Brave new world – деца-садисти

Аха да. За насилието над животни ми е думата. Да, в момента има доста шум по темата и да, от сърце и душа се надявам да не си останем само с шума, а седалищата в парламента да свършат някаква работа, но това е отделен въпрос и не ми се обсъжда. Обсъжда ми се въпроса “Що за хора отглеждат поколение, което извлича удоволствие от запалването на котка, върху чиято кожа предварително е поставена пастмаса, ЗА ДА залепне?”

Сериозно, що за личност трябва да си, за да се държи генетичният ти отприсък по такъв начин? И каква личност ще стане въпросният отприсък? Според личния ми мироглед всичко, ама всичко започва в семейството. С изключение, евентуално, на чисто биохимичните дефицити при развитието на мозъка, но не мисля, че въпросните деца страдат от подобни дефицити. Всъщност, въпросът получава един от възможните си отговори пак от подобни случки на насилие, които чета в нета. Веселяците, които бесят кучета на надлез над “Тракия” (благодаря ти боже, че не съм виждала такава картинка по време на пътуване, благодаря!) едва ли възпитават поколението си в уважение към живота, бил той и животински. Сладурът, който мачка с крак главата на котка след като кучето му я е убило, най-вероятно учи принца или принцесата си колко е важно да си най-силен и колко много и разнообразни начини има за постигането на това.

Ще ви кажа точно какъв е родителят, който, според мен, възпитава подобни осакатени същества. Това е родителят, който с вълнение и убеждение цитира наш писател (съжалявам, забравих името на писателя, иначе щях да го напиша), казал “Животът на всички помияри в България не струва колкото живота на едно дете.” Моля всички успешно размножени да се позамислят за секунда преди да кажат “Ами така си е!” Щото не си е така. С презумпцията, че четат умни хора, които активно използват главния си мозък, няма да обяснявам обилно защо “не си е така”. Ще кажа само, че в моите уши, изречението, което по естествен и логически път следва горното е “Животът на всички деца от еди-коя си далечна националност  не струва колкото живота на моето дете.” И не, не мисля, че пресилвам – както казах, нещата са просто логични, за който вижда логиката.

Докато обмислях този текст, се сетих, че самата аз хич не съм момина сълза в това отношение. Спомних си как на около 11 години спиртосах жива жаба. Бях обсебена от Джералд Даръл, с бесен ентусиазъм се стремях да пресъздавам прочетеното в “Моето сейемство и други животни”. Та така с жабата. Май изобщо не се замислих дали няма да се мъчи. За жалост не мога и да се сетя дали баща ми, който тогава беше с мен, се е опитал да ми направи някаква забележка – явно не е, иначе нямаше да я спиртосам…може би. Мога само да предполагам, на база познаване на собствените си родители, които не бяха садисти, а точно обратното, че не ме е спрял, защото: 1. Самият той беше от поколение, родено преди Втората световна война, когато животните са били или полезни или безполезни и нищо друго. 2. Жабата не е висш бозайник, доколкото това би могло да е някакъв аргумент, жаби са се дисектирали дълги години в училищата на хуманните държави. Извън това, единственото, което бих могла да кажа в своя “защита”, колкото и да ме е срам, е, че не я спиртосах за да се кикотя, докато умира, не изпитах удоволствие от направеното, но пък се възгордях, че вече имам два “препарата”! (Другият беше полска мишка, умряла.) Да, сигурно и Менгеле е изпитвал удоволствие от “постиженията си”, съгласна съм. В по-късна възраст се ограничавах с шамари по задника на всяка котка, която е решила да не знае за какво служи тоалетната. Бълха ги ухапала, както знаят коткарите.

Като цяло си мисля, че съм сравнително завършена личност, май нямам сериозни отклонения, но нещото, което може да ме докара до истински бяс е садизма проявен срещу някой по-слаб. Не съм в състояние да проумея удоволствието, което би могла да достави подобна проява. Какво е то? Радост от собствената сила, ли? Забавление в стил “да се похилим на тоя, който се подхлъзна и падна”? Знам защо не мога – защото това е непровокирана с нищо агресия, причиняване на болка (освен ако въпросните деца не мислят, че котешкият рев или кучешкото скимтене са всъщност израз на удоволствие.) без всякаква разумна причина. Давам пример за провокирана агресия, за да няма неясноти: Мъжът ми отива на работа, полуулично куче, гледано от охраната пред едно посолство, куче с психически проблем, го захапва за прасеца. Мъжът ми го сритва, за да го махне от себе си. Не го НАРИТВА, сритва го със здравия крак, за да се откачи. Та на това му викам провокирана агресия с цел самозащита, един вид. Мен голямо куче не ме е хапало, за щастие, но са ме плашили – и бездомни, и домашни. Всъщност, най-силно ме е плашил домашен питбул. Повярвайте ми, единствените мисли, които ми минаваха докато се гледахме с животното отблизо, бяха “Къде е шибания собственик на шибаното куче, ако ме захапе тоя изрод, ще го побъркам, ще му скъсам задника, луд ще го направя.” Просто, защото знам, че е страшно не кучето, а собственика, който може би го е обучил да хапе всички непознати…

Та като казвам, че садизма ме докарва до бяс, имам предвид, че наистина мога да побеснея и да се метна да бия, макар че засега не се е случвало. Ето как, по още един начин, агресията провокира агресия и ужасът поражда ужас. Не искам никога да ставам свидетел на детски тормоз над животно, защото… защото имам доста силни пръсти и нечие ушенце може да се окаже откъснато. Садистична съм, а?

Advertisements

Tags: , , ,

Your thoughts

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: