, успявам да запазя достатъчно дистанцираност, че да призная, ако забележа, че геният на Пратчет е започнал да издиша. Е, не е. Snuff е силна книга, оправдаваща всичките ми очаквания. Харесва ми, че поредицата за Стражата и конкретно образът на Ваймс стават някак по-мрачни (даже съвсем буквално) с времето, по-дълбоки, без хумористичната страна и блестящият диалог да губят от това.

В интерес на истината, преди да се сдобия с книгата, си мислех, че заглавието е метафорично, каквото то е, но не така, както си го мислех. Командирът отново бори престъпността, този път организираната и то така, че мед да му капне на човек на сърцето. Особено на човек, живеещ в България, простете отклонението. Та така, Ваймс млати, Уиликинс млати, разни младежи и те млатят, изобщо насилието е на ниво. Няма да добавям “както винаги”, защото това би означавало да го добавям в края на всяко изречение. Затова и дума няма да кажа за диалога – то е ясно.

Не знам как му ги ражда главата, но сюжетната линия с хобито на младия Сам внася нов вид свежест в поредицата, една ароматна такава. И действа като comic relief, разбира се, каквато най-вероятно е целта, за да се избегнат изблиците на агресия у читателя. Който го може, го може. Надявам се от все сърце и душа да минат още много години преди сър Тери да прибегне до услугите на Дигнитас.

ПП Не знам защо, но имам чувството, че рецензията звучи високопарно и префърцунено. В своя защита ще кажа, че докато писах, слушах саундтрака на Kick-Ass и Еминем. Туйто.

Advertisements

Tags: , , , ,

2 responses to “Еймис, Барнс и Пратчет. Три танкиста…”

  1. Георги Илиев says :

    С риск да изглеждам пристрастен (по ред причини) ще кажа, че твоите есета (трудно ми е да ги нарека друго в момента) на тема “нови” заглавия са единственото, прочетено на майчин език към днешна дата, което буди у мен интерес към непознато за мен книжно тяло. Респект и дерзай!

    • Пуци says :

      Фактът, че си написал коментар е достатъчно висока оценка, благодаря. 🙂

Your thoughts

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: