С деца на път. Ама дълъг.

Обичайният маршрут – София-Констанца, обаче този път с отприсък в процес на прохождане и обзавеждане със зъби, което предполага едно значително увеличение на развлекателния потенциал на начинанието.

Разбира се, тон за песен се даде в нощта преди тръгването, когато бебето се буди сто пъти, вероятно от предстартова треска. Пътуването е запланувано за два поредни дни, тъй като никой не си прави илюзии, че нечии нерви ще издържат нормалното темпо от 10 часа. И така, главата на семейството и единствен шофьор се наспива. За последен път през следващата седмица, но още не знае това. Решили сме да спрем горе-долу на средата на пътя, край Търговище, и да преспим там. Изпълняваме плана, истерията е сравнително умерена, още повече, че има цяла нова стая за обследване. Времето до следващия ден минава спокойно, като изключим факта, че чавето успява да спи по цялото двойно легло, което дели с майка си. Започва нощта в средата на горния му край и я завършва в левия му долен ъгъл, докато аз придрямвам с едно око и я дръпвам оттук-оттам преди да се е изхлузила на пода. Това да е, мъдро си казвам аз. Хо-хо. Остатъкът от пътя минава нормално.

Чудовищната истерия се развихря миг след като пристигаме в дома на баба и дядо, които го делят с леля и чичо (това е родата от гледна точка на чавето, нали разбирате). Мама и тати са вече на ръба, защото “нормално” в горния абзац не е синоним на “тихо и кротко”. Пропуснали сме да отчетем факта, че на невръстния човек му предстои сблъсък не с двама, а с цели четирима нови хора. Шокът е сърцераздирателен, но ура! отминава в рамките на същия ден. От този момент до края на пребиваването ни там всичко живо дава мило и драго за една роза от косите бебешки. Аз искрено се забавлявах, а баща й искрено се изнерви, щото не е свикнал други хора, били те и негови роднини, да му мачкат скъпоценната щерка. Всеобщата картина е леко помрачена от това, че макар да е само май, жегата е бясна и спим на 30 градуса. За пореден път ми иде да се кача при тия дето правят времето и да ги разхвърлям, тяхната мама, писна ми. Саморазправата се отлага, защото задухват ураганни ветрове и температурата пада с десетина градуса. Тръгваме обратно, изнервени до краен предел. По-добрата половина на брачния ми съюз е усетила на собствен гръб какво значи да не спиш дни наред, защото милото детенце е развило навика да разцъфва докато розовопръстата зора още си мие очичките, тоест в 5.30, а аз съм временно лишена от съчувствие, както и от достатъчно стаи (причина за споменатото състояние), за да я забавлявам самостоятелно. Злобният звяр в мен само чака подходящ момент за да каже успокоително “Не се нервирай”. Звярът е това, не съм аз, аз съм добра. Честна дума. Моментът се представя, но подмятането “Не се нервирай” не ми носи никакво удоволствие. Казах ви, че съм добра.

В нощта преди тръгването за вкъщи, разбира се, историята се повтаря – защо да спим като може и да не спим. Разговорите ги избягваме, защото сме в състояние на повишена взривооопасност, чува се съскането на фитилите. Слава богу, това като че ли остава незабелязано от новия фен клуб “Кица”. Разделяме се с любов, ще дойдат те наесен. Да! Искам гости, искам да ми напълнят къщата*, само да си имам достъп до компютъра, удобната мивка и всичко, което ми трябва, включително балкон за пушене далеч от подрастващото.

Етап първи от завръщането минава очаквано бързо, чучваме в хотела към обяд и се правим на почиващи. Почти успешно, тъй като тази нощ хлапето решава да разнообрази програмата и след като е спала като талпа няколко часа, щръква в 1.30 в игриво настроение. Аз искам да си тегля куршума, защото тогава поне ще поспя. Освен всичко друго, съм успяла да се изложа и да си докарам травма на носа. На излизане от хотела предишния следобед, унесена в нежни мисли колко приятно са разположени фотьойлите в лобито, се забих челно в стъклото до входа. Съчувственият коментар на рецепционистката беше “То децата най-често го правят това…”. Така е, аз съм си едно дете. С наранена чушка. Добре, че хотелът е празен, зле, че всичкият наличен персонал в този момент беше в лобито. С това (и с течащото казанче на тоалетната в стаята, както и с развалената кафемашина на сутринта) злополуките се изчерпаха и потеглихме с леко сърце. Аз успях да си изкарам всичката злоба на GPS-а, който след като се опита да ни упъти към Русе на отиване стана основен прицел на вулгарните ми забележки, главата на семейството се превърна в добър и любящ човек щом пое необходимата му доза кафе, а таласъмчето спа почти непрекъснато. Е, сдобих се с порядъчно ново количество бели косми след едно близко изпреварване на тир от тир в насрещното ни платно, на път без банкет, но нали трябва и адреналин да има. Към настоящия час въпросният трябва да е спукал двете гуми, които проклех.

В рамките на пътуването и гостуването два пъти ми се наложи да пия кафе и веднъж да спя следобед. Ше ги съдя.

__________

* През септември очаквайте друга песен да запея.

Advertisements

Tags: , , , , , ,

3 responses to “С деца на път. Ама дълъг.”

  1. Mony Taylor says :

    Ма толко ми е хубаво да те чета! 😀

Your thoughts

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: