Класика? Класика.

Занимава ме от време на време въпросът какво се влага в думите “Това е класика”. За литературата говоря, в другите форми на изкуство съм чистопробен лаик. Въпросът занимава и околни мозъци, и понякога го чепкаме, стигайки не до единодушие, ами до спорове най-често. Та сега тук ще си поразмишлявам колкото си искам самостоятелно, пък после който иска да дъвче темата или друг мозък.За начало ще пробвам с дефиниране чрез изключване. Може би първото нещо, което му идва наум на човек, като му кажат класика, е “обратното на булевардна литература”… И като се започне обяснението на това що е булевардна литература, обяснителят попада в подвижните пясъци на времето. Защото немалко от романите, които днес приемаме за класика, за времето си са били булевардни, че и по-лошо. Я вижте “Лейди Чатърли”, например. Другото, което класиката “не е”, е масова литература. Оттук следва, че Шекспир, Дикенс и Дюма не са никакви класици. Приемам забележката, че Шекспир е драматург, а не писател и контрирам с факта, че днес Шекспир се изучава в часовете по литература, а не по драматургия. Голяма работа е да можеш да гледаш към миналото от висотата на сегашния момент, нали? Дотук добре, но на всички е ясно, че не всеки сексуално смел роман автоматично става класика само защото е сексуално смел и не всеки популярен автор трябва да се приема за класик само защото е популярен. Тогава?

Щастлива съм да ви споделя един от твърдите мои критерии за класическа творба, а именно новаторството. Без значение е дали то ще се изразява в нова тема, нов похват или просто нов поглед към добре известна тема (най-често като че ли така става), важното е да го има. Естествено, част от условието е новото нещо да е смислено. Новаторството заради самото новаторство не предизвиква ръкопляскания от мен, а Оскар Уайлд може и да е приказвал за изкуство заради самото изкуство, но това, което е писал, не са драсканици заради самите драсканици, ще ме прощава. Като не ти идва отвътре да си вятърничав и захласващ се по празнотата в думите, не ти се получава и това е.

“Одисей” на Джойс е очакваният пример за новаторството в подхода – поток на съзнанието до поток на съзнанието. Без бой си признавам, че не бих я прочела доброволно и безвъзмездно, макар че напоследък толкова често ми се случва да я споменавам, че накрая ще ми писне и ще я грабна, пък каквото сабя покаже. Това любопитство ще ми изяде главата някой ден. Гореспоменатата “Любовникът на лейди Чатърли”… ами само ще я спомена отново – кой чел – чел, ще разбере защо я споменавам. Що се отнася до новия поглед към не-нова тема, в главата ми се сблъскват със страшна сила Камю, Чехов, Такъри, Толстой, че и Юго (когото съм си обещала, че няма да чета, каквото и да стане). Както казах, тук е най-многолюдно при класиците, просто защото темите, по които може да се пише не са безбройни, похватите, коитои могат да се измислят също – разбира се, ако целта е резултатът да подлежи на четене, а не на съзерцание. Погледите обаче са толкова, колкото са хората, трябва само капка талант. Капка, но концентрирана.

А сега, ако ми позволите, няколко думи за обичната “класика в жанра”. Това е малко като игра на асоциации, даже не малко. Криминална литература? Бързо, бързо – Чандлър или Кристи, нали? Ужаси – Кинг. Фентъзи – Толкин, следван по петите от Пратчет. Хумор – Удхаус, Адамс. Това е то – гигантите стават синоним на жанра, в който пишат и всички следващи ги във времето нещастници трябва да се равняват по тях. Нещастници не поради творческа немощ, нещастници по момент на раждане.

Ще спомена и един чужд критерий, за който не съм оформила категорично мнение – хуманизмът. За да е класик един писател, трябва да е хуманист. Никак не съм сигурна, честно казано. Не съм сигурна заради Кафка. Класик – да (толкова мрак и очтаяние на квадратен сантиметър при никой друг не съм срещала), човеколюб – не и в моите очи. Кафка обаче като нищо може да се окаже изключението, което потвърждава правилото, простете за клишето. Всички други автори, които съм споменала, обичат човека, ако и тази обич да има разни прояви. Ще ми е интересно да чуя и за други изключения. Ако няма – приемам и този критерий.

Тук вече разсъжденията ми се опитват да тръгнат в няколко посоки едновременно, което е знак, че е време да приключвам. Единственият начин, за който се сещам, за проверка на това кой е класик сред съвременниците ни е обезсърчителен – вампирясване. Защото в рамките на собствения си живот е трудно да си сигурен, че някой е класик, това може да покаже само времето, въпреки всичко, изписано дотук. Да, знам, че има и живи класици, но те са крайно малко като брой. А и… дали и след 200 години ще са класици?

В заключение – не прекарвам безсънни нощи в чудене кой е класик и кой не е. Намирам, че най-важното качество на добрата литература е да носи удоволствие на читателя. Ако освен удоволствие му донесе и нещо друго, било то прозрение за смисъла на живота, било то възглас “И на мене ми се случи това!!!”, значи си е струвало книгата да се напише. Но основно си остава удоволствието. Ето защо няма да прочета “Клетниците” и няма да спра да чета автори като Джаки Колинс, Хелън Фийлдинг и посестримите им.

Advertisements

Tags: , , , , , ,

5 responses to “Класика? Класика.”

  1. Вихра Андреева says :

    Интересно. Но дали класиката не се дължи на времето? Подобно на песен, която не ти харесва първоначално, но като я чуеш сто пъти и някак ти става хубава.
    Или пък класиците са станали такива, защото произведенията им са се срещали по-рядко. Без съвременната техника за комуникация и обмен на информация разпространението на творбите им е било по-ограничено.
    Или просто дадено произведение е класика, защото е наложена като “модно” от даден идол, монарх, свещеник, който се осланя единствено на собствения си личен усет и разбиране?

    • Пуци says :

      И този ъгъл ми харесва. Модата със сигурност я има до някаква степен, да.
      А това за редкостта си го помислих за българската класика, но малко по-иначе – просто много малък брой са писали изобщо по онова време, т.е. по-лесно е било за академиците от 20-ти век да нарочат някого за класик.

      Виж, това за песента и повторенията при мен не се случва. А и не е ли малко насилствено така?

  2. hbeeva says :

    Класик е и този, който успее да се включи в Големия диалог, който пишещото човечество води от няколко хиляди години. Да се включи адекватно, с разяснения и нови открития, които да водят на интересно място.

    Мда, вампирясваш и след 500 години ще си биеш главата в стената, докато осмокласници изучават мотивацията на лирическия герой в Новолуние.

  3. Dilyan Damyanov says :

    Повечето думи си имат определени значения, които са горе-долу устойчиви и неизменни: това ни помага като си говорим да знаем какво казваме. Има обаче и една категория любопитни думички, като напр. “аз”, “сега” или “тук”, които означават уникално различни неща в зависимост от това кой, кога и къде ги казва. Може би “класика” е подобна дума — изразява уникалната гледна точка и ценностна система на говорещия?

    • Пуци says :

      Харесва ми като идея, но си мисля, че е някак по-устойчива. Дали някоя всеотдайна любителка на романтични романи например ги определя като класика? От друга страна, сред всички тези романи със сигурност ще си има любимци, които за нея ще са си една субективна класика, безспорно. Мерси за този поглед.

Your thoughts

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: